Самотата е основен проблем, причиняващ дълбоко вкоренената емоционална болка, която води до отчаяние и до мисълта за самоубийство. Познавах една общителна жена, която имаше разностранни интереси и беше добър събеседник. Тя винаги вършеше нещо и ходеше някъде, но през нощта, когато вече не можеше да се разсейва, се появяваше демонът на самотата и тя не успяваше да заспи.

Беше вицепрезидент на една голяма корпорация и въпреки това самотата й у дома бе толкова силна, че започнаха да я навестяват мисли за самоубийство. Тя винаги говореше за това, колко прекрасни са хората и колко обича да е заобиколена от приятели, но на мен ми се струваше, че тази настойчивост е породена от силното й желание да си повярва. Един ден тя ми разказа за посещението си при стара приятелка.

В края на срещата им приятелката й се опитала да я прегърне, но тя се отдръпнала. Според нея не било прилично тази жена да дава външен израз на привързаността си. Запитала се дали приятелката й не е бисексуална и дали не се опитва да я сваля. Историята ме наведе на мисълта, че самотата на тази жена няма нищо общо с многото хора в живота й, а е тясно свързана с някакъв вид моралистична самозащита. По-късно тя ми разказа друга история.

Била на пикник край реката, на който присъствали много хора. Както обикновено, помагала в приготвянето на храна и прибирането на празните чинии. Когато дошло време за песни и вицове, тя се отдръпнала в сянката, но някой я забелязал и я дръпнал в центъра. Знаела, че може да си измисли извинение и да се измъкне, но нещо в нея се отприщило и тя запяла една простичка песен, която помнела от детството си.

Никога преди не била правила подобно нещо и се смутила, но компанията била във възторг. След това тя се почувствала така, сякаш е направила пробив в самотата си. Била преминала от своя морализъм и идеалите си за общността към тяхното истинско и непосредствено изживяване. В своята книга Във възхвала на глупостта ренесансовият хуманист Еразъм казва, че хората се сприятеляват благодарение на глупостта си.

Общността не може да вирее на много високо равнище. Тя процъфтява по-скоро в дълбините на душата, отколкото във висините на духа. Бил, един свещеник много пъти ми е разказвал, че в неговия религиозен орден книгите за праведен живот и отшелниците смятат общността за идеал. И въпреки това, когато Бил се вглеждал в живота си на свещеник, той се сещал за малко истински приятели сред колегите си. В тази общност винаги се чувствал самотен.

Той казваше, че няма много възможности за близост. Всички очаквали от него да говори за религия или евентуално за спорт, но не и за себе си. В тази своя душевна борба и особено когато се измъчвал от скрупулите си, той седял сред останалите свещеници и единственото, което чувал всеки път, било: "А какво ще кажеш за "Янките"? Ако не можеш да се включиш в този спортен разговор, значи не можеш да бъдеш и част от общността." Самотата може да бъде резултат от нагласата, че общността е нещо, в което човек бива приет.

Много хора чакат членовете на общността да ги поканят в нея и през това време се чувстват самотни. В това може би се проявява детето, което очаква семейството да се погрижи за него. Но общността не е семейство. Тя е група от хора, обединени от чувство за принадлежност, а това чувство не е вродено. "Принадлежа" е активен глагол, нещо, което действително вършим. В едно от своите писма Фичино прави следната забележка: "Единственият пазител на живота е любовта, но за да си обичан, трябва да обичаш."

Потиснатият от самотата човек може да излезе сред света и да започне да му принадлежи, не чрез присъединяване към някаква организация, а чрез чувството за приобщеност към другите хора, към природата, към обществото, към света като цяло. Приобщеността е знак от душата. Допускайки понякога ранимите чувства на приобщеност, душата се влива в живота, без да й се налага да се утвърждава симптоматично. Както всички дейности на душата, връзката с общността е свързана със смъртта и подземния свят.

Християнството говори за "общност от светци", имайки предвид всички хора, с които миналото и настоящето ни свързват на основата на човешката общност. От гледна точка на душата, мъртвите са също толкова част от общността, колкото и живите. В предговора на своята автобиография Юнг прави загадъчен коментар в същия дух: "Хората се запечатват завинаги в паметта ми само ако имената им са били записани в ръкописите на моята съдба от самото начало, така че срещата с тях да е същевременно и припомняне."

Външната общност разцъфва, когато сме свързани с вътрешните личности, които изпълват нашите сънища и мисли. За да преодолеем самотата, ние бихме могли да допуснем тези вътрешни образи в живота - като например образът, който иска да пее, да ругае в гнева си, да е чувствителен, критичен или по-нуждаещ се, отколкото Азът би приел. Да "приема" кой съм, означава да допусна тези хора в живота си.

Те оплакват разрива в семейството и съседските взаимоотношения и копнеят за доброто старо време, когато общността можеше да бъде открита у дома или в жилищния блок. Така вътрешната общност поставя началото на чувството за приобщеност в живота.

"Помня" хора, които срещам за първи път, защото съм свързан с архетипния свят на своето въображение и на основата на това себепознание мога да обикна всеки срещнат и да бъда обикнат в отговор. Корените на общността са неизмеримо дълбоки и процесът на принадлежене, въздействащ активно върху самотата, започва в дълбините на душата.

Любовта помага на душата да остане в коловоза на своята съдба и довежда съзнанието до ръба на пропастта на безкрайността, представляваща душата. Това не означава, че взаимоотношенията между хората не са важни за любовта на душата. Напротив, когато признаваме значението на любовта на душата, нашата обикновена човешка любов се облагородява неимоверно много. Това семейство, този приятел, този любим, този партньор е израз на мотивиращата сила на самия живот.

Това е фонтанът на живота, който изпълва и оживява душата. Няма друг път към божествената любов освен чрез откриването на човешката интимност и общност. Едното храни другото. Грижата за душата изисква приемане на различните форми на любовта. Не случайно толкова много от неприятностите, които водят хората при терапевта, имат своите корени или изяви в нея.

В тези тежки моменти той може да им помогне да си спомнят, че любовта е свързана не само с взаимоотношенията, но и с душата. Любовните разочарования, дори предателствата и загубите, служат на душата даже когато приличат на житейски трагедии. Душата е отчасти във времето, отчасти във вечността. Бихме могли да си спомним за онази нейна част, която пребивава във вечността, когато почувстваме, че другата е отчаяна.

Томас Мур