Най-силният и най-агресивният самец в групата ще заема позиция на превъзходство чрез първоначална проява на агресивност. Това ще намали броя на сериозните бъдещи схватки в групата (другите самци знаят кой е господарят). Нещо повече, тъй като господстващият самец доминира и в размножаването, групата има по-големи възможности за оцеляване, понеже силният индивид предава жизнеността си на следващите поколения. Като имат пред вид тези данни, мнозина наблюдатели призовават към предпазливост в опитите да се контролира агресивността у човека; те изказват предположението, че — както мри низшите животни — агресивността е нужна за оцеляването на вида.

Тези разсъждения отчасти се базират на предположението, че един и същи механизъм подбужда едного да убие ближния си, а другиго — да „овладява” космоса, с настървение да се захваща с трудна математическа задача или да „покорява” Вселената. Това обаче може би не е вярно. Явната агресивност вече не е необходима за оцеляването на човека. Нещо повече, поставянето на знак за равенство между творческата активност и високите постижения, от една страна, и враждебността и агресивността, от друга, обърква нещата.

Възможно е да решим даден проблем или овладеем дадено умение, без да причиняваме зло на друг човек или дори без да се стараем да влизаме в съперничество. Възможно е да се намали насилието, без да се намалява любознателността на човека или желанието му да решава проблеми. За американците това разграничение е трудно за разбиране, защото те, както и някои други народи на Запада, са научени да отъждествяват успеха с победата, добрите резултати с покоряването на някого. М. Ф. Ашли Монтагю счита, че прекалено елементарно и погрешно тълкуване на Дарвиновата теория е внушило на средния човек невярното схващане, според което конфликтът е неизбежен закон на живота.

Ашли Монтагю заявява, че за победителите в индустриалната революция, които са експлоатирали работниците, е било удобно да оправдават експлоатацията си, като сравняват живота с борба за оцеляване; естествено е да оцелеят най-приспособените индивиди. Опасността при този начин на разсъждаване е, че той се превръща в „самоизпълняващо се пророчество” и може да стане причина да пренебрегнем или омаловажим ролята на неагресивното и лишеното от съперничество поведение за оцеляването на човека и другите животни. Например Пьотър Кропоткин през 1902 г. е стигнал до извода, че поведението на сътрудничество и взаимопомощ играе важна роля в оцеляването на много форми на живот. В подкрепа на този извод има богат доказателствен материал.

Поведението на сътрудничество сред някои социални насекоми, като термити, мравки и пчели, е добре познато. По-малко известна е формата на поведение при шимпанзето, която може да се опише единствено като „алтруистична”. Тя се проявява по следния начин: две шимпанзета се намират в две съседни клетки. Едното шимпанзе има храна, а другото няма и започва да „проси”. Неохотно „богатото” шимпанзе му подава част от своята храна. Самото нежелание, с което шимпанзето прави това, в известен смисъл придава още по-голяма значимост на подаръка, защото показва, че то харесва храната и с удоволствие би я задържало за себе си. Този факт показва също, че подтикът за споделяне може да има наистина дълбоки корени.

Работата на Кропоткин не е събудила достатъчен интерес — дори е била пренебрегната до голяма степен — може би защото не е отговаряла на духа на времето или на потребностите на тези, които са извличали облаги от индустриалната революция. Да се вгледаме в американското общество. Изглежда, че американската култура процъфтява на базата на състезанието; ние награждаваме победителите и отхвърляме победените. Цели две столетия образователната ни система се основава на съперничеството и законите на оцеляване. С много малко изключения ние научаваме децата си не да обичат знанието, а да се стремят към високи оценки. Когато Грантланд Райс, писател на спортни теми, заявява, че не е важно дали побеждаваш или губиш, а как играеш, той не описва господстващата тема в американския живот, а препоръчва лекарство срещу прекалено голямото ни желание да побеждаваме.

От футболиста на Малката лига, който избухва в плач след загуба на своя отбор, до студентите, които скандират на футболния стадион: „Първи сме!”; от Линдън Джонсън, чиито преценки почти сигурно са били изкривени от често изразяваното от него желание да не бъде първият американски президент, който е изгубил война, до третокласника, който презира свой съученик заради по-доброто му представяне на класно по аритметика — всички ние демонстрираме изумителна културално обусловена мания за победа. Винс Ломбарди, много популярен професионален треньор по футбол, обобщава всичко в краткото изречение: „Побеждаването не е всичко, то е единственото важно нещо”.

Ужасяваща в тази философия е импликацията, че целта да победим оправдава всички използвани средства дори ако става въпрос само за футболен мач — нещо, което първоначално все пак се смяташе за развлечение. Няма съмнение, че в началото на еволюцията на човека голяма част от агресивното поведение е улеснявала приспособяването му. Но когато се огледаме наоколо и видим свят, изпълнен с конфликти, ненавист и недоверие между народите и расите, безсмислени кръвопролития и политически убийства, с основание започваме да се съмняваме в ролята на агресията за оцеляването. Биологът Лорън Айсли отдава дължимото на древните прадеди на човека, но предупреждава да не им подражаваме, когато пише: „Днес са ни потребни хора, които са по-добросърдечни и по-толерантни от онези, които заради нас се пребориха с леда, тигъра и мечката.”