Понякога говорим за любовта безгрижно, без да признаваме колко силна и трайна може да бъде тя. Винаги очакваме от нея да е изцеляваща и изпълваща, а след това с недоумение откриваме, че тя може да създава кухи ями и безсмислени поражения. Разводът често е дълъг и болезнен процес и като че ли никога не завършва наистина. Често не сме съвсем сигурни дали сме постъпили правилно и дори ако решението ни е донесло покой, спомените и привързаността постоянно се връщат, макар и само в сънищата.

Хората се измъчват емоционално и от неизказаната любов. Една жена винаги се разплакваше, когато си спомнеше как за последен път е видяла баща си пред операционната зала. Изпитала силно желание да му каже, че го обича, въпреки че отношенията им винаги са били обтегнати, но се разколебала, а после било твърде късно. Нейното разкаяние беше горчиво и непрестанно.

В своя Пир, великата книга за природата на любовта, Платон нарича любовта дете на пълнотата и празнотата. Всеки от тези аспекти по някакъв начин съпътства другия. Нашата привързаност към любовта и големите ни надежди, че тя по някакъв начин ще направи живота ни завършен, изглежда, са неразделна част от битието. Любовта сякаш обещава, че дълбоките рани на живота ще зарастнат.

Няма значение, че отминалата любов е била болезнена и мъчителна. Има нещо самообновяващо се в любовта. Подобно на гръцките богини тя може да възобновява своята девственост в извора на забравата. Предполагам, че научаваме по нещо за любовта всеки път, когато я изживяваме. При провала на някоя връзка решаваме никога да не повтаряме същата грешка. Ставаме до известна степен по-твърди и може би малко по-мъдри.

Но самата любов е вечно млада и винаги проявява част от глупостта на младостта. Затова може би е по-добре да не се измъчваме прекалено много от страданието и безизходицата на любовта, а да осъзнаем, че празнотата е част от нейното наследство и следователно - нейна същност. Не е необходимо да бягаме от миналите грешки или да се учим как да бъдем по-умни в любовта.

Напредъкът, който правим, след като сме били опустошени от любовта, може би цели да ни даде сили да се впуснем отново в нея, независимо от подозренията си, да ни доближи още повече до мрака и пустотата, които са загадъчно необходими в любовта. Може би е полезно да разглеждаме любовта по-скоро като събитие в душата, отколкото като аспект на взаимоотношенията.

Това е гледната точка, възприета в древните книги. Тук не става дума за привеждането на взаимоотношенията в действие, въпреки че отдавам дължимото на приятелството и интимността. Ударението пада върху това, което любовта прави с душата. Разширява ли тя мирогледа? Посвещава ли душата по някакъв начин? Отнася ли влюбения далеч от земята към осъзнаване на божествените неща? Фичино пита: "Какво е човешката любов? Каква е нейната цел? Това е желанието за сливане с нейния красив обект, за да внесем вечността в преходния живот."

Идеята, че земните удоволствия са покана за вечни наслади, е в основата на неоплатонизма. Фичино казва, че тези неща от обикновения живот, които ни привличат към вечността, са "магически примамки". С други думи, това, което прилича на напълно земно взаимоотношение между две човешки същества, същевременно е път към много по-дълбоките преживявания на душата.

Любовта обърква своите "жертви", защото въздействието й върху душата не винаги съответства до последния детайл на очевидния отрязък от време и на изискванията на връзката. Германският поет-романтик Новалис го е казал доста просто: любовта, според него, не е създадена за този свят. Фройд ни предлага начин да преместим фокуса си в любовта от живота към душата. Той казва, че любовта винаги предполага влияние на семейни модели, възприети по-рано, върху настоящата връзка.

Бащата, майката, братът и сестрата винаги присъстват в любовта невидимо, но въздействащо. Фройд насочва вниманието ни към по-дълбоките фантазии, които се раздвижват с пробуждането на любовта. Разбира се, ние можем да сведем прочита си на Фройд до думите, че настоящата любов винаги е възродена стара любов. Или Фройд може да ни накара да се замислим за начина, по който любовта опложда душата със спомени и образи.

Фройд напомня, че любовта въвежда в цяла общност от хора. Спомням си един сън, който сънувах преди около петнадесет години. Намирах се в голяма спалня заедно с красива жена, която не бях срещал никога през живота си. Исках да угася ярките светлини, които ме разсейваха. Намерих дълго електрическо табло, върху което имаше около двадесет бутона. Щом натиснех един от тях, някои светлини угасваха, а други се включваха. Непрекъснато натисках бутоните, но не можех да постигна тъмнината, която желаех.

Накрая се предадох и тогава в стаята нахлуха тълпи от хора. Положението беше безнадеждно. Не можех да получа тъмнината и усамотението, за които копнеех. Има нещо във влюбването, което мечтае за слепота, за пълно вглъбяване и за освобождаване от сложността. В този сън аз не исках всички останали образи на душата да участват във възможността за чиста, неподправена любов. Не желаех и светлина. Исках пълна несъзнателност, абсолютен мрак.

Всъщност когато любовта между хората става по-сложна, ние изживяваме мислите за другия и за онова, което се случва, като жертви. Не е лесно да позволим на душата с нейната история и сложност да се появи. Веднъж работех с една жена, която скоро щеше да се омъжва. По това време тя имаше серия от смущаващи сънища, в които брат й непрекъснато се намесваше в сватбата. Той бил влюбен в нея и решен да провали брака, който би сложил край на интимността със сестра му.

Жената ми каза, че си е представяла как прави любов със своя брат и й се е искало да може да се омъжи както за него, така и за годеника си. Особено интересен беше фактът, че в живота тя нямаше брат. Това беше един силен, активен, въздействащ образ на душата, който очевидно й даваше възможност да размишлява и да си задава въпроси. Ако използваме терминологията на Юнг, той играе ролята на ценен аттиз-образ, който ни предлага критика и покой.

Той е и представител на душата, който й напомня, че човешката любов не е нещо толкова просто, колкото изглежда. Според един основен принцип, който бихме могли да взаимстваме от Фройд, любовта разпалва въображението за необичайни действия. Да си "влюбен", означава да "фантазираш". Прозаичните грижи на всекидневния живот, които вчера са ни се стрували толкова важни, днес практически изчезват в потока на любовните мечти.

Конкретната реалност отстъпва място на света на въображението. Така "божествената лудост" на любовта става, сродна на манията, на параноята и на други отклонения. Означава ли това, че трябва да се лекуваме от тази лудост? Във всеобхватната си книга Анатомия на меланхолията, написана през седемнадесети век, Робърт Бъртън казва, че има само един лек за болестта любовна меланхолия: да й се отдадем изцяло.

Днес някои автори възразяват, че романтичната любов е илюзия, на която не бива да се доверяваме, и трябва да бъдем нащрек, за да не й позволим да ни подведе. Но подобни предупреждения издават недоверие към душата. Може би имаме нужда да се излекуваме от привързаността си към лишения от фантазия живот, чрез любовта. Може би една от функциите на любовта е да ни "излекува от анемичното въображение, от живота, изпразнен от романтична привързаност и отдаден на разума.

Любовта ни хвърля в света на божественото въображение, където душата се разтваря и си спомня за своите неземни копнежи и потребности. Смятаме, че когато един влюбен превъзнася обекта на своята любов, той не съумява да види неговите недостатъци -"Любовта е сляпа". Но може би е тъкмо обратното. Любовта дава възможност на човека да види истински ангелската природа на другата личност, ореола на божественост.

Естествено, от гледна точка на обикновения живот, това е лудост и илюзия. Но ако се освободим от своята философия и психология на просвещенчество и разум, може би ще се научим да ценим гледната точка на вечността, която навлиза в живота  ни като лудост, Платоновото божествено безумие. Любовта доближава съзнанието до сънното състояние.

В този смисъл тя повече разкрива, отколкото изкривява, по начина, по който нещата се разкриват в съня - поетично, сугестивно и, разбира се, неясно. Ако трябва да оценим истински платоничната теория за любовта, може би ще се научим да виждаме в другите форми на лудостта, като например параноята и манията, доказателство за доближаването на душата до нейните копнежи. Платоничната любов не е любов без секс. Това е любов, която открива в тялото и в човешките взаимоотношения път към вечността.

В своята книга за любовта Конвивиум - отговор на Платоновия Пир - Фичино, който се приема за автор на фразата "платонична любов", е казал накратко: "Душата е отчасти във вечността и отчасти във времето." Любовта е завзела тези две измерения, откривайки начин да живее и в двете едновременно. Но обикновено нашествията на вечността в живота са объркващи, защото те смущават плановете ни и разклащат спокойствието, което сме постигнали посредством земния разум.

Томас Мур