От какво може да ни освободи това, за което ще говорим по-нататък? Със сигурност не от грижите и страховете, ако пътят ни върви в обратна посока. Но когато живееш на обратна­та страна на нещата, допускаш, че съществува и лицева. Ако потегнем и преподредим кабелите на човешките ни машини, ще съумеем да въведем вътрешния ред, кой­то единствено ще ни помогне да спрем деградацията. В живота на милиони човешки същества се наблюда­ва нещо като еднородност в безредието - оттам вътреш­ният хаос, на който неврозата е само един от аспектите.

Какво търсим в края на краищата?

Обикновено себе си и нищо друго. Всеки от нас е възпи­тан горе-долу по този начин. Но тъй като това тясно спе­циализирано търсене скоро се оказва безплодно, ние се ориентираме в друга посока. Стремим се да възстановим целостта, която усещаме дълбоко в себе си, но коя­то като че ли сме изгубили някъде по пътя. И се насоч­ваме към другия: приятел, приятелка, познат, с когото смятаме, че имаме прилика. Така личната ни експанзия бележи точка.

Отделен въпрос е колко продължава това. Като си припомним произнесените думи и извърше­ните постъпки, виждаме, че винаги сме се обръщали към другия, изхождайки от себе си; това е очевидно. Об­щуваме със самите себе си, вярвайки, че общуваме с дру­гия. Произнасяме монолози, сигурни, че водим диалози. Стремим се да се самоубеждаваме, опитвайки се да убе­дим събеседника. А другият в края на краищата е само инструмент, с който в повечето случаи си служим твърде неумело.

Така тъпчем на място. Не излизаме от себе си. Изпит­ваме носталгия по някаква неосъществена цел, която не сме в състояние да определим. Изневеряваме на собст­вената си истина. Тръгваме от себе си и се връщаме към себе си. Съвършен афективен бумеранг. Поели сме по обратния път и сме стигнали до задънена улица.

Другият път

Откритията и хипотезите на съвременната физика вече проникнаха в съзнанието на хората, физици и астроно­ми пожелаха да сведат науката си до нивото на обикно­вения човек. Защо? Преди всичко защото съвременната астрофизика предлага друга представа за света, едно мно­го по-религиозно и по-мистично виждане на нещата. Изследванията на най-големите физици като че ли все по-ясно показват наличието на енергия-дух, енергия-съзнание, енергия-интелект, която формира и информи­ра така наречената „материя". Натъкваме се на все по-очевидно съответствие между най-новите научни постижения на Запада и древното знание на Изтока. Така две разделени от вековете култури най-сетне се срещат чрез експериментите на едната и интуицията на другата.

Като се опитваме да разгадаем съкровените тайни на материята, насочвайки телескопите си към безкрая и изпращайки радиовълните си към евентуалния извънзе­мен разум, какво друго търсим, ако не Бог? И щяхме ли да търсим нещо, ако то не съществуваше?

Да надзърнем сега в една област на психологията, ко­ято странно се доближава до съвременната физика. Колективното несъзнавано е областта, от която произ­лизат символите, населяващи „големите" ни сънища. Но то е в основата и на мно­го от нашите постъпки и мисли, на ред „случайности", съвпадения, на телепатията и предчувствията...

Впрочем в никакъв случай не бива да смесваме сим­вол и алегория. Алегорията може да се съчини, да се из­мисли, символът - никога. Символът винаги препраща към едно по-обемно съдържание; той представлява сво­еобразен „коридор", водещ към непознати нам простран­ства. Всеки от нас носи в себе си символи, които се по­явяват в много от сънищата ни. Значението им никога не е очевидно.

Много от важните символи не принадлежат на инди­видуалното ни несъзнавано, а на нещо друго, наречено колективно несъзнавано и разположено вън от личното ни пространство и време.

Вътрешният ни континент

Става дума за една огромна, неизследвана досега тери­тория, която може да се сравни с планетата Земя от вре­мето, когато шепа картографи са се опитвали да очерта­ят моретата и сушата. Тогава на картите е имало големи бели полета с надпис „непроучено", което не означава­ло, че един ден там няма да стъпи човешки крак.

Както вече казах, колективното несъзнавано проявя­ва енергията си в нашите сънища и интуиции, но и в ня­кои „съвпадения" - толкова странни, че изглеждат неве­роятни. Символите, на които сме подвластни, и ситуаци­ите, в които биваме въвличани, са само отделни негови пространствени превъплъщения; също както елементар­ната частица е само отделното, пространствено-времево проявление на изначалната, единна и извънвремева енер­гия.

Юнг пръв открои значението на колективното несъзна­вано в дълбинната психология. Някои водещи съвремен­ни физици са поели щафетата и продължават проучвани­ята в тази област. На тях пък дължим идеята, че именно колективното несъзнавано е връзката ни с космоса...

Като не отиваш при планината...

Мнозина ще свият рамене: „Колективно несъзнавано? Какво ме засяга? Занимават ме други неща: работата, грижите, колата, дълговете, скъпотията..." Разбира се. Можем да допълним: „Освен това съм прекалено зает да се боря със собствената си вътрешна бъркотия и с умо­рата от нея..."

Да си представим, че същият човек заяви: „Земното притегляне? Какво ме засяга? Имам си достатъчно зани­мания: работа, грижи, кола..." След което излиза на ули­цата, препъва се, пада на тротоара и си счупва ръката.

Поуката е следната: човекът може да не се интересува от гравитацията, но гравитацията проявява към него се­риозен интерес...

Може би от този миг насетне този човек ще започне да се пита защо нещата „падат", ще установи, че чашата кафе стои на масата, а не лети във въздуха; вероятно ще усети земното притегляне, когато направи усилие да по­вдигне нещо тежко; и нищо чудно някоя лятна вечер, докато лежи на тревата, да се почувства „прикован" към земята на една въртяща се в пространството планета. Кой знае?

Ако пък реши да последва примера на Нютон, който видял как ябълката пада от дървото и открил гравитаци­ята, може би от него ще излезе някой Нютон на колек­тивното несъзнавано? Всичко може.

Падането е само едно епизодично средство на грави­тацията да ни „напомни" за себе си. Иначе тя ни налага законите си във всеки миг от живота ни. По същия на­чин относително редките проявления на колективното несъзнавано не означават, че то не присъства постоянно в съществуването ни, макар и да не си даваме сметка за това.

Първата стъпка

Всички ние сме склонни да разглеждаме своите постъпки, жестове, сънища и пр. изолирано от контекста им. Най-много да се върнем малко назад и да заявим: „Сънувах това, тъй като вчера си спомних за..." Или: „Казах тези думи, защото се сетих, че..."

По този начин отделяме дадено събитие от останала­та част от живота ни. Гледаме на него като на случило се „тук и сега", сякаш няма ни минало, ни бъдеще.

Обаче - често ще повтаряме това - нито едно събитие от живота ни не може да се отдели от абсолютното цяло, което представляваме. Дори най-незна­чителната мисъл или постъпка не само съдържат цяла­та ни история, но и са цялата ни история. Когато казва­ме, правим или мислим нещо, цялата ни личност го каз­ва, прави или мисли. Ние сме ходещи „блокове от мина­ло" - и това се отнася за всеки от нас във всяка точка на света.

Втората стъпка

Всекиму се случва да сънува „големи" сънища, които като че ли идват от другаде и оставят изключително ярка сле­да в паметта ни (колективното несъзнавано не се про­явява единствено в сънищата, както ще видим по-на-татък).

В някои от тях от дълбините ни изплуват първични, архаични или религиозни образи и усещания. Те не вина­ги могат да се разкажат, тъй като думите се опитват да преведат едва впоследствие усещанията, изпитани при проявлението на колективното несъзнавано (думите се раждат на нивото на съзнанието, затова не могат да пре­дадат дълбочинните ни усещания).

Всъщност този вид сънища са плод на колективните представи, присъщи на цялото човечество. Г-н Х трябва да знае, че хиляди други хора от всички раси, цивилиза­ции и епохи са могли и биха могли да сънуват сън, насе­лен със същите символи като неговия.

Изглежда, че „някъде" съществува склад с информации, които нашите организми декодират чрез символите и създадените от тях образи. Някъде, но къде? Вътре в нас? В собственото ни несъзнавано? Или организмът ни е само посредник? И що за склад е това?

Нова представа за космоса

Много е трудно да се даде определение на колективното несъзнавано, още по-трупно е да се определи местона­хождението му по простата причина, че то не се поддава на локализиране, поне според настоящите ни знания. Опитът показва, че то ни информира, което означава, че се намира някъде. Но не и в обичайното ни простран­ство и време, точно както енергията, от която произли­зат елементарните частици, не се намира в обичайната ни действителност.

Има само две възможности: или колективното съзна­вано съществува, или не съществува. Знаем, че същест­вува, след като ни изпраща „нещо", което изразяваме чрез нашите сънища, постъпки, мисли. При това ни го изпра­ща непрекъснато.

Е, след като съществува, не можем ли да приемем, че и то е подчинено на природните закони и че по тази при­чина някой ден ще можем да го измерим със средствата на една все още непозната ни свръхфизика?

Изглежда също, че колективното несъзнавано е в осно­вата на телепатията и на предчувствието. Ако е така, то обхваща и миналото, и бъдещето (поне това, което ние наричаме с тези думи в нашето пространство и време).'

Юнг казваше:

„Колкото по-надълбоко вниквам в колективното несъзнавано, толкова повече се убеждавам в неговото неразчленимо и вездесъщо присъствие... Тоест, когато тук, в точка А, се случи нещо, което засяга колективно­то несъзнавано, то се случва навсякъде..."

Засега поне колективното несъзнавано не е обект на точните и експерименталните науки. Но дори и да стане, очевидно е, че то ни води към някаква „мистична" пред­става за космоса.

Тук ще цитирам Мишел Казнав и неговия „Митологически анализ на историята на Тристан и Изолда":

„Това ни навежда на мисълта, че в качеството си на архетипна матрица колективното несъзнавано не е ве­щество, а поле, в смисъл на квантово поле, и че от тази гледна точка то представлява фундаментална среда, която обаче никога и никъде не приема явен и видим об­раз..."

Пиер Дако