За да оценим мистерията на любовта, трябва да се откажем от идеята, че любовта е психологически проблем и че посредством достатъчно четене и наставления бихме могли най-сетне да я изживеем правилно, без илюзии и глупост. Като смаляваме душата до разумни размери, ние не се грижим за нея. Твърде голямото внимание, което нашият век обръща на психическата хигиена, ни кара да смятаме, че всяка форма на мания е болест. Но божествената лудост на Платон не е патологична в нашия хигиеничен смисъл на думата, а е по-скоро път към вечността.

Тя е освобождаване от строгите ограничения на прагматичния, хигиенизиран живот. Тя е врата, която се отваря, за да свърже човешкия разум с божествената загадка. Великите любовни истории в западната традиция ни помагат да вникнем във вечните измерения на любовта. Много от тези истории носят толкова дълбока загадка и величие на изказа, че са приемани за почти канонично свети. Те са подобаващо подвързани в червена кожа и с лентата за разделяне на страниците.

Четем ги с известна доза тържественост. Страстта на Исус (значението на думата "страст" има много нюанси), Сътворението на света, Завръщането на Одисеи, Меланхолията на Хамлет и Предначертаната от звездите любов между Тристан и Изолда показват различните лица на любовта. Историята на Тристан и Изолда е особено уместна и съотносима с нашата тема. Името на влюбения, Тристан, означава тъжен.

Когато се родил, той получил това необикновено име, защото баща му бил смъртно ранен в битка, а майка му умряла при раждането. Подобно на много герои от легендите и митологията той бил отгледан от втори родители. Всъщност тъй като братът на майка му, крал Марк, по-късно го осиновил, всички смятали, че Тристан има трима бащи. Можем да разглеждаме това множествено родитедство като знак за специална съдба, за душа, изложена по необикновен начин на прищевките на живота.

Първоначално Тристан е един типичен младеж и син. Той е пример за това, което психологията на Юнг нарича риег. Той е чаровен, смел и изобретателен, винаги на ръба на патоса и трагедията. Надарен е и въпреки това е необикновено уязвим. Готфрид фон Страсбърг, автор на една от класическите версии на историята, описва Тристан като талант в областта на музиката, езиците, ритуалите на лова, игрите и разговорите.

Винаги когато пътува до нови земи, той бързо научава местния език и съчинява убедителни измислици за своите приключения, пее прекрасни песни и печели сърцата на хората. В този смисъл историята за Тристан и Изолда разказва за любовта, която навлиза в трагичната страна на живота през - риег. нашият момчешки дух, разчитащ на собствената си чистосърдечност и талант, се впуска в сложната, заплетена, всепоглъщаща любов.

Важен лайтмотив в историята за Тристан е образът на водата. Приключенията му започват на един кораб в пристанището, докато играе шах с норвежки моряци. Те го отвличат и отплуват с него. Разразява се буря и за да умилостивят нейните богове, моряците пращат Тристан сам в морето с една малка лодка. Той пристига в Ирландия, където среща кралицата и нейната дъщеря, Изолда.

Тристан скрива от тях истинското си име, като се назовава Тантрис. Не иска те да узнаят, че един от враговете му, които някога е убил, е чичото на Изолда. Но докато Тристан седи във ваната, Изолда разгадава ребуса на името му. Тази сцена е вид покръстване в любовта между двамата млади. По-късно Тристан се отправя в малка лодка към Ирландия, сам с арфата си, без весло или рул.

Тази сцена Джоузеф Кембъл описва като оставен на произвола на съдбата младеж, въоръжен само с небесната музика. Тристан е въплъщение на таланта и интелигентността. Неговата идентичност се разкрива най-ясно, когато той се носи без посока или е във водата, винаги новороден, вечно млад, свободен от ограниченията на прагматичния живот.

Понякога, когато някой ми разказва, че е сънувал как плава в езеро или седи във ваната, се сещам за Тристан. Той не е плувец; той сякаш непрекъснато е в плавателен съд във водата, но винаги се носи по течението, без да разполага с обичайните практически възможности за контрол и безопасност. Поведението му във водата е естетично и духовно.

Той е изключително уязвим, докато се носи към съдбата си, и въпреки това се наслаждава на вярата в собствените си способности и естетичния си контакт със законите на живота. Той е течен, но не и мокър. Това съзнание, способно да се задържа на повърхността бива завладяно от любовта. Без да подозират, Тристан и Изолда изпиват любовния еликсир, който кралицата е приготвила за вуйчото на Тристан, крал Марк.

Втората част от историята разказва за опасните им опити тайно да бъдат влюбени в един застрашителен и порицаващ свят. Любовта им е твърде силна, за да бъде разрушена от задълженията или от общественото благоприличие и въпреки това тя никога няма да бъде сигурна и защитена. Тя завършва нереализирана с трагичната смърт на влюбените. Като вечно присъстваща сянка тъгата съпътства всеки сърдечен трепет и успех, който двамата млади успяват да измъкнат от съдбата.

Ако успеем да избегнем изкушението да приемаме тази история буквално и да търсим поука в нея, като стигаме до заключението, че непозволената любов бива наказана или че романтичната любов е незряла и обречена, бихме могли да научим как да се грижим за душата, когато сме влюбени. Посредством хигиеничния подход към душата ние искаме да живеем и да обичаме успешно.

Отклоненията от тези хигиенични очаквания биват характеризирани като смущения. Не оставяме много място за тъгата. Днес Тристан щеше да бъде наречен Депресо, защото сме клиницизирали тъжните душевни копнежи като депресия, за която търсим химични лекарства. Но тази средновековна история дълбоко задоволява потребността ни да бъдем позитивни, когато се докосваме до неизбежната склонност на душата да се забърква в любовни неприятности.

Историята почита любовния патос и прибягва към познатата тъга, която често сме изживявали. Катарзисът се постига не чрез морализаторство, насочено срещу широтата на любовните емоции, а чрез силни образи на тъгата, която изпълва любовното насищане на душата. Тя освен това ни помага да видим тясната връзка между нашата риег духовност и лечението чрез трагична любов.

Грижата за душата означава да уважаваме нейните емоции и фантазии, независимо от това, колко осъдителни са те. Когато четем историята за Тристан и Изолда, ние се оказваме притиснати в менгеме между утвърждаването на тяхната силна любов и отвращението от измамите им.

Жорж Батай, необикновеният френски писател, който пише за тъмните проходи в пътуването на душата, казва, че всяка любов носи в себе си греха. Душата винаги е близо до табуто. Разказите, филмите, биографиите и новинарските емисии ни очароват с различни непозволени връзки и трагични любовни измами.

Една от трудностите при грижата за душата е да признаем необходимостта от патос и трагедия. Ако гледаме любовта само от позицията на високия морал и хигиената, ние няма да забележим душата, спотайваща се в подножието. Когато размишляваме върху трагедията на собствената си любов, когато бавно си проправяме път през нещастията, ние биваме посветени в загадъчните пътища на душата.

Любовта ни повежда и насочва из тях. Тя ни води през лабиринта. Ако можем да почитаме любовта такава, каквато тя ни се представя, приемайки форми и посоки, които никога не сме очаквали или желали, то ние сме на път да открием по-дълбоките нива на душата, където смисълът и стойността се разкриват бавно и парадоксално.

Тогава ставаме като Тристан, който плава доверчиво към съдбата, докато дърпа струните на собствените си чувства. Тристан е религиозна фигура, монах по пътя на любовта. Той непрестанно изразява нагласата си на абсолютна вяра. Винаги е кръщаван, винаги е свързан с водите на произхода и битието. Чрез близостта със себе си той открива реализацията на духовната си природа в невъзможността на любовта.

Интелектът и абсурдът непрестанно се срещат в разгръщането на съдбата му, белег, който може да се прояви в любовта на всеки от нас. Ако разглеждаме Тристан като въплъщение на нашата любовна тъга вместо като прозаичен представител на абсолютния провал, ще създадем един образ, който уважава както бляскавите висини на любовта, така и нейните тъмни дълбини.

Любовната тъга, която ни посещава, всъщност е Тристан, който се носи в своята лодка, изпълнен с вяра и въпреки това непрестанно приближаващ се към трагичната страна на живота, балансираща безметежния му дух. Не е необходимо да вземаме хапчета или да търсим терапевтична стратегия, за да се освободим от това чувство, защото така бихме прогонили един важен гост на душата. Тя очевидно се нуждае от любовната тъга. Това е форма на съзнанието, която носи своя собствена уникална мъдрост.

Томас Мур