Дори при анализа на сънищата се изкушаваме винаги да виним егото. Добавете вековните предупреждения на религията срещу егоизма и любовта към себе си, при което гордостта се приема за един от основните грехове, и нещата започват да наподобяват морален заговор срещу егото. Едностранчивостта и морализма на разнообразните атаки срещу нарцисизма навеждат на мисълта, че в отритнатата купчина от его и любов към себе си би трябвало да има и душа: нещо толкова лошо непременно притежава някаква стойност.

Възможно ли е нашите справедливи атаки срещу нарцисизма и любовта към себе си да прикриват някаква мистерия, свързана с природата на любовта на душата? Може би заклеймяването на нарцисизма е защита срещу настойчивата потребност на душата да бъде обичана? Този проблем не е чисто теоретичен. В терапевтичната си работа често съм бил изненадан, когато някой, иначе зрял и разумен, възрастен човек, изправен пред труден избор, срива всичко с изявлението:

"Не мога да бъда егоист." Когато изследвам този тежък морален императив, обикновено откривам, че той е свързан с религиозно възпитание. "Учили са ме да не бъда егоист", заявява някой категорично. Забелязвам обаче, че докато този човек настоява на своето себеотрицание, той всъщност е твърде зает със себе си. Преследвайки ценностите на себеотричането, вниманието към Аза избира заобиколни пътища и се превръща в несъзнателна и разяждаща привързаност към любими теории и ценности.

Затова, когато чуя някой да казва: "Не искам да бъда егоист", се приготвям за трудна борба с егото. Нашата всеобща нетолерантност към нарцисизма на околните показва, че в тази мида се крие бисер; реакцията ни е сигнал, че тази сфера съдържа нещо важно. В този смисъл нарцисизмът е качество на сянката.

Юнг обяснява, че когато срещнем нещо от сянката на околните, често се чувстваме отблъснати, но това се дължи на факта, че се сблъскваме с нещо, което осъждаме у самите нас, нещо, с което се борим и което съдържа ценни качества за душата. Нашата негативна представа за нарцисизма може би подсказва, че вниманието към себе си съдържа нещо, от което се нуждаем така силно, че го обгръщаме с негативни допълнителни значения.

Раздразненият ни морализъм го държи настрана, но също така сигнализира за присъствието на душата. Как тогава да закриляме симптома на нарцисизма, предполагайки, че в калната локва се крие златен къс? Как да преминем от повърхностната мътилка към дълбоката потребност? Отговорът, както може би вече започва да става ясно, е да включим в играта мъдростта на въображението. В случая с нарцисизма пътят се е прострял пред нас: бихме могли да вникнем в мита за Нарцис, на когото е кръстен този душевен смут.

 Митът за Нарцис

Древната легенда за Нарцис, както е разказана от римския писател Овидий в неговите Метаморфози, не е просто една обикновена история за момче, което се е влюбило в себе си. Тя притежава много деликатни и специфични детайли. Овидий разказва например, че Нарцис е син на речен бог и нимфа. В митологията произходът често съдържа поетични откровения. Очевидно има нещо изначално течно или водно в Нарцис, а съответно - в нашия собствен нарцисизъм.

Когато сме нарцисисти, ние не сме стъпили на твърда почва (земя), не разсъждаваме ясно (въздух) и не сме обзети от страст (огън). Ако следваме мита, ние сме някак замечтани, флуидни, с размити очертания по-скоро потопени в потока на фантазията, отколкото безопасно стъпили върху установената си идентичност. Друг детайл, който се появява в началото на легендата, е предсказанието на Тирезий, прочутия прорицател: "Той ще доживее до дълбока старост, стига никога да не познае себе си."

Това е едно странно предсказание: то подсказва, че легендата е за себепознанието, за любовта към себе си и за смъртоносния изход от себепознанието. Този аспект на мита създава впечатлението, че сме по-скоро в сферата на мистерията, отколкото - на обикновения синдром. При следващата ни среща с Нарцис, той е на шестнадесет години и е толкова очарователен, че много девойки се влюбват в него; но според Овидий той е изпълнен със "сурова гордост" и отхвърля всички.

Една от нимфите, която се влюбва в него, Ехо, притежава някои специфични особености: може да говори само с думи и фрази, които току-що е чула от някой друг. Един ден Нарцис се изгубва и извиква: - Има ли някой тук? - Тук - отвръща Ехо. - Ела насам - казва Нарцис. - Насам - откликва Ехо. Но щом тя се приближава, Нарцис се отдръпва. - Бих умрял, преди да ти дам своята сила - казва той. - Да ти дам своята сила - отговаря тя по своя начин.

В мъката си, отблъсната и нещастна, Ехо изгубва своето тяло и остава само гласът й. В този ранен епизод виждаме Нарцис преди да е опознал себе си. Той въплъщава образа на нарцисизма, който все още не е вникнал в собствената си мистерия. Тук съзираме симптома: самовглъбеност и сдържаност, които не позволяват сърдечни връзки. Това е твърдо като скала и отхвърля близостта на любовта. Обсебваща, но не и истинска, любовта към себе си не оставя място за интимност с друг.

Ехото в нарцисизма - чувството, че всичко в света е само отражение на Аза - не се отказва от своята сила. Откликването на друг човек или обект от външния свят би застрашило крехкото чувство на сила, поддържано от тази упорита и дефанзивна отдаденост на себе си. Като всяко симптоматично поведение нарцисиз-мът разкрива точно какво му липсва, чрез самите неща, на които държи. Нарцистичната личност пита отново и отново: "Добре ли се справям?"

Посланието е: "Независимо какво правя и колко се старая, все не мога да почувствам, че се справям добре." С други думи, външната проява на самовлюбеност от страна на нарцисиста сама по сама си е знак, че той не може да открие адекватен начин да обича себе си. Ако използваме терминологията на Юнг, бихме могли да разпознаем риег , момчешката страна в душата на Нарцис - отчужден, студен, сдържан. Ехо е неговата противоположност - душата, която отчаяно се нуждае от свързване с момчешката красота.

Но в присъствието на Нарцис душата се смалява до отекващ глас. Нарцисизмът няма душа. В нарцисизма ние отнемаме същността на душата, нейната тежест и значимост и я принизяваме до ехо от собствените ни мисли. "Душата не съществува", казваме ние. Съществува само мозък, в който настъпват електрически и химически промени. Това е само поведение. Или е само спомени и обусловеност. Отхвърляме душата като неуместна и в социалния си нарцисизъм.

Изготвяме националния или градския бюджет, без да се погрижим за потребностите на душата. Нарцисизмът никога не би отстъпил своята сила на нещо, което толкова много прилича на нимфа, както душата. Но за щастие легендата продължава. Една от тези, които Нарцис е отхвърлил, го проклина: "Дано и той се влюби, без да получи взаимност." И ние бихме могли да промълвим това проклятие, когато се сблъскваме със студената надменност на нарцисизма.

Нещастният влюбен казва: "Надявам се, че един ден и ти ще разбереш какво е да обичаш, без да ти отвръщат със същото". Усещаме студенината на бездушието и прошепваме проклятие, което подобно на предсказанието на Тирезий всъщност е скрит благослов. Ако проклятието подейства, човекът би могъл да се промени. Понякога в митовете проклятията се сбъдват по драматичен начин.

В този случай богинята Немезида чува молитвата и решава да й отговори. Това ни отвежда към следващия етап в легендата, който на пръв поглед сякаш се отнася до наказанието на надменността. На Нарцис предстои да преживее трансформиращ, жизнено опасен и влудяващ епизод край един ручей. Намесата на богинята обаче може би сигнализира за разчупване на симптоматичното поведение, и за разтваряне на неврозата в болезнена дезориентираност.

Твърде вероятно е божественото разграждане на нарцисизма да се концентрира в себепознанието и любовта към себе си. Идентичността би могла да стане още по-неясна и флуидна. По-нататък в легендата младежът се приближава до един спокоен ручей, никога не докосван от човек или животно. Ручеят е обграден от хладна и тъмна гора. Когато Нарцис навежда глава, за да пие, той вижда своя лик във водата и застива.

Овидий описва възхищението на Нарцис от образа, който сякаш е изваян от мрамор, и особено от шията, напомняща слонова кост. (Обърнете внимание на внушението за твърдост, едно ключово качество при нарцисизма.) Подобно на тези, които преди го пожелавали, Нарцис изпитва огромен копнеж да притежава този образ. Той протяга ръце към него, но не може да го достигне. "Онова, което търсиш - казва Овидий, - не съществува.

Обърни глава и ще изгубиш това, което обичаш." Тук виждаме началото на реализацията на симптома. Нарцисизмът, бездушната и лишена от любов самовглъбеност, постепенно се превръща в една по-дълбока версия на самия себе си. Той остава истински застинал, изумен, потънал в размисъл за собствената си природа. За първи път нарцисистът се замисля за самия себе си - един основен образ в легендата.

Преди вниманието му към него самия е било .празно, сега то води до изумление. В симптоматичния нарцисизъм няма размисъл и изумление. Но когато нарцисизмът се трансформира в една своя по-дълбока версия, той се изпълва със същност. Нарцисистът може би обича да се оглежда в истинско огледало, но само в момент на душевна трансформация гой се наслаждава на едно дълбоко, вътрешно отражение.

Подобно на Нарцис, той има нужда от своя образ, за да медитира. Това е нещо много -по-ефективно и душевно от огледалото в буквалния смисъл на думата, използвано за повърхностните актове на самоодобрение. Образът, в който нарцисизмът се реализира, не трябва да се възприема буквално. Това не е образът, който виждаме в огледалото, нито имиджът, който бихме искали да си изградим (както биха казали на Медисън Авеню), не е представата за себе си, нито онова, което искаме да видим.

Образът, който Нарцис съзира, е нов, нещо, което той не е виждал никога преди, нещо различно. Младежът е хипнотизирай и очарован от него. Овидий казва: "Образът, който търсиш, не съществува." Той не може да бъде открит преднамерено. Човек се натъква на него неочаквано в ручей сред гората, където не грее слънце и не стъпва човешки крак.

Онова, което нарцисистът не разбира, е, че себеприемането, за което той копнее, не може да бъде изработено или постигнато със сила. То трябва да бъде открито на място, което е по-интровертно от обичайните убежища на нарцисиста. Трябва да са налице вътрешни въпроси, може би дори объркване. Възможно е да му се наложи да стигне до точката, в която да се запита: "Какво става?" Особено показателен е фактът, че Нарцис намира новия поглед към себе си във водата.

В този елемент,: който е негова специална същност и изконно право, той открива нещо за себе си. Не искам да разглеждам тази нарцистична вода като символ и да твърдя, че тя визира несъзнателното, майчината утроба или нещо подобно. По-добре би било да изхождаме директно от образа: Има ли нещо в мен, което да прилича на този ручей? Имам ли дълбини?

Дали моите чувства и; мисли не пребивават на място, така отдалечено от. утъпканата пътека, че да е абсолютно спокойно и непокътнато? Има ли у мен влажно място, не територията на сухата интелектуалност, а по-скоро тази на влажните чувства и зеленото, плодородно, сенчесто въображение далеч от човешко влияние?

Дали понякога не се улавям в момент на размисъл, когато си почивам, да се изумявам, а после да съзирам едно непознато лице, което е мое? Ако е така, значи митът за Нарцис, лечението на нарцисизма, може би живее у мен. След това легендата разказва за копнежа на Нарцис да се слее с образа, който е открил. Сега той се измъчва и страда, подобно на обожателите, които е отблъснал. Възниква въпросът дали и той като Ехо няма да изгуби тялото си в своята мъка.

Интензивността на емоционалните му страдания е несъмнена. Той разговаря с дърветата и ги пита: "Нима някой, някога е изпитвал копнеж, подобен на моя?" Разговорът с природата показва, че неговата мъка събужда една нова връзка с душата. Когато душата присъства, природата е жива. Предполагам, че разговорът с дърветата е една конкретна част от лечението на нарцисизма.

Чрез включването на така наречения "неодушевен свят" в диалога, ние признаваме неговата душа. Не само човекът притежава съзнание. Сам по себе си този възглед е нарцисистичен. Когато някой психолог казва, че разговаряйки със света, ние проектираме в него нашата индивидуалност, той говори нарцистично, с убеждението, че индивидуалността и душата принадлежат единствено на човека.

Но ако единственото, което правим във въображението си, е да се сблъскваме със себе си като в къща, пълна с огледала, то в него няма душа, а само проекции на "Аза" и "продуктите на Аза". Тогава нашите копнежи не се изразяват, а само се разиграват в едно безкрайно и безплодно осъществяване на желанието. Джеймс Хилман е писал за копнежа като за важна дейност на душата, особено на младата душа - риег.

Младежкото у нас страда и копнее. То остро чувства разделението и болезнено желае сливане. Така митът внушава, че сме на път да излекуваме нарцисизма, когато почувстваме непреодолимо желание да бъдем хората, които сме видели във въображението си. Както индивидите, така и нациите могат да преминат през това посвещаване. Америка храни силното желание да бъде Новата Земя на възможностите, моралния маяк за света.

Тя копнее да осъществи своите нарциетични представи. Същевременно осъзнаването на разстоянието между тези образи и действителността е болезнено. Нарцисизмът на Америка е силен. Той се демонстрира пред света. Ако можехме да поставим нацията върху операционната маса, щяхме да открием, .че нарцисизмът е най-очевидният й симптом. Но той съдържа обещанието, че този така важен мит би могъл да си проправи път в живота.

С други думи, нарцисизмът на Америка е нейният необработен младежки дух за изначално нов възглед. Важното е да намерим пътя към водите на трансформацията, където упоритата сдържаност се превръща в любящ диалог със света. Но бягството от симптома не е лесно. Нарцис лежи на ръба на ручея, измъчван от осъзнаването на факта, че от момчето във водата го дели само една тънка мембрана. Лицето е така близо и същевременно така недостижимо.

Той е потънал в тези мисли, когато изведнъж го осенява прозрение: "Това съм аз!" До този момент той не е съзнавал, че лицето, което обича толкова много, е неговото собствено. Това е ключов момент в легендата. Нарцис се влюбва в човека от водното огледало, мислейки го за друг, макар че това всъщност е самият той. Нарцисизмът е здраво свързан с определени познати образи на Аза.

Ние обичаме повърхностния образ, с който се идентифицираме, но Нарцис случайно открива, че има и други също толкова прекрасни образи. Те са в ручея, в самия извор на идентичността. Лечението на нарци-сизма, което е и начин на грижа за душата, е да се отворим към тези други образи. Нарцисизмът, подобно на неспокойния Нарцис, е суров и недостъпен. Но край ручея Нарцис възстановява естествената си влага.

Подобно на цветето, той става гъвкав и красив, придобива корени. Един деликатен момент: Нарцис се научава да обича себе си единствено когато се възприема като външен обект. Той се вижда като някой друг. Това не е его, което обича егото; това е его, което обича душата, лицето, разкриващо се в нея.

Бихме могли да кажем, че лечението на нарцисизма е движението от любовта към Аза, която винаги съдържа намек за нарцисизъм, към любов към собствената дълбока душа. С други думи, разчупването на нарцисизма ни предлага да разширим границите на онова, за което се мислим. Когато открива, че лицето в ручея е неговото собствено, Нарцис възкликва: "Притежавам онова, за което копнея."

Любовта към новия образ на Аза води до нови знания за себе си и за собствения потенциал. Тогава, в друг специфичен и пълен със съществени детайли момент от легендата, Нарцис започва да мисли за смъртта. "Мъката изцежда моите сили -казва той - и ми остава малко живот. Пречупен съм в разцвета на живота си." Поднася ни се една мистерия, вградена във всички посвещавания и ритуали, свързани с прехода: краят на предишната форма на съществуване се възприема като действителна смърт.

Образите на смъртта могат да съпровождат промените в нашия нарцисизъм: твърдото момче трябва да се предаде. Единственият път през нашия нарцисизъм е да почувстваме смъртоносната раната и да приключим с представата за Аза, която сме изградили и поддържали с такова внимание. Нарцисизмът няма да бъде излекуван от буквалната реализация на грандиозните очаквания, които фантазията храни. Те трябва да пропаднат, за да се появи "другият".

Митът за Нарцис може да бъде изживян по много начини. Понякога ручеят може да се появи у друг човек. В него бихме могли да разпознаем образа, който можем да обичаме и да бъдем. Но подобни случайни срещи с образа, който едновременно е и Аз и не-Аз, са опасни. Възможно е животът никога вече да не бъде същият. Азът, който притежаваме, може бързо да се разгради и да се поддаде на процеса на трансформация.

Нарцисизмът е като примамка, която ни води в живота от едно желано Аз към друго. При терапията понякога идва момент, когато пациентът казва: "Мисля, че искам да бъда терапевт." Бихте могли да доловите нарцистичен тон в това изявление, но може би това са по-скоро думи на Нарцис. Въображението на този човек е направило завой и навярно е открило ручей, видяло е образ (на Терапевта) отразен в ручея, харесало го е, дори се е влюбило в него и така е изживяло мита.

Аз, като терапевт, бих разглеждал това изявление именно като мит. Бих се опитал да не смесвам Нарцис с нарцисизма, особено ако последния би ме подразнил. Подобен момент може да; бъде съдбоносен. Той би могъл да е началото на един нов житейски път и затова не бива да се приема несериозно. След това Овидий пренася своята образност към , елемента огън.

От мъка най-напред Нарцис се удря по гърдите и кожата му "леко се обагря" като руменината на ябълката. Но после, подобно на восък, който се разтапя в присъствието на нежна топлина, като лед, топящ се на утринното слънце, Нарцис е погълнат от скрития пожар на любовта. Нейните огньове прогонват студа, характерен за стария Нарцис.

Теологическите коментари на тази легенда я използват като морално доказателство срещу любовта към себе си, но всъщност историята разкрива, че любовта е трансформиращ фактор. Топлината на любовта създава душата. Нарцис полага глава на тревата край ручея и тихо изчезва в подземното царство, където продължава да се взира в отражението си във водите на река Стикс.

Нашите образи, особено онези, които се проявяват в живота и играят важна роля в моментите на трансформация, остават с нас вечно. След като образът се появи в нас, той винаги е потенциално видим за взора ни. След като посетите галерията "Уфизи" и видите "Примавера" на Ботичели, вие цял живот мечтаете за нея или често я споменавате като мерило за красота. Тя неочаквано изниква в моменти на размисъл или дискусия и ви напомня за вечното си присъствие.

Този фрагмент от мита внушава, че бихме могли непрестанно да извличаме душа от нашия нарцисизъм, като се грижим за образите, които сме срещнали през живота си. Това е в основата на терапията чрез изкуството или на воденето на дневник: да създадем дом за определени образи, които са се оказали трансформиращи. Някои снимки и стари писма може би са свързани с ручея.

От културологична гледна точка ние непрестанно сме канени в своите дълбини от пиесите, скулптурите и архитектурните паметници на миналите векове. Изкуството може да е лек за нарцисизма. Уредникът в музея прилича на лечителя. Създавайки музей за собствените си образи, ние се грижим за душата. Историята на Овидий завършва с един колоритен детайл. Приятелите на Нарцис търсят тялото му, но не могат да го открият.

На негово място намират цвете, жълто в средата и с бели венчелистчета. Тук виждаме как суровият, твърд, мраморен нарцисизъм се трансформира в нежната, гъвкава тъкан на нарциса. Някой ренесансов маг вероятно би предположил, че в моменти на нарцисизъм трябва да поставяме из къщата свежи нарциси, които да ни напомнят за мистерията, в която живеем.

Историята започва със суровата сдържаност и завършва с разцъфването на личността. Грижата за душата изисква от нас да видим мита в симптома, да разберем, че има едно цвете, готово да поникне през твърдата повърхност на нар-цисизма. Познавайки митологията, ние сме в състояние да прегърнем симптома и да зърнем загадъчното правило, според което болестта на душата може да бъде и нейният лек.

Томас Мур