Смятам, че симптомът се появява от нищото и рядко се опитваме да "отхвърлим заедно" двете неща: болестта и образът. Науката предпочита еднозначните интерпретации. Нужен е само един прочит. Поезията, от друга страна, никога не спира да интерпретира. Тя не търси край на смисъла. Поетичната реакция на болестта може да изглежда неадекватна в контекста на медицината, но науката и изкуството са радикално различни от гледна точка на интерпретацията.

Затова поетичният прочит на тялото, такова, каквото то се изразява в болестта, изисква нова оценка на законите на въображението и по-конкретно готовност да позволим на въображението да продължи да се развива към все по-нови и по-дълбоки прозрения. Напоследък се чуха гласове, насочени срещу метафоричния поглед към болестта, защото така се "обвинявали” пациентите за физическите им проблеми.

Възражението е, че ако ракът е свързан с начина на живот на един човек, ние бихме държали индивида отговорен за болест, над която той няма контрол. Вярно е, че обвиняването на човека за болестта му води единствено до чувство за вина и не благоприятства въображението. И все пак, както казва Сардело:

"Обект на терапевтичното въздействие е завръщането на въображението към неща, които са станали чисто физически." Винаги, когато обвиняваме, търсим изкупителна жертва за действителното разстройство, което е трудно откриваемо и в което сме въвлечени и ние самите, като индивиди и като общество. Обвинението е дефанзивен заместител на открития поглед към живота, чрез който се учим от грешките си. В основата си това е начин за отклоняване на съзнанието от грешката. Сардело препоръчва, ако имаме сърдечни проблеми или ракът ни потапя в мисли за смъртта, да се вслушаме в тези симптоми и да пригодим живота си към тях. Вместо да обвиняваме, бихме могли да откликнем. Вслушването в посланията на тялото се различава от обвиняването на пациента.

Скоро имах преживяване, което, до известна степен, разкрива взаимоотношението между тяло и въображение. Изпитвах болка в долната лява част на тялото. Докторът не беше сигурен за какво става дума, но тъй като състоянието ми не се влоши през следващите няколко седмици, той предложи да го наблюдаваме внимателно, без да прилагаме някакво героично лечение, напълно се съгласих с него.

Вместо традиционното лечение посетих една двойка, която се занимаваше с масажи. Те бяха запознати с широкия житейски контекст, в който се изявява болката. Това беше първото ми посещение и затова ми зададоха някои общи въпроси. С какво се храните? Как се чувства напоследък тялото ви като цяло? Има ли в живота ви нещо, което според вас е свързано с болката? Ако болката можеше да говори, какво би могла да ви каже?

Оцених факта, че срещата ни започна с търсене на контекста на болката. Открих, че този обикновен диалог оказва силно влияние върху мен. Той ме насочи към съзерцание на света, обкръжаващ болката, и към вслушване в нейната поетика. Тогава, както си лежах на масата за масаж, двамата, застанали от двете ми страни, започнаха леко да ме масажират.

Бързо изпаднах в дълбока релаксация. Отплувах към полета на мисълта, безкрайно отдалечени от тази малка стая в моето малко градче. Сетивата ми възприемаха звуците наоколо, но вниманието ми беше потънало в някакво защитено от живота пространство. Усещах как ръцете им се движат по тялото ми, бавно и без натиск.

След това усетих пръсти на болното място. Очаквах, че ще се надигна от мястото си, за да се защитя от докосванията им. Вместо това останах в онази област на далечна съзнателност. Внезапно няколко големи, внушителни тигри с ярка окраска изскочиха от някаква клетка. Те бяха така близо, че виждах целите им тела. Цветът им беше по-ярък от всичко, което би могло да съществува в естествения свят.

Те изглеждаха едновременно игриви и свирепи. Един от масажистите каза: - Какво изпитваш, когато те докосвам тук? - Появиха се тигри - казах аз. - Говори с тях - отвърна той. - Открий какво е тяхното послание. Бих искал да го открия, но беше очевидно, че тигрите нямаха никакво намерение да ми проговорят на английски. - Не мисля, че могат да говорят - казах аз.

Въпреки че разговарях с жената, която ме масажираше, тигрите продължиха да си играят в кътчето от джунгла, което се беше разтворило в слабоосветената стая. Не се сприятелих с тях; те очевидно не се канеха да стават домашни любимци. Но дълго време ги наблюдавах, изпълнен със страхопочитание пред силата и красотата на огромните им тела. Когато масажът приключи и тигрите се прибраха, ми казаха, че животните често се появяват в тази стая за масажи.

Тръгнах си с мисълта, че ще ми трябват няколко седмици за размисъл върху посещението ми. Главното, което усетих в тези тигри, беше смелост, сила и самообладание, качества на сърцето, от които се нуждаех по това време. Не техният смисъл, а тяхното присъствие сякаш ми даде увереност и сила. Дълго след този случай, щом усетех, че болката се подновява, аз извиквах тигрите и черпех смелост от тях.

Вероятно те можеха да ме научат да разкривам истинските си цветове с известен блясък и показност. Когато внасяме въображение в тялото, не можем да очакваме обяснения като от тълковен речник и ясни решения на проблемите. Символът често бива дефиниран и разглеждан така, сякаш той представлява повърхностно съотнасяне на две неща, подобно на съновниците, в които ви казват, че змията винаги означава секс.

Погледнато по-задълбочено, символът е акт на съвместяване на две несъвместими неща и живот в напрежението, което съществува между тях, наблюдавайки образите, породени от това напрежение. В този подход към символа няма финал, няма край на съзерцанието, няма единичен смисъл и ясна инструкция за това, какво да правим после.

Не може да има енциклопедия на телесната образност. Моето лечение беше насочено не толкова към отстраняване на болката, колкото към стимулиране на въображението ми, за да мога да размишлявам по-пълноценно върху живота и тялото си. Това е симптомът: сякаш случайното свързване на живота и тялото.

Можем да откликнем като съхраним това съвпадение. Това може би е и начин за тълкуване на многобройните образи на хермафродити, които срещаме в изкуството и в митологията: мъж и жена в едно тяло, разкриващи опита за съхраняване на двойнствеността и за изживяване на нейното понякога гротескно напрежение. Поезията както в литературата, така и в тялото, винаги изисква да свързваме онова, което изглежда несъвместимо.

Това поетично свързване, което изисква да изведем поетичната нагласа от библиотеките и да я внесем в клиниките, ни помага да проникнем в тялото и неговата болка по-дълбоко, отколкото го правят измерванията и еднозначните, чисто физически интерпретации. Но това не винаги ще ни предложи яснота.

Яснотата не е един от даровете на поезията. От друга страна, поезията ни осигурява дълбочина, прозрение, мъдрост, мироглед, език и музика. Просто ние не мислим особено много за тези качества, когато се сблъскаме с болестта. Чувствителното поетично лечение чрез образи подхранва интуицията, която е по-пряко свързана с емоциите и поведенческите реакции, отколкото с рационалната интерпретация.

Като допълнителна придобивка, образите остават непокътнати. Много след "лечението", което проведох, за мен моите тигри все още са източник на чудеса и прозрения. Те не бяха победени от някакво конкретно послание или смисъл, който съм извлякъл от тях. Подобна интелектуална хирургия обикновено е фатална за животните от онази специална джунгла, която посетих.

Патриша Бери отбелязва нещо важно за тялото и образите. Самите образи имат тяло, казва тя, но нашето толкова ориентирано към фактите съзнание не може да оцени това неуловимо тяло на въображението. Ние винаги искаме да открием някаква естествена последица в действителния живот, за да придадем на образа плът и кръв - сънят трябва да се отнася до нещо, което се е случило през деня. Картината е свързана с живота на художника.

Болката отляво сигурно е от нещо, което съм ял. Необходимо е живо въображение, за да разберем, че образите имат свои собствени тела. Онези тигри пламтяха в оранжевите си ивици и телата им бяха масивни и тежки. Когато позволяваме на тези образи да имат свое физическо съществуване, ние сме по-малко склонни да ги тълкуваме като абстракции.

Вероятно сме твърде много "в телата си" не само когато тренираме, танцуваме или сме масажирани, но и когато съзираме телата на въображението. Не знам какво означаваха цветовете на тигрите, но със сигурност знам какво внушаваше силата на техните мускули. Струваше ми се важно да им позволя да притежават свои тела и в този процес (защото те по някакъв начин са създадени във или извън моето въображение) аз се приближавах до моето тяло, каквото и да означава това.