За да постигне това, той бил принуден да учи много сложна математика. През 1915 г най-после теорията видяла бял свят. Тя била наречена Обща теория на относителността. Тя се различавала от теорията за гравитацията, която господствала вече над 200 години-Нютоновата гравитация. Според Нютоновата гравитация всички обекти във Вселената се привличат, и то директно. Айнщайновата теория за гравитацията била коренно различна. Всъщност, обектите въобще не се привличат директно. Всеки обект създава изкривяване,извиване, огъване на самата тъкан на пространство-времето. А другият обект, минавайки покрай първия се огъва от изкривяването на пространство-времето и тогава всъщност прави тази вдлъбнатина. Изглежда сякаш е привлечен от първия обект, който прави вдлъбнатината. Всъщност това не става директно, а като реакция на изкривяването на пространство-времето.

Това, което трябва да разберем от общата теория на относителността е, че не може да имате пълна колекция от галактики и звезди, които да са в статично състояние една спрямо друга и да очаквате да си останат така. Това няма да стане- те ще се свият една спрямо друга. Това означава, че при общата теория на относителността не може да има статичен модел на Вселената. Моделът, Вселената, или трябва да се разширява, или да се свива. Тя трябва да е динамична, невъзможно е да е статична. Айнщайн смятал, че някаква неизвестна сила удържа космоса да не се свие в себе си. Всъщност той предсказал разширяването на Вселената.

Астрономите разглеждали откритието на Слайфър за движението на галактиките и хипотезата му, че Вселената се разширява, и възприели това като двете страни на медала, които си съответстват. А Хъбъл, с присъщия си нюх към големите проблеми насочил вниманието си към този въпрос, питайки се как да го проучи. Той започнал да измерва така наречените отклонения към червеното, скоростите с които галактиките се отдалечават от нас. Хъбъл започнал трудоемкия процес по сравняване на разстоянията в отклоненията към червеното на десетки галактики. Резултатите били смайващи. Той открил това, което днес е известно като закон на Хъбъл, съвсем необичайно,че отклонението към червеното или скоростта на отдалечаване от нас е пропорционална на разстоянието.

Ако една галакитка на определено разстояние се отдалечава от нас с някаква скорост, друга галактика, която е двойно по-далече, със сигурност се отдалечава с двойно по-голяма скорост. Хъбъл променил модела на Вселената- моделът на Птолемей бил статичен, Нютоновият- също. Но Хъбъл показал, че Вселената е динамична. Всичко се отдалечава от всичко останало. Повечето гръцките астрономи, смятали, че Земята е центърът на Вселената. Коперник показал, че не е така и смятал, че Слънцето е центърът на Вселената. По-късно астрономите показали, че Слънцето не е центърът на Вселената, но много от тях смятали, че центърът на галактиката ни е център на Вселената. Хъбъл показал, че няма център. Това е било едно огромно научно, теологично и философско постижение. Той открил, че Вселената, докъдето се вижда с телескоп, е осеяна с безброй островни вселени и няма никакви различия. Няма център.

Вторият извод от това откритие е  раздалечаващите се галактики, отдалечаващи се от нас и една от друга като последователност от кадри. Нека сега да върнем лентата назад и всички галактики да се върнат назад във времето,все по-близо една до друга, докато накрая всички се срещнат в една точка, фигуративно казано, защото няма такава точка, няма център на Вселената-те ще се съберат заедно. Един безкрайно плътен и безкрайно разширен момент, отвъд който не може да се продължи. Този момент отбелязва началото на раждането на Вселената. Всичко, което виждаме около нас, всяка звезда, всяка планета, всяко живо същество на Земята и в космоса, дължи произхода си на този момент. Може да го наречете Големия Взрив, но няма да сбъркате и ако го наречете момента на Сътворението.

Днес хоризонтите ни се разширяват заедно с разширяващата се Вселена. Има нови прозрения. За Големия Взрив, тъмната материя, странното нарушаване на пространството. Гравитационните уравнения на Айнщайн предсказват така наречените черни дупки. Черна дупка е зееща пропаст в пространството, която засмуква и поглъща всичко, което се приближи достатъчно близо. Тя става все по-компактна и масивна и следователно може да поглъща все повече материя. Тя се превръща във всеяден хищник. Сега космолозите изучават една Вселена, която предшествениците им надали|биха разпознали. Изглежда материята, от която сме изградени, е само мъничка частица от Вселената. Над 90% е нещо, което не можем да видим. Тъмна материя.

Това поставя човешките същества в една перспектива, според която Земята не е центърът на Слънчевата система. Ние дори не сме изградени от най-разпространената материя, защото това е тъмната материя. Постепенно небесата ни откриват тайните си. От разположени в центъра на Вселената се озоваваме в орбита около едно обикновено слънце, което е само една от милионите звезди в нашата галактика Млечен Път. А самата ни галактика е просто една от милиардите галактики, в една Вселена, която е безкрайна и се разширява. Но това е само началото на една дълга история на открития. Големите въпроси тепърва ще получават отговори, преди да очакваме да получим пълната картина на Вселената, в която живеем.