И наистина, след като анализират доказателствения материал, психолозите Робърт Либърт и Робърт Барън твърдят в доклада си до министъра на здравеопазването, че в 16 от общо 18 изследвания, посветени на този въпрос, наблюдаването на насилие впоследствие засилва агресивността сред наблюдателите. Данните сочат, че показваните по телевизията сцени на насилие съдържат потенциална опасност, защото служат като модел на поведение — главно за децата. А какво гледаме по телевизията? Джордж Гърбнър заедно със свои сътрудници прави изчерпателен анализ на телевизионните програми в часовете, в които най-много хора гледат телевизия, и в събота сутрин. Той установява, че насилието е преобладавало в осем от всеки десет телевизионни предавания. Нещо повече, на един час програма се падали по осем епизода на насилие.

Рисуваните филмчета, които повечето от малките деца толкова обичат да гледат, съдържат най-голям брой случаи на насилие. От 95-те рисувани филмчета, разгледани в това изследване, само в едно нямало актове на насилие. Представители на главните телевизионни компании са се постарали да омаловажат значението на извършените от Бандура експерименти, защото те не включват актове на агресия спрямо хора. Та кой се интересува от това, което едно дете ще направи с кукла „Бобо”? Данните от експерименти, проведени в последно време, обаче показват, че ефектите от наблюдаването на насилие не се ограничават само с биенето на куклата „Бобо”: децата започват да си нанасят удари едни на други. В един от експериментите си Либърт и Барън показват на група деца „Недосегаемите” — крайно жесток телевизионен филм от типа „Полицаи и крадци”.

На контролна група деца се показва телевизионно предаване със същата продължителност, което отразява спортни състезания и е наситено с динамика. След това на децата се разрешава да играят в друга стая с друга група деца. Децата, които са гледали телевизионната програма, изпълнена с насилие, проявяват много по-голяма агресивност към другите деца, отколкото децата, които са гледали спортната програма. Накрая няколко изследвания върху поведението в реалния свят показват, че децата, които гледат повече телевизионни програми, представящи актове на агресия, са по-склонни да прибягват до агресивност, за да решават проблемите си. Трябва да се отбележи, че тези корелативни изследвания сами по себе си не са категорични — т. е. не доказват, че наблюдаването на насилие по телевизията е причина някои деца да избират агресивни решения.

Възможно е децата, на които (поради някаква друга причина) агресията се нрави, да гледат много актове на насилие по телевизията и също да избират агресивни начини за решаването на своите проблеми. Именно поради това са толкова важни данните от контролираните експерименти: в изследването на Либърт и Барън ние знаем, че гледането на „Недосегаемите” и само то е предизвикало агресивното поведение у децата — защото друга група деца, които са гледали спортна програма, са се държали по-малко агресивно от децата, гледали „Недосегаемите”. Общо взето, има сравнително ясни доказателства, че наблюдаването на актове на насилие по телевизията засилва агресивното поведение у децата. Но децата действително считат тези програми за забавни.

И понеже те са добър начин да се продават кукли „Барби” или „Кен”, телевизионните компании няма да ги съкратят — освен ако обществеността не започне да протестира. Действително въпреки множащите се доказателства от лабораториите по психология, които свързват наблюдението на агресивно поведение с извършване на актове на агресия, броят на актовете на насилие, показвани по американската телевизияг е нараснал в сравнение с предишни години. Доколко са осведомени за резултатите от дейността си тези, които произвеждат, пакетират и разпространяват насилието по телевизията и във филмите на широкия екран? Те са склонни да гледат на себе си като на работливи хора, които просто откликват на една потребност.

Самюъл Аркоф, председател на компанията „Америкън Интернешънъл Пикчърс” (една от главните производителки на филми, показващи актове на насилие), неотдавна заяви: „Потребността да се гледа насилие може би някой ден ще бъде сведена до гледането на професионални футболни мачове.” За съжаление данните сочат, че хора като г-н Аркоф не само удовлетворяват тази потребност, но също я засилват. Каква е отговорността на тези хора? „Влиянието върху обществото ли? — пита Джо Уизан, продуцент на филма „Разцветът на Канзас Сити”. — Изобщо не ми е дошло на ума за това. Психиатрите не могат да отговорят на тези въпроси, та аз ли?”