Както често сме установявали, най-недостойните части на душата се оказват най-градивни. Камъкът, който строителите пренебрегват, става крайъгълен. Както завистта, така и ревността са често срещани преживявания. Това са две напълно различни чувства - първото е желание за това, което другият притежава, а второто е страх, че другият ще ни отнеме онова, което притежаваме - но и двете имат разяждащ ефект върху сърцето.

Всяка от тези емоции може да накара човека да се почувства грозен. В тях няма нищо благородно. Същевременно личността може да се почувства странно привлечена към тях. Ревнивият човек изпитва удоволствие от своите подозрения, а завистливият се храни от желанието си за онова, което другите притежават. Митологията внушава, че както завистта, така и ревността са дълбоко вкоренени в душата. Дори боговете изпитват ревност.

Произведението на Еврипид Хиполит например е основано на мита за един младеж, изключително предан на непорочната богиня Артемида. Афродита е дълбоко покрусена от тази негова едностранчивост и от пренебрежението му към онази част от живота, която е под нейна власт: любовта и секса. Гневна и ревнива, тя кара втората му майка, Федра, да се влюби в него. Естествено следват всевъзможни усложнения и беди: накрая Хиполит е премазан до смърт от своите коне, ужасени от една гигантска вълна с форма на бик, образувана в морето от Афродита.

Тази смърт представлява поетично възмездие, тъй като Хиполит е бил по-силно привързан към своите коне - животни, които отразяват неговата неспокойна енергия и дух - отколкото към хората и особено жените. В гръцката митология боговете и богините се обръщат към нас директно. В началото на пиесата Хиполит на Еврипид Афродита признава: "Нося беди на всеки, който ме пренебрегва или подценява, поради упорита гордост."

Тук откриваме едно фройдистко наблюдение, което датира от пети век преди новата ера - потиснете своята сексуалност и бъдете готови за неприятности. От устата на богинята научаваме, че когато съзнателно и преднамерено не откликваме на потребностите на своята сексуалност, ние дълбоко я разстройваме. (Артемида също изпитва ревност. В края на пиесата тя казва за Афродита: "Ще избера някой неин голям любимец и ще го прострелям с моя лък."

Хиполит представя типичния модел на ревността - триъгълникът, който в този случай възниква между две богини и един смъртен. Внушението е, че макар емоциите на ревността да са фокусирани в обикновения живот, те са свързани и с велики митични теми. Склонни сме да разглеждаме ревността като емоция, която сме в състояние да контролираме с разбиране и с воля, и се опитваме да се справим с нея по най-добрия начин.

Но независимо от усилията ни, човешката душа се оказва арена, на която се разиграват велики битки, твърде задълбочени, за да са разбираеми за рационалното мислене. Ревността е така всепоглъщаща, защото е нещо повече от повърхностно явление. Когато се появи тя, в душата изникват въпроси и ценности. Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да не се отъждествяваме с емоциите, а просто да позволим на битката да стигне до своя естествен край.

Ако свещените изкуства драма и митология ни казват, че боговете са ревниви, можем да предположим, че съществува необходимост от вписването на тази емоция в божествения сценарий на битието. Ревността не е несигурност или емоционална нестабилност. Щом боговете са ревниви, значи нашата ревност е архетипна и не може напълно да бъде обяснена чрез взаимоотношенията, личността или семейния произход.

Напрежението, което чувстваме при ревност, може би е породено от сблъскването на два свята, много по-големи от онези, които виждаме, вглеждайки се само в конкретната ситуация. Първата стъпка към откриване на душата в ревността е да разсъждаваме митологично, да обмисляме какъв би могъл да е широкият контекст за силните емоции и дълбокото преобразяване, които чувстваме в такива моменти.

Историята за Хиполит ни подсказва каква е целта на ревността. Един човек системно и съзнателно пренебрегва богинята, чиято задача е да покровителства едно изключително важно измерение в човешкия живот - любовта, секса, красотата и тялото. Според нея няма нищо лошо в това, човек да се посвети на чистотата и независимостта на Артемида, но желанието към някой друг е също така сериозно и важно.

Ревнивият гняв на Афродита и гибелта на младия мъж произлизат от пренебрегването на тази необходимост. Монотеистичното му съсредоточаване върху една божествена мистерия (моралната чистота и пренебрегването на пола) наранява останалите. Прегрешението на Хиполит се състои в това, че той отрича политеистичните потребности на душата. Разсъждавайки митологично, ние бихме могли да си представим нашата собствена болка, параноичните си подозрения и ревнивия си гняв като протест на бога, който не получава достатъчно внимание.

Можем да бъдем като Хиполит, да се отдадем искрено и честно на принципите, които приемаме за абсолютни, докато, без да подозираме други, на пръв поглед несъвместими с тях, потребности, се приближават към нас. Надменната чистота на Хиполит и разяждащата му омраза към жените могат да бъдат разглеждани като отказ от негова страна да погледне към един свят, по-различен от този, към който изпитва любов и възхищение.

Накрая той е унищожен именно от животните, които олицетворяват неговия свободолюбив дух. Извисеният му монотеизъм го убива. Той е твърде чист, твърде естествен, твърде устойчив на напрежението, породено от сложните изисквания, които животът поставя пред сърцето. Когато се пробуди ревността, сложната и изтънчена личност често разкрива и своя догматизъм и морализъм. Ревността поставя нови изисквания към душата и в самозащитата си личността прибягва към морализъм.

Все пак трябва да помним, че ревността е едно архетипно напрежение, колизия на две съществуващи потребности - в случая на Хиполит: нуждата от чистота и от общуване, Артемида и Афродита. Ние не искаме да се изправяме срещу Артемида в усилията си да преодолеем или надхитрим ревността. Важното е по-скоро да създадем достатъчно пространство и да съберем достатъчно сили, за да позволим на тези две богини да намерят начин за съвместно съществуване.

Това е най-същественото в политеизма и е един от основните начини да се погрижим за душата. Името Хиполит означава "отвързан кон". Конете, животните на духа на героя от този мит, не са затворени. Те са прескочили оградите на конюшнята. Те са красиви, но опасни. Понякога съзираме този волен дух като конете на Хиполит у хора, които не са млади в буквалния смисъл на думата, но са се посветили на някакъв култ или на някаква кауза.

Техните мотиви и обектът на страстта им са чисти и благородни, а отдадеността им би могла да е вдъхновяваща. Но самата им едностранчивост може би разкрива нещо по-мрачно - слепота по отношение на други ценности, която понякога може да съдържа дори елемент на садизъм, проявяващ се в твърде охотната демонстрация на сила.

Ревността, както и всички емоции, свързани със сянката, могат да бъдат скрита благословия, отрова, която лекува. Пиесата на Еврипид може да се разглежда като история за лечението на артемидината гордост. Силният и затворен в себе си Хиполит е разкъсан на парчета; тоест неговата духовна невроза е излекувана посредством разчленяването. Краят изглежда трагичен, но трагедията дори във всекидневния живот може да бъде форма на ценно преструктуриране.

Тя е болезнена и разрушителна, но същевременно преобразяваща. Единственият начин да се спасим от ревността е да преминем през нея. Ще трябва да й позволим да вземе своето от нас и да преориентира основните ни ценности. Поне отчасти нейната болка се дължи на потеглянето към неизследвани територии и раздялата със стари и познати истини на прага на непознатите и застрашителни нови възможности.

Някога работех с един младеж, който много приличаше на Хиполит, като изключим факта, че вместо на кон, той препускаше на велосипед. Работеше в ресторант за бърза закуска и беше влюбен в една от колежките си. Страдаше по нея и въпреки че понякога излизаха заедно, той често се чувстваше отблъснат. Когато говореше за нея, започваше с любящи, изпълнени р истинско обожание думи, но скоро преминаваше към критика.

Оплакваше се от нейната студенина и от това, че вечно е заета със себе си. (Не е необичайно ревнивият човек да се мисли за изключително разумен и алтруистично настроен, така свободен от порока на егоизма, че да му се струва, че неговата възлюбена е егоцентрична.) Един ден този младеж дойде и ми каза, че е изгубил контрол над себе си. Разкрещял се безмилостно на приятелката си и едва не я ударил.

И двамата бяхме разтревожени от силата на гнева му. Една от причините, поради която потъналата в представата за собствената си чистота личност лесно може да стане жестока, е слепотата по отношение на собствения й потенциал. Въпреки това аз не исках да се изправям срещу душата му, която в момента кипеше от ревниви фантазии. Той обаче беше настроен срещу своите мисли и чувства и питаше отново и отново: "Как бих могъл да се освободя от тези чувства?"

Усетих, че протестът му беше породен от желанието да се оправдае пред себе си. Той настояваше, че не е способен на ревност и никога преди не е изпитвал нещо подобно, а въпреки това действията му ставаха все по-застрашителни. Исках да науча повече за ревността му. Когато изпитваме такива силни чувства, ние сме изкушени да ги разглеждаме като чисти емоции.

Пренебрегваме тяхното съдържание - идеите, спомените и фантазиите, които плуват в морето на емоцията. Едно от нещата, които исках да знам, беше коя личност у него ревнува. Произведението на Еврипид ме караше да се замисля дали не съществува някакъв олтар, който той, подобно на Хиполит, да пренебрегва. Не е достатъчно да персонализираме ревността и да говорим само за "моята" несигурност.

Да сведем ревността до грешка на егото, означава да пренебрегваме нейната сложност и да избягваме дълбините на душата, в които се приютява ревността. Ако се вслушаме в нея, бихме могли да открием нещо за историята й в нашия живот и може би в нашето семейство, обстоятелствата, които са я породили в конкретния случай, и мита, който изживяваме в момента. Тези неща никога не са очевидни и затова ние сме склонни да се съсредоточаваме върху по-очевидните емоции й техните повърхностни интерпретации.

Исках да се задълбоча и да видя героите и темите, които живеят в обобщаващото изявление: "Изпитвам ревност." Сякаш грижейки се за душата, ние трябва да напишем своята собствена трагична драма, за да разберем в пълна степен на кой мит сме герои. Това е начин да открием въображението в емоцията, а душата може да се разкрие само чрез въображение.

- Мисля, че тя се среща с някой друг - каза ми той, след като й беше крещял. - Защо мислиш така? - попитах аз. - Не я намерих, когато й позвъних, а ми беше казала, че ще си е вкъщи. - Да не би да й правиш проверки? - Да, не мога да се сдържа, - каза той и се просълзи. - Какво е това, което твоята ревност ти разкрива за самия теб, но ти не можеш да го приемеш?

- Предполагам това, че не заслужавам особено голямо доверие. Обикновено не съм много постоянен във връзките. - Какво ще се случи, ако тя разбере за това? - Ще реши, че е свободна да прави каквото си поиска. - А ти не искаш тя да е свободна. - Разбира се, разумът ми иска да е свободна. Аз вярвам в свободата. Мразя задушаващите взаимоотношения. Но сърцето ми не й дава и грам свобода.

- Значи ревността ти те прави по-малко толерантен? - Да. Не мога да повярвам. Това противоречи на моите ценности. - А защо не се опиташ да научиш нещо от своята ревност, като например да оцениш това, да не си така демократичен? Може би трябва да бъдеш по-малко толерантен в живота като цяло. - Има ли ценност в това, да не си демократичен и толерантен?

- Мисля, че има - казах аз. - Струва ми се, че активното и влиятелно дете в твоята душа иска пълна демократичност и свобода. Това потиска ограниченията и чувството за ред, захвърля ги на боклука, където те се пробуждат и стават диви, неразумни и потенциално жестоки. Непрекъснато ми казваш, че не е в характера ти да си толкова взискателен. Възможно ли е твоята способност, да поставяш изисквания, да е напълно откъсната от теб и затова да действа самостоятелно?

- Вярвам в свободата - каза той гордо. - В една връзка е необходимо хората да си дават един на друг голяма свобода на действие. - Може би е време да преоцениш разбиранията си. Гневът и подозренията ти изискват някакъв вид приспособяване и размисъл. Ревността, със или без съгласието ти, поставя ограничения в твоя живот.

- Превръщам се в полицай. Аз не съм такъв човек. А тя, тя е престъпникът. Чувствам се в правото си да я накажа. Ревността пробужда странна група герои - моралиста, детектива, параноика, консерватора. От етимологична гледна точка думата параноя означава познание, което е "паралелно" (рага) - да си извън себе си, да си луд. Но аз предпочитам да го разбирам като знание, което е извън Аза. Тези фигури в душата, които претендират, че знаят много - моралистът и останалите - искат да разберат какво става.

Те предполагат, че предстои нещо застрашаващо и опасно. По следите са на фактите, но се преструват, че нищо не знаят. Ако моят пациент не се отъждествяваше толкова много с невинното дете, той щеше да разбере какво става: неговата невинност го манипулира и заслепява. Всъщност той знаеше, но идентифицирайки се с невинния образ, не му се налагаше да действа в съответствие с тази информация.

Параноичното познание задоволява мазохиста, който извлича удоволствие от болката. Ролята на невинно дете е типична за много видове мазохизъм. Това може да бъде един апотропичен акт. Думата "апотропичен" се отнася до магическите и ритуални начини за прогонване на злото. Младежът заемаше позата на невинен, за да не му се налага да навлиза в сложния .свят на взаимоотношенията.

Така той можеше да прикрива собственото си непостоянство и да укорява приятелката си за нейното. Ако подходеше към нея като зрял възрастен човек, тя би могла да го отхвърли поради някакви причини или пък щеше да му се наложи да се справя със сложността на нейната природа. Вместо това можеше да се скрие в сянката на детето, където, по един парадоксален начин, защитата му е осигурена от това, че е наранен.

Яростните чувства на младежа показват колко е откъснат от силата на своето познание. Заслепен от облак на невинност, той сякаш не познава своята приятелка или себе си, или сложността на взаимоотношенията като цяло. Той иска просто внимание и грижа. Ако не ги получава, има чувството, че го контролират и си играят с него. Тогава вместо една по-истинска сила, от него се излива свиреп гняв.

Парадоксално е, че ако беше позволил на ревността си да действа като вътрешен детектив от името на душата, вместо като освободен параноичен комплекс, той би открил много неща за себе си и за любовта. Ако можеше да позволи на моралиста да се настани по-дълбоко в душата му, той би могъл да открие една гъвкава етична чувствителност, в която има място както за толерантност, така и за изисквания.

Параноичният елемент в неговата ревност съдържа възможност за по-дълбоко познание, но същевременно се отделя от волята и преднамереността. Той остава нереалистичен и изкривен, но въпреки това представлява суровината за мъдростта. Този симптом е изключително важен, но се нуждае от "възпитание" - да бъде извлечен и изучен. Той трябва да стане много по-задълбочен и да преодолее жестокостта и празното подозрение.

В продължение на няколкомесечното обсъждане необработените емоции на ревността пробудиха много истории, спомени и идеи. Ние не търсехме някаква жизненоважна следа, която може да обясни и прогони това чувство. Напротив, тези истории дадоха плът и кръв на ревността, за да може тя да се изяви по-пълно. Идеята беше да й дадем възможност да се разкрие, да стане по-голяма, а не по-малка, и по този начин да изгуби част от своята натрапчивост.

Изглежда, обсебващата страна на ревността отчасти е функция на нейната прикритост и излиза на преден план, когато не й позволяваме да се разкрие и изяви. Когато в сърцето и в ума проникнат ревниви чувства и образи, получава се нещо като посвещаване. Ревнивата личност открива нов начин на мислене и успява да оцени сложните изисквания на любовта. Това е едно покръстване в новата религия на душата. В този смисъл, както много изкусно разкрива и драмата на Еврипид, ревността обслужва политеизма на душата.

Нейният суров морализъм извира там, където може да бъде разбран, но и смекчен в името на гъвкавостта и откриването на ценностите. Моят модерен Хиполит не искаше да порасне и да бъде част от хетерогенното общество. При Еврипид младият мъж прекарва времето си с младежки компании и с конете си. Жените са заплаха и зараза –„различност", персонифицирана в цял един пол. Моят велосипедист беше риег - по момчешки чист в мислите си, но груб в поведението си.

Той притежаваше странното божествено качество, което човек открива там, където противоположностите се доближават. Той беше чист и брутален, извисен в ценностите си и грозен в омразата си към жените. Идеалистичните му ценности бяха толкова безупречни, че той не забелязваше собствената си сянка на надменност и женомразие. Чистотата бе триумфирала над душата и затова последната беше дълбоко смутена.

Томас Мур