В един момент дори решил самият той да стане терапевт с идеята да помага на своите колеги - свещеници. Но когато говореше за бедата, в която е изпаднал, той ми даваше обяснения и извинения, които звучаха наивно. За едната от жените каза:

"Аз само се опитах да й помогна. Тя имаше нужда от мен. Ако не беше така, нямаше да й помогна." Знаех, че трябва да намеря начин да приема и да събера всичките необичайни преживявания на Бил и техните тълкувания, без да се опитвам да ги подлагам на преценка.

Отделихме много време на неговите сънища и той бързо се специализира в тълкуването на тяхната образност. Предложих му да донесе картините и скиците, които беше направил през време на груповата терапия.

Докато обсъждахме тези образи седмица след седмица, ние успяхме до известна степен да вникнем в неговата природа. Благодарение на своето творчество Бил имаше възможността да се вгледа в своя произход и в някои от важните събития, допринесли за решението му да стане свещеник.

Тогава се случи нещо любопитно. Докато наивните обяснения за поведението му отстъпиха място на по-съществени мисли за по-големи теми в живота, настроението му започна да помръква. Докато изразяваше гнева си заради начина, по който се отнасяли към него, докато бил семинарист и свещеник, той загуби много от своята възбуда. Междувременно се беше нанесъл в едно общежитие за свещеници, където водеше много усамотен живот.

Той прегърна своята самота, реши да не участва в мероприятията в общежитието и постепенно раните на скорошните му преживявания се задълбочиха в истинска депресия. Бил вече критикуваше управата на църквата и говореше по-реалистично за баща си, който се опитал да стане свещеник и се провалил. До известна степен Бил смяташе, че не става за свещеник и че е заел мястото на баща си, опитвайки се да осъществи неговите, вместо собствените си мечти.

Бил повярва на своята депресия и й позволи да заеме централно място в живота му. Той започваше всеки разговор в един наистина депресиращ стил с думите: "Няма смисъл. Всичко е свършено. Твърде стар съм, за да постигна в живота си това, което желая. Направих много грешки, но вече не мога да ги поправя. Искам само да седя в стаята си и да чета."

Но той продължи терапията и всяка седмица говореше за депресията си и от името на депресията. Моята терапевтична стратегия, ако можем да я наречем така, се състоеше в това, да предизвикам отношение на приемане и интерес към депресията на Бил. Не използвах някакви особено хитроумни методи. Не го подтиквах да посещава семинари на тема депресия или да насочва фантазиите си към контакт с депресираната личност у него.

Грижата за душата не е толкова героична. Аз просто се опитах да оценя начина, по който неговата душа се изразява в настоящия момент. Наблюдавах бавните, почти незабележими промени в тона и фокуса на вниманието, които Бил внесе в своите маниери, думи, сънища и образност на разговора. Когато, в състояние на депресия, Бил заяви, че не е трябвало да става свещеник, аз не приех думите му буквално, защото знаех какво значение беше отдавал той на духовния си сан през всичките тези години.

Но сега той откриваше сянката на своето призвание. Животът му на свещеник стана по-задълбочен и духовен благодарение на размисъла върху лишенията, които той изисква. Бил за първи път се сблъскваше с жертвите, които е направил, за да бъде свещеник. Това не беше абсолютно отричане на сана; това беше пълнота на възприятието. Забелязах, че дори докато постепенно разкриваше жертвите, които е направил, дори докато чувстваше силно съжаление за това, че е станал свещеник, той същевременно говореше за верността си към църквата, за трайния си интерес към теологията и за отношението си към смъртта и към задгробния живот.

По някакъв начин той именно сега откриваше действителната същност на своя духовен сан. Хрисимият свещеник, който беше благ по задължение, умираше, за да бъде заместен от един по-силен, по-индивидуален и не така ясен за манипулиране мъж. В депресията си Бил виждаше само смъртта, края на познатия живот и изпразването на старите ценности и разбирания.

Но депресията очевидно лекуваше неговата наивност. За повечето хора основната им добродетел е и най-съществената им грешка. Детинската загриженост на Бил за всичко живо - животни, растения и хора - му даваше състрадателност и алтруистична чувствителност. Но неговата уязвимост го правеше прицел на шеги от страна на колегите му, които не разбираха колко дълбоко страда той от техните подигравки.

Щедростта му беше безгранична и в известен смисъл го беше унищожила. Депресията обаче го направи по-силен, даде му нова увереност и стабилност. Благодарение на своята депресия Бил успя да види злодеите в своя живот. Някогашната му наивна гледна точка даваше на всеки сляпо одобрение. Нямаше нито истински герои, нито пълнокръвни врагове. Но в депресията си Бил почувства нещата по-дълбоко прояви остра враждебност към колегите си.

"Да пукнат дано" - процеди веднъж той през зъби. Бил заявяваше убедително: "Стар съм. Нека погледнем истината в очите. На седемдесет години съм. Какво ми остава? Мразя младежите. Щастлив съм, когато тези млади пуяци се разболеят. Не ми казвай, че ми остава много живот. Не е вярно."

Бил силно се идентифицираше със старостта. Как бих могъл да споря с него? Но аз бях убеден, че това остроумно изявление го предпазва от обмислянето на други възможности за идентификация и парадоксално го пази от по-ниски нива на депресията му. Предавайки се точно в този момент, на него не му се налагаше де преживява мислите и чувствата, които го очакваха по-нататък.

Веднъж той ми разказа един сън, в който слизал по някакво стръмно стълбище, после по още едно; но последното било твърде тясно за него и той не искал да продължи. Зад него някаква фигура на жена го насърчавала, а той упорствал. Този сън илюстрираше състоянието на Бил в момента. Той пропадаше, но отказваше да се гмурне още по-дълбоко. Оплакването на Бил "Аз съм стар. Нищо не ми остава" всъщност не идваше от Сатурн.

Макар че твърдението му звучеше като утвърждаване на възрастта, то по-скоро беше атака срещу възрастта. Когато той произнасяше тези думи, аз си задавах въпроса, дали през дългите години, докато е бил семинарист и свещеник, не му е била отказана възможността за израстване. Той ми каза, че по някакъв начин през цялото време се е чувствал като дете и просто е следвал заповедите на вишестоящите, без да се тревожи за пари или за оцеляването си, без да взема житейски решения.

Сега съдбата го бе захвърлила на място, изпълнено с безпокойство и размисъл. За първи път той поставяше под въпрос всичко и израстваше с невероятна скорост. - Твоят сън - му казах аз, - за слизането по тясното стълбище и жената, която стои отзад и те насърчава - мисля, че бихме могли да се обърнем към Фройд и да го разгледаме като опит за раждане.

- Никога не съм мислил за него по този начин -каза той заинтригуван. - Изглежда в меланхолията си ти изпадаш в състояние на бардо. Знаеш ли какво е това? - Не - каза той, - никога не съм чувал за това. - Тибетската книга на мъртвите описва времето между преражданията, периода преди следващото раждане за живот, като бардо.

- Напоследък нямам особен интерес към събитията от живота. - Точно това имам предвид - казах аз. - Ти не искаш да участваш в живота. Ти си между два живота. Сънят може би те приканва да се спуснеш по течението. - В съня си чувствах силно нежелание и жената ме притесняваше. - Нима всички ние не изпитваме същото? - казах аз, мислейки си колко е трудно да се преродиш, особено когато първият път всичко е било така болезнено и очевидно неуспешно.

- Не съм готов - каза той убедено и с разбиране. - Всичко е наред - отговорих аз. - Знаеш къде си и е важно да си точно там. Бардо изисква време; не можем да го пришпорваме. Няма полза от преждевременното раждане. Бил отново се отправи към своята "пещера", както наричаше стаята си в манастира. - Не ми остава нищо друго, нали? - попита той.

- Да - казах аз. Искаше ми се да мога да му дам някакви по-конкретни надежди. В часовете по теология Бил беше "измерил обиколката на Луната" и си мислеше, че знае кое е добро за душата. Но в депресията си той достигна до една по-значителна истина: "Никога вече няма да казвам на хората как да живеят - заяви той. - Мога да им говоря единствено за тяхната мистерия."

Подобно на Оскар Уайлд, в депресията си Бил беше намерил една по-широка гледна точка, една нова оценка на загадката. Хората си мислят, че именно свещеникът е човекът, който е наясно със загадката, но депресията на Бил можеше да бъде разглеждана като продължение на теологичното му образование. Накрая депресията на Бил премина и той се премести в друг град, където работеше като съветник и свещеник.

Обучението му в тайните на Сатурн даде резултат. Той успя да помогне на много хора да се вгледат искрено в своя живот и в емоциите си, там, където преди би се опитал да ги освободи от мрачните чувства чрез чисто позитивно окуражаване. Той знаеше какво е да си лишен от уважение и от сигурност и затова можеше да разбере по-добре отчаянието и обезкуражаването на тези, които идваха при него с трагични истории.

Грижата за душата не означава да се отдадем изцяло на симптома, а да се опитаме да научим от депресията кои са качествата, от които се нуждае душата. Нещо повече, тя се опитва да вплете тези качества в тъканта на живота, за да може естетиката на Сатурн - студенината, изолацията, мрака, празнотата - да даде своя принос за структурата на всекидневния живот.

Когато се учи от депресията, човек може да се облече в сатурново черно, за да наподоби настроението си. Би могъл да тръгне сам на пътешествие в отговор на сатурновото чувство. Може да направи пещера в двора си като място за сатурново усамотение или просто да остави депресивните си мисли и чувства да бъдат такива, каквито са. Всички тези действия представляват положителна реакция на посещението на сатурновите депресивни емоции.

Те са конкретни начини на грижа за душата в нейната мрачна красота. Така бихме могли да открием мистерията на празнотата в сърцето. Също така бихме могли да разберем, че депресията има свой собствен ангел, един пътеводен дух, чиято задача е да води душата към далечните земи, където тя намира едно уникално вътрешно прозрение и се наслаждава на специално проникновение.