|
 Нормално ли е в третата възраст човек да бъде неглижиран социално, пренебрегван и неуважаван?... В едно общество, фиксирано в материалното, външното, а оттам и в младостта и преходността, старостта наистина се превръща в период на изоставяне. Изоставяне, отхвърляне, пренебрегване, неуважение дори. Наблюдавам как на едва стоящи на краката си старци и старици никой не отстъпва място в обществения транспорт. Преди два дни една старица в метрото се помоли на млад баща с дете да седне до него. Момиченцето му, на около 6 годинки, седеше на седалката до бащата.
Мъжът с явно раздразнение грабна детето, и докато старицата сядаше, продължи 20-на секунди да мънка „писна ми от вас дъртаци такива...". Преди време се месех в подобни ситуации... В повечето случаи масата от хора заставаха на страната на по-младия с аргументи от рода на „Като не може да стои прав, къде е тръгнал?", „Да ходи да мре..." Чак да те досрамее, че си от същата нация. Но, подобно е положението в целия запад – западът, от който черпим ноу хау във всички отношения.
Сега избягвам да се меся, освен ако не е нещо наистина драстично – като физическо насилие... Пращам обич и светлина, старая се да не споря със злото и с изпростелия народ, а да помогна с добро, доколкото мога... Забелязах, че директният спор само засилва злото и простотията във вече наистина поизкуфелия, чалгаризиран и циганизиран български народ – нали от 21 години интелектът му тече навън като въздуха на космическа совалка през процеп...
Старостта е достойна за уважение. Всички ще остареем и примерно след 70-годишна възраст никой не е застрахован от болежки и слабости... И преди съм казвал: с отношението си към възрастните сега предопределяме отношението към нас, когато ние станем възрастни. Това не е статистика, разбира се, а житейско наблюдение и причинно-следствена връзка!
За старостта и самотността
Донякъде външната самотност е оправдана. Нормално е възрастният човек в известна степен да се отдръпне от социалния живот и да насочи психичния си и енергиен ресурс навътре, към мъдростта на смъртта, към безкрая!
Хубаво е да се видят усмихнати старци, чиито лица излъчват едно почти неземно сияние, резултат от големия им и положително „смлян" житейски опит, с помощта на връзката им с Любовта, Мъдростта и Истината! На такива старци винаги съм се възхищавал искрено и дълбоко съм ги почитал от сърце! Те не се и нуждаят от вниманието на людете кой знае колко, защото имат онази вътрешна връзка с по-големия Живот, с Бога ако щеш. Напротив, хората се нуждаят от вниманието и мъдростта на такива старци-диаманти!
Дядо Пано (съкращение от Панайот)
Ще дам пример за такъв старец-диамант със собствения си дядо – в момента е на 84. Живее сам в Добрич, защото маминка ми си отиде в по-цялостния Живот преди няколко години от инсулт. Живее сам, малко провлачва вече говора – и той имаше лек инсулт. Но никога – нито той, нито тя – не са били в тежест на никого. Дядо ми се гледа сам, чисти всеки ден апартамента, ходи да играе карти и шах с приятели. Притежава много силен оптимизъм и центрираност.
Цял живот е бил работник или управител на цех в един завод (ЗАВН) в Добрич (Толбухин). Беше и леяр по едно време. За него може да се каже, че е от онези малцината истински комунисти, които носят чистия дух на съобщността, на смирената липса на „аз и мое". Такава ментална нагласа наистина резонира силно с тази на Вселената! Макар и атеист комунист, тази му психика го прави вярващ. Не с външни молитви и църкви или абсурден религиозен изказ, но като вяра в доброто, заедността, единството на всичко и всеки!
Тази му психика го държи и ще го държи още поне няколко години. С бодър ум и памет е и винаги, когато го чуя, ми вдъхва сила и увереност повече от най-добрия душелечител... Винаги е гледал на частната собственост като на извращение от законите на Живота и е казвал:
„Не парите носят щастие, Орлине. Приятелството, природата, смирението, радването на всички благини наоколо, които са във всичко – това носи щастие, Орлине!"
Наистина е щастлив човек, по своему мъдър и повече свят от мнозина от черноризците в догматичните уж духовни институции...
Велико Карачивиев
Беше една хубава пролетна неделя. Всичко в природата говореше на езика на Любовта. Клонките се разлистваха, а априлските цветчета на джанките пръскаха парфюмите си до всяко кътче на душата ми.
През деня имах честта да се уча от един от най-добрите психотерапевти в България – Алексей. А вечерта отидох на йога на смеха. Бях ходил няколко пъти и тялото ми си спомняше как след един час смях му беше леко и заредено, а чувствата – пълни с оптимизъм и малки бълбукащи мехурчета от цъфтящи усмивки.
Обикновено бях с най-многото години сред присъстващите. Другите бяха момчета и момичета в ранните двадесет, а аз – на цели 40. Този път на смехотерапията се появи един различен господин. Имаше вид на около 60-годишен, нисък, с костюм и вратовръзка. Сякаш се беше объркал.Разговорите с Велико Карачивиев винаги са интересни.
Но не беше. По време на всички упражнения, шеги и смях участва заедно с всички нас. Накрая, след като завършихме с дишане и кратка медитация, тъкмо щяхме да ставаме, когато този господин поиска да каже няколко думи.
– На колко години съм мислите? – попита той.
Хората се спогледаха. Някой се пошегува:
– На 25...
Други опитаха да отгатнат
– 60...
– 58...
– 63...
– Не, на 91 съм, – каза той. – Роден съм през 1920 г.
Младежите се спогледаха невярващо, а господинът с готовност извади паспорта си и ни показа датата на раждането си. Казва се Велико Карачивиев. Оказа се, че е професор по философия и дълги години е преподавал по университетите преди време, а и днес не отказва, когато го поканят. Велико има кристално бистър ум, бърза мисъл и прецизна силна памет, а намекна и че от ласките на жена си не се отказва – на 91 години...
Някой се обади, че дълголетието му се дължи само на добрия му ген. – Ген, ген, но братовчедите ми със същия ген, които прекаляваха с пийването, хапването и отдавна бяха забравили що е това активно движение, си отидоха преди тридесет години.
Като го попитахме каква е тайната на дълголетието и бликащото му здраве, Велико с удоволствие заразказва:
Имах много шарен и въобще нелек живот. Много трудности, много опитности, от които обаче с готовност се учех. Не спирах цял живот да се уча – както от уроците на живота, така и от опита на другите, от книгите. Дребен, пъргав и винаги в добро настроение. За мен най-голямото богатство и щастие винаги е било свободното съзнание и философията, любомъдрието. Обичам знанието на свободната любознателна мисъл, която ме определя като съзнателен човек! За мен да мисля и да интегрирам знанието в съкровищницата на мъдростта в сърцето си е истинското богатство и щастие. Пред това всички вещи и имущества не струват...
Обичам да мисля, чета и творя – продължи той. – Правя го постоянно и така мозъкът ми сега е по-свеж и силен, отколкото преди 60 години. Смея се. Смея се много. С оптимизъм и радост гледам на живота, уча се от всичко и с лекота преминавам през трудностите. От 40 години живея в един блок на 16-тия етаж. Не ползвам асансьора – даже когато нося багаж, се качвам всеки ден по няколко пъти пеш. Това поддържа сърцето и тялото ми здрави и силни. Движа се много, разхождам се и спортувам. Откак се помня, съм вегетарианец. Понякога си правя бонбони – топчета от стрити ядки и мед, и си ги хапвам с удоволствие... Хубав е животът – чувствам се млад и мисля да живея поне до 120 години!...
Орлин Баев, психотерапевт
|
Коментари
Да това е нормално в едно общество с насоченост към материализъм и кариеризъм. В общество със слаба връзка с Природата, което не наблюдава естествените процеси, които се извършват в нея и връзката между раждането, разтежа, съзряването, остаряването, смъртта и новото раждане. Нормално е в общество, в което главните етапи от човешкия живот не се отбелязват със специални ритуали на прехода, но се свеждат до пищене и врещене, интоксикация и преспиване в изтрезвителя по абитюриентски балове. Свеждат се до чалгаджийска сватбена церемония или кръщене. Отхвърлянето на старостта е нормално в общество, в което момичето става сексуално активна преди да е станала сексуално зряла. Тоест никой не въвежда девойката в тайнствата на женствеността, менструацията, секса, любовта, семейството и т.н. По същия начин ритуала на прехода при момчето се изразява в зверско напиване или надрусване с компанията, изпотрошване на де що има, вандализъм и други хулигански прояви. Ритуала на прехода при възрастните хора пък приключва с пенсионирането, кутия шоколадови бонбони за колегите и потупване по рамото.
Всичко това не е нормално в обществата, които са запазили връзката си с Природата - индианци, аборигени и прочее туземци, както бихме казали. Но наистина ли са туземци? Не са! От книгите, които чета предимно за индианските общества разбирам, че възрастните хора са на особена почит при тях. Те са живата мъдрост, ценен опит и знания на общността. В тяхното типи не можеш да влезеш просто така със: "Здрасти бабо или дядо!" Но трябва с нужното уважение, почит и смирение. В тяхното типи стоиш прав докато не получиш покана за сядане и мълчиш слушаш и гледаш внимателно дори и събеседника да мълчи или да похърква. Говориш и задаваш въпроси, когато получиш разрешение. В тези общества възрастните хора не са отхвърлени и забравени, но са търсени по всякакви въпроси, за съвет, за помощ и лечение. Тези хора участват активно в социалния живот на племето и самия живот и оцеляване на племето е немислим без тях.
А нашето племе какво е? Извратено! Ние живеем в болно, разлагащо се общество и смърдим! И тази смрад не се маха след баня и не я скрива скъпия, марков парфюм, защото тя идва изотвътре.
RSS на коментарите по тази тема