Един следобед той дойде и беше... изглеждаше изключително развълнуван от нещо. Започна да нахвърля идеята си как да се докаже, че е имало Голям взрив. Разбира се, по онова време това бе много противоречив въпрос- не всички вярваха в това. Теорията за статичната Вселена бе много популярна. Но това, което Големият взрив би предрекъл, ако е имало Голям взрив, е, че в него е имало някаква топлинна радиация. Мислех това за твърде далечна цел, някакъв риск, такава радикална идея, но изглеждаше възможно да се направи експеримент, който да я провери. Освен това, нямаше да отнеме много време, а и аз нямах какво друго да правя. Така че реших да се включа и да помогна в експерименталната част. Уилкинсън бил на 28, когато му се удала изключителната възможност да участва в нещо, което би могло да се окаже откритието на живота му.

Трябва да си представите, че сме включени в експлозията. Ако си представите експлозия, например избухваща бомба, и видите огромното огнено кълбо, ние всъщност сме вътре в това кълбо. Така че радиацията идва от всички посоки, ние гледаме към нея, тя минава покрай нас, ние сме вътре в нея, затова навсякъде виждаме едно и също. Инструментите им били примитивни според днешните стандарти. Но насочваща фуниевидна антена, разположена на покрив, би уловила шепота от момента на Сътворението. Целта- да улови минималните количества космическа радиация, останала от зората на Големия взрив. Можем да измерим температурата горе ако поставим добър калибратор- нарича се студен заряд -в тази точка. Заливаме го с течен азот и знаем точната му температура. Радиацията от небето влиза в тази фуния и я сравняваме с радиацията, влизаща в тази фуния.

После гледаме показанията - това е разликата между температурата на космоса и температурата на нашия студен заряд. Но докато Дейвид Уилкинсън и групата му настройвали екипировката си, събитията били против тях. Боб Уилсън тъкмо бил започнал работа в лабораториите Бел. Радио астроном по професия, той бил назначен в отдела за проучвания на компанията. Бел също имали специална фуниевидна антена- целта й била да приема сателитни радио трансмисии. Когато получихме контрола над фуниевидния рефлектор, видяхме нещо, което се надявахме да не видим. Оказа се, че от фунията идваше много повече шум, отколкото бяхме очаквали. Очаквахме малко от земната атмосфера, още по-малко количество от стените на самата фуния, а от космоса очаквахме почти нулева радиация, така трябваше да бъде. Но радиацията не била нулева.

Накъдето и да насочел екипът на Уилсън своя детектор, той улавял неприятно съскане. Радиошумът не спирал, дори когато антената била насочвана към празното пространство. Тревожеше ни това, че живеехме на хълм, гледащ към Ню Йорк, нетипично място за радиоастрономи, но ние имахме много добър измервателен уред и затова насочихме фуниевидния си рефлектор към Ню Йорк, но оттам не идваше нищо необичайно. Ню Йорк не излъчва при тези честоти. Така един по един елиминирахме възможните източници на прекаления шум. Ние все още вярвахме във физиката. Този шум трябваше да идва отнякъде. Те обмислили възможностите. Може би шумът съвсем не идвал от космоса. Възможно било проблемът да е в самата фуния. Най-очевидната причина беше двойка гълъби, които живееха в нея.

Когато не я използвахме, а така беше през повечето време, те се качваха до кутията и спяха там, като естествено я покриваха с курешки, както правят и навсякъде из градовете. Знаехме много добре, че това може да оказва влияние. И така, Боб Уилсън и групата му от висококвалифицирани радиоастрономи прекарали две седмици в почистване на курешки. Накрая птиците били уловени и изпратени с вътрешна поща чак в Уайпъни, Ню Джързи. Но това били пощенски гълъби. След няколко дни същите гълъби се върнаха. През пролетта на 1965, в пристъп на отчаяние екипът на Уилсън звъннал за помощ в Университета Принстън. Телефонният разговор бил прехвърлен на Боб Дики. Един ден обядвахме в кабинета на Боб Дики, когато телефонът звънна. Тъй като това ставаше често, не обърнахме особено внимание, докато не дочухме, че споменава нещо за фуниевидна антена, а след няколко минути-студен заряд, течен хелий...

Наострихме уши, защото беше съвсем ясно, че разговаря с някого, който има екипировката, която конструирахме. Това се оказаха Арно Пензиас и Боб Уилсън от лабораториите Бел, само на 56 км оттам. Боб затвори телефона и никога няма да забравя точните му думи. Той каза: "Е, момчета, изпревариха ни." За Дики и студентите му краткият път до лабораторията на Боб Уилсън без съмнение бил най-дългото пътуване в живота им. Когато Дейвид Уилкинсън видял апаратурата на Уилсън и подробно водените протоколи, той разбрал, че няма грешка- Големият взрив се бил разкрил. Бяхме много разочаровани, че други бяха стигнали преди нас. Лично аз смятах, че шансът ни да успеем е около 50%, а после открихме, че наистина има такава радиация, идваща от космоса и която може би идваше от Големия взрив. Това, естествено, бе много вълнуващо. Това бе парадигмено отклонение в космологичните проучвания и би било чудесно, ако бяхме го наблюдавали първи. С един замах бил решен дебата, продължил половин век.