Космическата ни памет? Да си припомним „фантастичната" идея на Жак Бержие. И да си представим, че природата се е сетила за нея пре­ди него и че ако подобно нещо е хрумнало на физика, то е, защото „то" съществува някъде. И защото е налице резонанс между неговия ум и космическата мисъл. Ние откриваме само това, което може да бъде открито; няма как да открием несъществуващото. Впрочем нали „от­кривам" означава „намирам нещо скрито"? По същия начин не бихме си мислили за някакво все още непознато явление, ако то вече не се е проявявало. Мисълта ни е следствие от проявлението му, а не причи­на за него. Освен това - нека повторим - не бихме открили как­вото и да било, ако нямаше резонанс между психически­те ни механизми и космическите структури; космосът е навред, макар да не го съзнаваме.

Следователно, за да продължим мисълта на Бержие, нека си представим, че колективното несъзнавано е об­щата памет на човечеството, че то е резервоар, в който е събрана интелигентността на хора и животни, огромна информационна мрежа, от която бихме могли да черпим един ден, когато се снабдим с нужните антени и декодери.

От този ден нататък ще настъпи вечността на всички съзнания и човешкият интелект ще се понесе по вълни­те й... Ще настъпи краят на абсурда, какъвто е кончината на високообразовани и стойностни личности, които отнасят със себе си огромен обем знания, интелигент­ност, хипотези, изследвания, хиляди идеи и мисли; огром­но количество информация, която са събирали през це­лия си живот и от която ни оставят твърде малко: някоя и друга книга, няколко последователи, краткотраен спо­мен...

Големите надежди

Докъде води понятието колективно несъзнавано? Оче­видно е, че стигаме до други измерения и до друг аспект на съзнанието, но какъв по-точно? Сигурно е също, че съществува фина и интуитивна връзка между вътрешния ни свят (психиката) и външния свят (материален, психи­чески или социален): предмети, хора, събития и т. н.

Нещата се проясняват, когато си кажем, че интелектът е част от материята, всяка от съставките на която е съвършено интелигентна в своята област. Това съответствие между нашата психика и външния свят понякога се изразява - ако се вгледаме внимателно -в необичайни явления, дори в събития, които можем да наречем чудеса. Но и в този случай за нас са странни само загадките, чието решение не знаем.

Някои хора стават свидетели на особени, но многозна­чителни „съвпадения", други „четат мисли" или имат предчувствия, които се сбъдват. Последователите на Юнг установяват подобни явления при пациенти, подложили се на психоанализа и достигнали стадия на пълнота на личността.

Тъй или инак прояви на синхронност се наблюдават при хора, чиито психически „жички" са преподредени така, че по тях да протича максимално количество ин­формация. Тъкмо тя осигурява висока степен на вътреш­на организираност; тя води до психическо „прочистване" и до състоянието на особено силна рецептивност, което го характеризира. И тук отново се сблъскваме със законите на термодинамиката.

Синхронността

Явлението синхронност не се среща често. Дали ще се сблъскаме с него зависи до голяма степен от самите нас, тъй като ние сме крайната му точка. Също както, ако звукът на музиката е ужасен, това се дължи на лошокачествения електронен приемател или, по-рядко, на сму­щенията по пътя на сигнала,

Синхронност? „Синхронизираните" събития се случ­ват по необясним начин. Внезапно ни спохожда късметът; това, което отдавна искаме, безпричинно се осъществя­ва; случва се нещо, за което сме си мислили малко преди това; явява ни се телепатичен сън; обзема ни предчувст­вие, което се сбъдва. Идващите от миналото или от бъде­щето сигнали отекват в психиката ни (понятието „сиг­нал" трябва да се разбира в конкретния му смисъл на радиовълна с определена честота).

Така психиката на отделния индивид взаимодейства със заобикалящия го свят благодарение на колективното несъзнавано, заема­що цялото минало и вече съществуващото бъдеще. Зато­ва понякога без видима причина се случват сходни съби­тия. Психичното и физичното се държат като братя близ­наци (еднакви обстоятелства в едно и също време). В края на краищата нали сме „побратимени" с космоса, както ще видим по-нататък! Понятието „случайност" вече не съществува!

Но внимание! Мнозина са склонни да съзират синхрон­ност навсякъде. Например: „ Тъкмо си мислех за моя при­ятел, когото не бях виждал от пет години, и го срещ­нах. " Двете събития несъмнено съвпадат, но срещата не е задължителна последица от мисълта на приятеля. Макар че знае ли човек?

Обаче ако вторият заяви: „Всъщ­ност трябваше да съм на километър оттук, но незнай­но защо минах от другаде, просто някакво смътно же­лание да се поразходя... което никога не правя; а и ви съну­вах миналата нощ." Тук вече май имаме синхронност. Ако колективното несъзнавано непрекъснато ни инфор­мира, ако всички събития са абсолютно свързани, то то­гава всичко би трябвало да бъде синхронно - след като е синхронизирано...

Докато солта и водата са отделени, с какво солта може да е полезна за водата и водата за солта? Ще ка­жем: това е вода, това - сол. Единство съществува само ако солта е станала част от водата и водата е поела солта.

Космосът в пералнята...  и глобалната принадлежност

В подкрепа на това, което казахме, не би било зле да си припомним някои елементи от съвременната физика, които откриваме в много произведения на специалисти, желаещи да доближат тази материя до неспециализираната читателска публика.

Всички тези елементи - привеждам само два примера -се опират на идеята за принадлежността на човечество­то към цялата вселена. Така според физика Мах (цити­ран от Хюбърт Рийвс) полепването на прането по стени­те на центрофугата не се дължи на създадената центро­бежна сила, а на отношението между въртенето на бара­бана и неподвижните звезди.

От което следва, че ако слу­чайно неподвижните звезди изчезнат, заедно с тях ще изчезнат и центробежните сили. Това показва, че никое явление не протича изолирано от околната среда - а окол­ната среда, това е цялата маса на космоса. Показва също, че „инертността" на даден материален предмет, с други думи, съпротивата му на ускорението, не е свойство на самия предмет, а признак за взаимодействието му със света...

Сега ще цитирам физика Хойл: житейските ситуации не биха могли да съществуват без отдалечените части на вселената; и най-дребната подробност от всекидневния ни опит е така здраво вплетена в заобикалящия ни свят, че е почти невъзможно да я разглеждаме отделно от него.

Което означава, че целият космос присъства във все­ки от нас ежеминутно, във всяко събитие и навсякъде. Ето как физическата реалност се превръща все повече в метафизична. Мигар Айнщайн не казваше, че „всичко привлича всичко"? Вече започваме да откриваме взаи­модействията и взаимозависимостта между всичко съще­ствуващо на Земята.

В същото време науката ни показ­ва, че тези взаимодействия се извършват в пряка връзка с цялата постоянно присъстваща вселена. Тук виждам възможност за едно изключително разширяване на чо­вешкия кръгозор; нещо като нова екстравертност, която чрез медиите и книгите ще приеме „информациите", на­сочващи човека към безкрай. Така „отделният" човек, както и човекът - „център на света", ще отидат в музея на старите параноични илюзии.

А най-забележителното е, че съвременните открития на западната наука прекрасно се вписват в древната ин­дийска философия. Друго чудо - математиката и експе­рименталните науки на Запада се срещат с източната интуиция по средата на мост, прехвърлен през вековете. И това смесване на идеи и на нови усещания може би ще поразтърси обществото, в което преклонението пред материалното и посредственото е заменило култа към интелигентността и вътрешната свобода.

А г-н Х? Как г-н Х, който нехаеше за закона за земно­то притегляне, но изпита силата му, ще се промени чрез казаното по-горе? Никак, ако продължава да не му обръ­ща внимание - и тогава пак ще се препъне. А би могъл да придобие усещането за дълбоко взаимодействие меж­ду себе си и околната среда, която се простира до края на вселената, нужно ли е отново да го повтаряме?

Да по­чувства интелигентостта на всичко съществуващо, като започне от собствените си органи и елементарни части­ци, които, както казва Рюер, знаят какво правят много по-добре от него. Би могъл дори да осъзнае колко аб­сурдно е живял и да промени светогледа си.

Да си даде сметка за огромния брой затвори, в които е приклещен -догми, закостенели схващания, архаични идеи, навици, задължения, неискрени приятелства, неумение да се рад­ва, страх от възможното бъдеще. Да се замисли за нор­мите, които го ръководят и към които се придържа зара­ди някаква сигурност, която не му носи нищо.

Тогава може би абсурдът ще отстъпи мястото си на свободата. Човешкото същество е способно да се приспособи към безброй ситуации. Защо да не успее някой ден да се при­способи и към космоса?

Пиер Дако