Така ние можем да си представим добросърдечен, миролюбив човек като Алберт Айнщайн, който едновременно е извор на творческа енергия, смелост и изобретателност. Подобни личности са резултат на съвършено съчетание на физиологични и психични сили, на вродени способности и заучени ценности. Трудно е да си представим химично вещество, което би могло да има толкова съвършено действие. Нещо повече, в химичната регулация на човешкото поведение има нещо от кошмарния свят на Оруел. На кого бихме могли да поверим употребата на подобни методи? Очевидно не съществуват прости и сигурни решения. Нека сега разгледаме някои по-сложни и по-малко понятни възможности, като се опираме на това; което сме научили дотук. Чистият разум.

Убеден съм, че бихме могли да построим сбор oт логични, разумни аргументи за опасностите, свързани с агресията, и страданията (не само на жертвите, но и на нападателите), които предизвикват актове на насилие. Дори съм сигурен, че бихме могли да убедим повечето от хората в правилността на аргументите; несъмнено мнозинството от хората ще се съгласи, че войната е ад и уличните нападения са нежелателни. Подобни аргументи обаче вероятно няма значително да намалят агресивното поведение, колкото разумни и убедителни да са. Човек — дори да е наясно, че агресията въобще е нежелателна — ще се държи агресивно, освен ако не е твърдо убеден, че лично за него агресивността е нежелателна. Както Аристотел е заявил преди повече от 2000 години, много хора не могат да бъдат убедени единствено с рационални аргументи — особено когато става въпрос за собственото им поведение:

„Защото аргументът, основан на знанието, предполага обучение, а има хора, които не могат да бъдат научени.” Освен това, понеже проблемът за овладяване на агресивността за първи път възниква в ранното детство — т. е. във време, когато индивидът е твърде млад, за да се влияе от разумни доводи, — то логичните аргументи имат малка стойност. Поради тези причини социалните психолози търсят алтернативни методи за убеждаване. Много от тях са разработени с оглед на малките деца, но могат да се адаптират и към други възрастови групи. Наказанията. За обикновения гражданин очевиден начин за намаляване на агресивността е тя да бъде наказана. Ако един човек ограби, удари или убие друг човек, простото решение е той да бъде пратен в затвора, а в крайни случаи — осъден на смърт. Ако дете прояви агресивност към своите родители, братя и сестри или връстници, можем да го напляскаме, да му се скараме, да го лишим от някои привилегии или накараме да се почувства виновно.

В постъпките си се водим от предположението, че това наказание „ще му даде добър урок” и ще го накара да „обмисли добре”, преди да се държи по същия начин; също така колкото по-сурово е наказанието, толкова по-добре. Но нещата не са така прости. Установено е, че суровото наказание има временно действие, а ако не се прилага крайно предпазливо, в бъдеще може ,да доведе до обратен ефект. Наблюденията върху поведението на родителя и деца в живота неведнъж са показвали, че родителите, които използват сурови наказания, обикновено възпитават крайно агресивни деца. Тази агресивност по правило се проявява извън дома, когато детето е далеч от човека, който го наказва. Тези наблюдения обаче не са категорични, тъй като не доказват, че само по себе си наказанието за извършена агресия създава агресивни деца. Родителите, които прибягват до сурови наказания, сигурно извършват още много други неща — с една дума, те вероятно са сурови и агресивни хора.

Възможно е техните деца просто да имитират агресивното поведение на родителите си. Действително установено е, че ако деца бъдат подложени на физическо наказание от възрастен човек, който преди това е бил сърдечен и грижлив с тях, те са склонни да изпълнят желанията му дори когато той не е при тях. От друга страна, когато са физически наказвани от човек, който се отнася с тях равнодушно и студено, децата много no-рядко се съобразяват с желанията му; след като той е напуснал стаята. Следователно има известни основания да се вярва, че наказанието може да бъде полезно, ако се прилага мъдро в атмосферата на сърдечност. Друг фактор с голямо значение за ефективността на наказанието е неговата суровост или ограничаваща сила. Суровото или ограничаващо наказание може да е извънредно фрустриращо; тъй като фрустрацията е една от основните причини за агресия, би било разумно да избягваме подходи, причиняващи фрустрация, когато се стараем да обуздаем агресивността.

Това убедително доказват Робърт Хамблин и колегите му. В проведените от тях изследвания свръхагресивни момчета се наказват от учителя си, като им се отнемат някои привилегии. По-точно момчетата са печелили жетони, които могат да заменят за най-различни забавни неща; но при всяка проява на агресивност момчетата са били лишавани от известен брой жетони. Докато тази тактика се е прилагала, а и след това честотата на агресивните актове сред момчетата почти се удвоила. Логично е да се допусне, че това е резултат от засилване на фрустрацията. Лекото наказание Суровото наказание често води до съгласие, но рядко поражда интернализация. За да се установят трайни модели на неагресивно поведение, важно е да се склони едно дете да интернализира система от ценности, която отхвърля агресивността.

В експериментите, които проведохме Мерил Карлсмит и аз, от една страна, и Джонатан Фридман, от друга, установихме, че заплахите с леки наказания оказват много по-голям ефект върху малките деца, отколкото заплахите със строги наказания. Макар и тези изследвания да засягаха предпочитанията на децата към играчките, склонен съм да направя извода, че заплахите с леко наказание ще обуздаят по същия начин агресивността. Да предположим, че майка заплаши детето си с наказание, за да го накара поне за известно време да спре да бие малкото си братче. Ако това й се удаде, детето ще изпита дисонанс. Познавателният елемент „Искам да набия братчето си” е в дисонанс с познавателния елемент „Въздържам се да бия братчето си”. Ако детето е било заплашено със сурово наказание, то ще има основателна причина да се въздържа и ще може да намали дисонанса, като си каже: „Не бия братчето си, защото майка ми ще ме пребие от бой, ако го направя, но много ми се иска да го направя.”

Представете си обаче, че майката заплаши детето с по-леко наказание — наказание, което едва-едва ще го накара да спре агресивното си поведение. В този случай, ако детето се запита защо не бие братчето си, което в момента толкова лесно може да бъде набито, то не е в състояние да използва заплахата, за да намали дисонанса; с други думи, детето не може с лекота да убеди само себе си, че майка му ще го пребие, ако удари братчето си — просто това не е вярно. И все пак то трябва да оправдае поведението си. С други думи, ситуационното оправдание (т. е, строгостта на заплахата) е минимално и детето трябва да добави собствено оправдание, за да си обясни своята сдържаност. То би могло наример само себе си да убеди, че вече не му е приятно да бие братчето си. Това не само би обяснило, оправдало и обосновало моментното му спокойно поведение, но — което е по-важно — би намалило вероятността и в бъдеще детето да бие братчето си.

Накратко, ще се е интернализирала ценност, противоположна на агресивността: детето ще се е убедило, че за самото него не е нито хубаво, нито забавно да бие някого. Макар този процес да е доказан в редица добре контролирани лабораторни експерименти, той има един основен недостатък от практическа гледна точка: преди да може да го приложи, майката или бащата непременно трябва да знае точно каква заплаха да използва за всяко отделно дете. Важно е заплахата да не е твърде сурова, защото в противен случай детето не ще има потребност да търси допълнително оправдание за своята липса на агресивност. От друга страна, заплахата трябва да бъде достатъчно голяма, за да накара детето временно да се въздържа от агресивно поведение. Това е от решаващо значение, защото, ако един родител използва заплаха или наказание, което не е достатъчно строго, за да накара детето за миг да се укроти, целият процес ще има обратен ефект: детето съзнателно ще реши да не спира агресивното си поведение, макар и да знае, че ще бъде наказана за това.

В тази ситуация детето също изпитва дисонанс: познавателният елемент „Нападам брат си” е в дисонанс с познавателния елемент „Ще ме накажат за това”. По какъв начин детето намалява дисонанса? То убеждава само себе си, че удоволствието, което изпитва, като бие братчето си, заслужава всяко наказание. Този начин на разсъждаване увеличава привлекателността на агресивното поведение в бъдеще. Така, въпреки че заплахите за леко наказание могат да.бъдат ефективно средство, което позволява да се намали агресивността на едно дете, тази практика не бива да се прилага безгрижно или невнимателно. Нужно е грижливо да се преценява точно какво ниво на интензивност трябва да има прилаганата заплаха. Това ниво, разбира се, ще е различно за различни деца. За някои деца студеният поглед на бащата може да е твърде сурово наказание, докато за други дори боят може да не е достатъчно сурово наказание. Подходящото ниво на суровост може да се установи, но това не е лесно. Въпросът е, че заплаха, която не е достатъчно сурова, за да предизвика краткотрайна промяна в поведението, фактически ще увеличи привлекателността на нежелателното поведение.