Тази суша може да отдели съзнанието от влажните емоции, характерни за тясната обвързаност с живота. Виждаме това развитие у старите хора, докато те размишляват върху миналото незаангажирано, с някаква дистанция. Всъщност гледната точка на Сатурн понякога може да бъде доста коравосърдечна и жестока. В меланхоличната пиеса на Самюъл Бекет Последният запис на Крап откриваме едно хумористично, язвително описание на сатурновия размисъл.

Крап прослушва магнетофонните записи, които е направил през живота си, и гласът му от миналото го изпълва с тъга. След един от записите той сяда да направи нов: "Слушайки това тъпо копеле, се връщам с тридесет години назад и ми е трудно да повярвам, че съм бил толкова зле. Благодаря на Бога, че всичко това вече е минало."

Тези няколко реда разкриват дистанцията между миналото и настоящето, както и една по-хладнокръвна гледна точка и разпад на ценностите. В повечето пиеси на Бекет героите изразяват своята депресия и безнадеждност, своята неспособност да открият някакви останки от предишния смисъл; но те предлагат и образа на благородната глупост, която е част от забуления от празнота живот.

В абсолютната тъга на тези герои можем да доловим загадката на човешкото състояние. Това не е загуба на паметта в буквалния смисъл на думата, въпреки че можем да се почувстваме по подобен начин, когато смисълът и ценностите изчезнат и се почувстваме завладени от необходимостта от оттегляне и от неясните емоции на безнадеждността. Подобни чувства намират място в душата и я омагьосват.

Крап , чието име напомня за обезценяването на човешкия живот, до което води депресията, ни показва, че хладното разкаяние и самоосъждане не трябва щ бъдат разглеждани като клинични синдроми, а като _ необходима глупост в човешкия живот, която всъщност дава нещо на душата. Психологията може да се опита да представи самокритиката на Крап като форма на невротичен мазохизъм, но Бекет разкрива, че дори в нейната грозота и глупост има някакъв смисъл.

Крап, който слуша записите си и сипе проклятия, е и образ на самите нас, докато отново и отново преобръщаме спомените в съзнанието си в някакъв процес на дестилация. С времето от това сатурново падение изниква нещо съществено - златото в калта. Сатурн понякога е наричан черното слънце. В неговата тъмнина трябва да бъде открит скъпоценният блясък, нашата изначална същност, дестилирана от депресията, която може би е най-големият дар на меланхолията.

Ако упорито разглеждаме депресията като болест, която може да се излекува единствено по механичен или химичен път, може да изгубим даровете на душата, които само депресията носи. По-конкретно традицията учи, че Сатурн поправя, потъмнява, претегля и втвърдява всичко, до което се докосне. Ако прогоним сатурновите настроения, може да открием, че опитите да поддържаме живота жизнерадостен и топъл на всяка цена, са изтощителни.

Тогава дори е възможно да бъдем обзети от още по-силна меланхолия, предизвикана от потискането на Сатурн, и да изгубим остротата и същността на идентичността, която Сатурн дава на душата. С други думи, симптомите на загуба на Сатурн може да са неясно чувство за идентичност, невъзможност да погледнем сериозно собствения си живот и едно общо безпокойство или скука, бледо отражение на дълбоките мрачни настроения на Сатурн.

Сатурн разполага идентичността дълбоко в душата, вместо на повърхността на личността. Идентичността се изживява като процес, в който душата открива своето тегло и размери. Знаем кои сме, защото сме намерили материала, от който сме направени. Този материал е бил пречистен от депресивните мисли, "редуциран", в химичния смисъл на думата, до своята същност. Месеците или годините, посветени на смъртта, са оставили призрачна бяла утайка, която е "Азът", сух и истински.

Грижата за душата изисква култивиране на по-широкия свят, разкрит от депресията. Когато говорим за депресията клинично, мислим за емоционално или поведенческо състояние, но когато си я представим като посещение на Сатурн, виждаме многобройните качества на неговия свят: необходимостта от изолация, "коагулацията" на фантазията, "дестилацията" на спомените, приемането на смъртта и т.н. За душата депресията е едно посвещаване, ритуал на прехода. Ако мислим, че депресията, така празна и скучна, е лишена от въображение, ние може би пренебрегваме нейните ритуални аспекти.

Може би си представяме самото въображение от една чужда за Сатурн гледна точка; празнотата може да изобилства от чувства, образи на катарзиса, емоции на съжаление и загуба. Като светлосянка на настроението, сивото може да бъде така интересно и разнообразно, както в черно-бялата фотография. Ако определим депресията като патология, отнасяйки се с нея като към нуждаещ се от лечение синдром, емоциите на Сатурн могат да се изявят само в анормално поведение. Алтернативата е да поканим Сатурн, когато почука на вратата, и да му предложим подходящо убежище.

В някои ренесансови градини имало беседка, посветена на Сатурн - тъмно, сенчесто, отдалечено място, където човек можел да си почине и да се посвети на депресията, без да се притеснява, че ще бъде обезпокоен. Бихме могли да последваме този пример в нагласата си и в начините, по които се справяме с депресията. Понякога хората имат нужда да се оттеглят и да проявят студенина. Като приятели и съветници, ние бихме могли да осигурим емоционалното пространство за подобни чувства, без да се опитваме да ги променяме или тълкуваме.

А като общество бихме могли да отдадем признание на Сатурн в нашите сгради. В къщата или в търговския център може да има стая или истинска градина, където човек би могъл да се оттегли, за да медитира, да размишлява или просто да поседи сам. Когато съвременната архитектура се опитва да признае съществуването на душата, тя предпочита някой кръг или правоъгълник, където човек може да се приобщи към останалите.

Но депресията притежава центробежна сила; тя се оттегля от центъра. Ние често наричаме нашите сгради и институции "центрове", но Сатурн би предпочел някой самотен аванпост. Болниците и училищата често имат "общи стаи", но не би било зле да имат и "необщи стаи", места за оттегляне и усамотяване. Когато оставяме телевизора включен, без да го гледаме, или радиото свири по цял ден, ние всъщност се защитаваме от тишината на Сатурн.

Искаме да прогоним пустотата, която заобикаля тази отдалечена планета, но докато запълваме тази празнота, може би го принуждаваме да приеме ролята на симптом, да бъде приютен в нашите клиники и болници като напаст, вместо като лечител и учител - неговите традиционни роли.

Защо не успяваме да оценим този аспект на душата? Една от причините е, че повечето от нашите знания за Сатурн ни осеняват симптоматично. Празнотата идва твърде късно и е твърде буквална, за да притежава душа. Дървените постройки в нашите градове и фалиращите бизнес-начинания сигнализират за икономическата и социална "депресия".

В тези "депресирани" райони на града упадъкът е откъснат от волята и от съзнателното участие и се разкрива само като външна изява на някакъв проблем или някаква болест. Виждаме депресията, икономическа и социална, като буквален провал и заплаха, като изненада, която връхлита здравословните ни планове и очаквания. Какво ще стане, ако започнем да очакваме Сатурн и неговите тъмни, празни пространства да заемат своето място в живота?

Какво ще стане, ако умилостивим Сатурн като включим неговите ценности в начина си на живот? (Да го умилостивим, означава едновременно да го признаем и да му предложим уважение като средство за защита.) Бихме могли да почетем Сатурн, като проявим повече честност, когато се сблъскаме с някоя сериозна болест. Болничните служители ще ви кажат колко много може да спечели едно семейство, когато депресиращите факти за неизлечимата болест се обсъждат открито.

Освен това бихме могли да приемем собствените си болести, посещенията си при лекаря и в болницата, като напомняния, че сме смъртни. Ние не се грижим за душата в ситуациите, в които се защитаваме от тяхното влияние. Не е необходимо да бъдем само сатурнови в тези ситуации, но няколко откровени думи за меланхолията, която изпитваме, биха могли да умилостивят Сатурн.

Поради факта, че депресията е едно от лицата на душата, когато я признаваме и я внасяме във взаимоотношенията си, ние приютяваме интимността. Ако отричаме или прикриваме нещо, което е в душата ни, ние не можем да се разкрием напълно пред околните. Скриването на тъмните кътчета води до загуба на душата; когато говорим за тях и от тяхно име, ние откриваме път към истинската приобщеност и интимност.