За да проучи площадката си, той използва традиционни златотърсачески техники. Тежките елементи не се разтварят и могат да се отсеят. Всъщност, те устояват на всички природни сили на Земята. Златото не подлежи на химическо разграждане в атмосферата и ако веднъж се е натрупало в една река, то вероятно ще си остане там. Човек би се досетил, че неща, които са толкова устойчиви, трябва да произхождат от някое място с много интензивни физически условия. На планетата ни няма достатъчно екстремален процес, който да създаде елементите. Затова поддръжниците на школата на стационарната Вселена трябвало да търсят другаде. Те насочили вниманието си към звездите. Великото постижение в областта на откриването на произхода на елементите дошло от теоретичната работа на астрономите от школата на стационарната Вселена.

Те успели да демонстрират това, което било възможно, при събирането на елементите, за да се синтезират нови и по-тежки елементи в звездите. В дълбокия космос се вихрят и бушуват огромни облаци от водород. Гравитацията ги притегля един към друг. Налягането се покачва и температурата се повишава, отприщвайки мощна реакция на ядрен синтез. Водородните атоми се разтопяват в една обща маса, за да формират по-тежкия елемент хелий. Именно този процес кара звездите да светят толкова ярко. Те са горещи плътни пещи, подклаждани от ядрения синтез. Докато гравитацията упражнява неумолимото си притегляне навътре, енергията на звездната ядрена реакция тласка навън.

Тези противоположни сили се намират в страховито равновесие, докато има достатъчно водород, който да поддържа процеса. Когато звездата изчерпи това гориво, ядрените реакции замират. Но гравитацията е неумолима-звездите се свиват още по-силно и атомите на хелия се сливат. В една по-масивна звезда започват да се формират един след друг все по-тежки елементи, Процесът на сливане не може да продължи нататък, и съдбата на звездата зависи от размера й. При малките звезди гравитацията е твърде слаба, за да ги свие повече- те се охлаждат и потъват в забвение. Но големите звезди преживяват бурна смърт. При масивните звезди масата се сгъстява в едно огромно катаклизмично свиване. Това предизвиква нещо като ядрен рикошет, който изхвърля всичката материя навън в едно гигантско изригване, известно днес като свръхнова. Това е най-мощното и бурно събитие в сегашната Вселена.

Само за няколко кратки секунди една свръхнова произвежда повече енергия, отколкото Слънцето през целия си живот. Когато астрономите анализират светлината на свръхновите звезди, те открили признаците на елементи, по-тежки от желязото. Свръхновите звезди разпръсват семената си из Вселената. Те се изливат в други облаци от прах, за да образуват нови звезди, планети и накрая самия живот. Теоретиците на стационарната Вселена продължили да изграждат малко по малко логическо обяснение как тези елементи произлизат последователно чрез синтез в звездите, но проблемът бил, че трябвало да открият основното гориво, което е започнало този процес. Естествено, това е водородът, а съдбовният въпрос е откъде се е взел този водород?

Фред Хойл смятал,че водородът някак си е бил създаван непрекъснато в космоса. Но за да бъде това възможно, бил нужен нов физичен закон. Не по-малко озадачаващо за астрономите било откритието, че в космоса има много повече хелий, отколкото би могъл да се получи от сливането на водородните атоми в звездите. Очевидният отговор бил, че самият Голям взрив е създал водорода и хелия в чудовищната си експлозия. Това било последното, което Хойл би признал. Фред Хойл казвал, че ако е имало Голям взрив, от него би трябвало да са останали някакви следи, запазени за нас във Вселената, нещо като радиационни вкаменелости. Именно това се заели да търсят теоретиците на Големия взрив.

Ако Вселената действително е започнала с огромна експлозия, тя би била толкова интензивна, че дори и днес, в пространството би трябвало да са се запазили поне някакви бледи отблясъци. Проучвайки материалите за доктората си като студент, осъзнах колко важно би било, ако все още можеше да се открие радиация 15 милиарда години по-късно. Досега тя вече би се охладила почти до най-ниската си възможна температура, минус 273 градуса по Целзий. През 1964 Боб Дики в Университета Принстън измислил начин да установи наличието на радиация от Големия взрив. Един от студентите му бил Дейвид Уилкинсън.