Жизненият поток на душата, УМ, е като естествената сила на растенията, като тревата, която пониква през цимента и за сравнително кратко време заличава огромни паметници на културата. Ако се опитаме да укротим и затворим тази вродена сила, тя неизбежно ще успее отново да се появи на бял свят. "Потискане на жизнената сила" е диагноза, която важи за повечето от емоционалните проблеми, представени в терапията.

Днес често се случва терапевтът да окуражава своите пациенти да изразяват гнева си, сякаш това е някаква панацея. Но аз подозирам, че гневът и неговото изразяване са само път към жизнената сила, която хората трудно усещат в съвременното общество. Ренесансовите доктори са поставяли гнева и жизнената сила под властта на един бог, Марс. Те учели, че всички хора носят в себе си една експлозивна сила, готова да се отприщи.

Да бъдеш себе си - да позволиш на индивидуалността си и на уникалните си заложби да се проявят - е изява на Марс. Когато си позволим да съществуваме истински и пълноценно, ние жегваме света със своите възгледи и го предизвикваме с начина си на съществуване. В шоубшзнеса и в политиката понякога виждаме как хора с изключителен талант изгряват на обществената сцена с неудържимата си енергия и въображение; те просто са себе си и така ни смайват със своето съвършенство.

За появяването им на сцената често се използва метафората "блестящо". Те блясват, пламтят и се втурват в нашия опитомен и плах свят. Казваме, че тези хора притежават "харизма", дума, която означава божествено благоволение и дар. Тяхната сила не идва от егото. Това, което виждаме у тези хора, е божествената светлина, която гори в личността и в действията им.

Но в историята на човечеството проявяването на индивидуалността се е възприемало като заплаха за статуквото. Независимо от парадираната възхвала на индивидуалността, нашата култура всячески благоприятства конформизма. Ние сме приятно успокоени от еднообразието и предсказуемостта на съвременния живот.

Можете да пътувате надлъж и нашир и все пак трудно ще намерите магазин или ресторант, който е дори едва доловимо неповторим. В търговските центрове, в ресторантите, в киносалоните откриваме едни и същи дрехи, търговски марки, менюта, идентична архитектура.. На източния бряг можете да седнете в ресторант, идентичен на този, в който сте седели на западния бряг.

И въпреки това според психоанализата повторението е смърт. То е защита срещу потока на индивидуалния живот. То се стреми към мъртвия покой за една култура, която е забранила изненадата. Едно толкова просто нещо, като новата храна, може да бъде застрашително, а е всеизвестно, че стилът на обличане може да е израз на конформизъм или анархия.

Политически групировки се идентифицират чрез дължината на косата. Подобен избор във всекидневния живот носи истинска сила и обществото, загрижено за реда и правилното функциониране, може постепенно и неусетно да се влее в потока на очевидното всеобщо благо. Не е необичайно потиснатите сили и симптоми, в крайна сметка, да се обективират под формата на предмети; тоест нашата фантазия кристализира в нещо, което притежава силата и обаянието на фетиш.

В този смисъл ядрените арсенали с тяхната загадка и заплаха са мрачните носители на онова, което е било пренебрегнато от душата. Бомбите и реактивните снаряди ни осигуряват постоянна, ежедневна близост със собствената ни разрушителност. Те ни напомнят, че не всичко може да бъде овладяно и контролирано, че ние като общество можем да се самоубием, да заличим други народи и самата Планета.

Това е един безпрецедентен фетиш на силата. Аналитикът Волфганг Гигерих, прави сравнение между бомбата и Златния телец от Сътворението. И двете са идоли. Гигерих отбелязва, че телецът всъщност е бик, въплъщение на неограничената животинска сила. Според него обаче в митичния момент, когато Мойсей унищожава бика, ние налагаме забрана върху тъмната сила и изграждаме олтари, насочени единствено към светлината.

Така нашите бомби са продължение на този отлъчен златен телец. Ние сме отказали да сме свързани с тъмните сили и така те са били принудени да приемат форма на фетиш, в която остават пленителни и смъртоносни. Затова аз виждам връзка между нашата на пръв поглед непобедима жестокост и скъпоценното ни, повторяемо еднообразие.

Вековната традиция ни учи, че душата има нужда от дълбокото и предизвикателно изящество на Марс, който оцветява всичко наоколо със заревото на страстния живот, внася творчество във всяко наше действие и посява семената на силата във всеки миг и във всяко събитие. Когато пренебрегваме и подценяваме Марс, той е принуден да се проявява във фетиша и жестокото поведение.

Марс е неизмеримо по-велик от личния израз на гняв. Съзидателен и разрушителен, той е самият живот, готов за борба. В душата нищо не е неутрално. Тя е домът и изворът на живота. Ние или откликваме на онова, което душата изявява в своите фантазии и копнежи, или страдаме от това пренебрежение.

Силата на душата може да хвърли човека в екстаз или в депресия. Тя може да бъде съзидателна или разрушителна, нежна или агресивна. Силата се ражда в душата, а след това прави въздействащата си крачка към живота като проявление на душата. Ако липсва душевност, липсва и истинската сила, а ако няма сила, тогава не може да има и истинска душевност.