При докосване по болното място ще изникне джунгла. Много пациенти имат собствени "когнитивни карти" на телата си, собствена представа за това, как изглежда тялото отвътре и какво произтича по време на болестта. Дори хипохондрията може да се приеме сериозно като откровен израз на душевно безпокойство. Фразата на Ферензи "органна еротика" внушава, че частите на тялото не само функционират, но и изпитват удоволствие от това.

Човек не би трябвало да си задава въпроса, дали даден орган работи, а дали това му е приятно. Ферензи ни кани да пренесем митичната основа на представите си за органите на тялото от дейността към удоволствието. Мога да си представя как интервюирам бъбреците си: Спокойни ли сте? Наслаждавате ли се на дейността си днес? Или аз правя нещо, което ви депресира?

Един специалист по болестите трябва да започне изследванията за поставяне на диагноза с въпросите за удоволствието. Наслаждавате ли се на живота? Кога той не ви доставя удоволствие? Опитвате ли се да противостоите на удоволствието в някаква област или в някоя част на тялото ви, която търси удоволствие? Историята на философията разкрива забележителния факт, че когато душата е поставена в центъра на нашата загриженост, удоволствието става фактор от първостепенно значение.

Любопитен е фактът, че във философските трудове винаги когато удоволствието е свързвано с душата, то.не е освободено от ограничения. Епикур, както вече видяхме, е живял скромен живот и е преподавал философия на удоволствието. Фичино, който в ранните си години открито е изповядвал философията на Епикур (по-късно той живеел според нейните правила, но не говорел открито за това), поставял удоволствието на пиедестал, но въпреки това бил вегетарианец, хранел се оскъдно, не пътувал и ценял приятелите и книгите повече от всички други материални притежания.

Мотото на неговата Флорентинска академия било извезано на нейното знаме и гласяло УДОВОЛСТВИЕ В НАСТОЯЩЕТО. В едно от писмата си той дава следния епикурейски съвет: "Не позволявайте на съзерцанието си да стига по-далеч от удоволствието, нито да изостава дори малко от него." Бихме могли да си представим болестта не просто като физическо явление, а като състояние на личността и на света, като неуспех на тялото да открие удоволствието.

Удоволствието не е свързано непременно с наслада за сетивата или с трескавото преследване на нови преживявания, притежания или забавления. Истинският епикуреец се отдава на удоволствието с внимание към душата и затова не насилва нещата. Ако обединим органната еротика на Ферензи с епикурейските ограничения, можем да заживеем в един свят, в който ушите ни няма да бъдат атакувани ежедневно от дразнещи звуци.

Мислим за замърсяването като за химично отравяне, но душата може да бъде отровена чрез ухото. Също така бихме могли да осъзнаем стойността на уханията и ароматите. Фичино е препоръчвал облагородени сортове цветя и подправки като начин за одухотворяване на света. Бихме могли да разглеждаме съвременната болест до голяма степен като себеутвърждаване на тялото в контекста на културно вцепенение.

Стомахът не изпитва удоволствие от замразени и прахообразни храни. Тилът ни се оплаква от полиестерни материи. Стъпалата умират от скука поради липсата на разходки из интересни места. Мозъкът се депресира, когато го описват като компютър, а сърцето не обича да го третират като помпа. Днес нямаме много възможности да упражняваме далака си, а черният дроб вече не е убежище на страстта.

Всички тези благородни, дълбоко поетични органи, изпълнени със смисъл и сила, са превърнати в нещо, което функционира. Вероятно ние сме единствената култура, която проявява към тялото толкова оскъдно въображение. Живеем в единственото историческо време, когато загадката е прогонвана от тялото и от болестите, които са неговият начин на изразяване.

През шестнадесети век Парацелз дава на докторите следния съвет: "Докторът трябва да говори за невидимото. Видимото трябва да е част от неговото познание и той да разпознава болестта по нейните симптоми, точно както би сторил това и някой, който не е медик. Но не това го прави доктор; той става такъв едва когато познае неназованото, невидимото, нематериалното, което оказва своето въздействие."

Трудно е да приложим тези думи на Парацелз към съвременната медицина, където невидимото, което оказва своето въздействие, се вижда през микроскопи и чрез рентгенови лъчи. Медицината прави невидимото тривиално. Тя се доверява на микроскопа, с който се разкриват корените на болестта, но той не може да проникне достатъчно дълбоко.

Парацелзиевият доктор би отчел невидимите фактори, които влияят върху болестта - емоции, мисли, лична история, взаимоотношения, копнеж, страх, желание и т.н. В пета песен на Омировата Илиада откриваме едно описание на нараняването, което ни отвежда дълбоко в невидимия свят. В разгара на развихрилата се битка дори боговете биват ранени. Афродита е ударена в ръката, гърдите на Хера са улучени от тризъба стрела, Хадес също е ранен от стрела.

Тази част понякога е наричана "Песента на ранените богове". Какво означава раненият бог? Често се цитира Юнг, според който днес боговете се завръщат при нас в болестите. Бих добавил, че самите богове страдат от нашите рани. Именно те носят бремето на натрапчивите ни идеи и болестта е израз на тяхната болка и рана. В медицинския свят целият ни високо-технологизиран език пее песента на ранените богове.

В героичната борба да бъдеш "някой", да успееш в живота и да намериш щастието, нещата, които правим могат да наранят нещо много по-дълбоко от Аза. Самите основи на съществуването могат да бъдат засегнати и в този смисъл болестта изниква, подобно на божествено явяване, от някакво дълбоко и загадъчно място. Болестта до голяма степен се корени във вековечни причини.

Християнската доктрина за първородния грях и Четирите Благородни истини в будизма ни учат, че човешкият живот е наранен в самата си същност и страданието е в природата на нещата. Ние сме наранени от самото си участие в живота, от това че сме деца на Адам и Ева. Илюзия е да се мисли, че липсата на рани е естественото състояние на нещата. Всяка медицина, мотивирана от фантазията за отстраняване на болката, се изправя срещу човешката същност.

Имайки предвид тези по-широки измерения, бихме могли да направим преглед на живота си и да видим как действията ни могат да засегнат самите корени на нашето съществуване. Можем да потърсим себеотричането и себеотчуждаването. Не се опитвам да обоснова лична вина за симптомите ни, но бихме могли да потърсим във физическите си проблеми пътя за хармонизиране на живота с природата или, от митологична гледна точка, с волята на боговете.

Бихме могли да направим същото и като общество. Какво се опитваме да постигнем, като се самоубиваме с тютюнопушене? Ако разглеждаме рака като доведено до лудост разрастване на клетките, има ли бог на растежа, който е обиден от нашия икономически и технологичен фанатизъм, свързан с растежа? Когато заложим божествените принципи дълбоко в своята дейност, може би ще намерим "лек" за нашата болест.

Древните гърци учат, че богът, който лекува, е същият бог, който първоначално е донесъл болестта. Вглеждайки се в митологията на нашите болести, бихме могли да ги анализираме от религиозна гледна точка. Идеята е не да внесем религия в страданието, а да разберем, че страданието вдъхновява религията. Нашите рани ни напомнят за боговете.

Ако позволим на болестта да ни доведе до размисъл за основите на съществуването, духовността ни ще придобие сили. Приемайки, че сме ранени, ние подхождаме към живота по-различно, отколкото ако единствената ни грижа е как да отстраним раната. Когато откликваме на загадъчните прояви на болестта, ние живеем с чувство за отговорност към съдбата.

Ако боговете се явяват в болестта ни, ако те са ранени в нашата Илиада (войната на живота), няма смисъл да бягаме от живота, за да избегнем раните му. Бихме могли да открием нова, дълбока стойност в болестта, без да се вглъбяваме мазохистично в нея. Бихме могли да поемем рисковете на битката.

В психическия ни живот също можем за известно време да си спестим успокоителните и техниките за облекчаване на страданието, за да открием ранения бог и да възстановим хармонията във взаимоотношенията си с него. Болестта ни предлага път към една религия, която извира направо от участието в най-дълбоките нива на съдбата и съществуването.