Функция: биоикономична временно задържане на действието, откъсване на мисълта, (която остава критична), от чувствата и отделяне на гениталните органи от емоциите (т.е. от коремната област, тъй като тя реагира на емоците) (недвусмислен анализ на външната реалност). Защитна ригидност, отрицание на чувствата и емоциите. Страх от отпускане, от пенетрация или кастрация (в най-широкия смисъл на термините).

Поглед: от бдителен, изучаващ до пенетриращ, натраплив.

Глас: от глух до креслив.

Стойка: напрегната, ригидна. Неподвижен гръден кош.

Фантазия: “... трябва да се справям сам!”. Докато всяко друго движение е флуидно и се конкретизира в доближаване на целта, то третото движение, което в животинския свят се свежда до един миг, необходим за проверка на реалността (след който следват атака или бягство), при човека се превръща в житейска константа. Хилядолетна история, пълна с унижения и псевдо-морал са го научили да не се доверява. Между това “да бъде” и “да не бъде” той избира второто. “Да бъдеш” е рисковано. Там е заложен рискът от отхвърляне, от неутвърждаване. Затова днешният човек предпочита тревогата, която се самозахранва в хроничното подтискане на действието. Инхибираният човек живее в една статична, деформирана реалност.

Това е светът на фабриката или офиса, на законите, на правилата и на регламентите, на кариерата, на “доброто име”, на славата. Всички те са оставили отпечатък върху начина му на възприемане на реалността. Дори обичта, приятелството, влюбването, всички чувства и емоции, той изживява по регламентиран начин, както офиса и фабриката! Жив е подтикът към действие в неговото Аз, но също толкова жив е и стахът от загуба на контрол над ситуацията. Тогава във вътрешния му свят се сблъскват желанието да тръгне “към света” и едновременно с това “обратно от света”. Тогава “нашият” човек се изгубва в съмнения. Изследва, но не се доверява. Превърнал се в зрител на живота, той е изгубил контакт със себе си и с реалността. Казали са му какво е добро и какво зло. Учили са го как е правилно и как погрешно да се държи.

Показали са му “правия път”. И макар, че тялото му се бунтува, той е човекът с име “Тъй вярно!”. “Тъй вярно!” на Държавата! “Тъй вярно!” на Обществото! “Тъй вярно!” на Църквата! “Тъй вярно!” на съпругата, на шефа, на тъщата. Тъй вярно! Нещастен, той се залъгва с фантазии за власт и мощ, за удоволствия, като последните в съзнанието му имат смисъла на нарушение на правилото, на престъпление. Цялата му енергия е заточена горе, горе в “парламента на ума”. Този “парламент” винаги ще отрича удоволствието, защото за този “якобински парламент” удоволствието е равно на Злото, на Дявола. Тогава Азът се изпълва с фантазни образи, които (здраво интроектирани) обитават съзнанието му. Разговаря с тях и се “самоанализира”, представя си за миг, че е изоставил своето реакционно Аз и... изпада в паника.

Бяга и намира дистенцията си в теоремите за Доброто и Злото, които му служат за водачи в болното съществуване. Фиксирането в третото движение е в основата на произхода на тревожните състояния, фобиите, парафилиите, натрапливостите, паническите атаки, сексуалната импотентност и на всички свещени войни, които днешният човек води, за да се почувства поне веднъж победител. Отвън сигурностите му изглеждат неразбиваеми. Героизъм. Носител на добродетелите на Нацията. Местен патриотизъм. Етноцентризъм. Консерватизъм. Ксенофобия. В третото движение разцъфтява емоционалната чума. Заразеният от нея умира по време на третото движение. И тази негова смърт подхранва Нацията, Обществото. Герой и жертва и... никога “главен актьор” в собствения си живот. Колко са далече заразените от истинската проверка на реалноста. Малодушни по собствен избор, те никога не намират куража да произнесат дръзко “да” или “не”.

Приковани на кръстопътя, неспособни да изберат посоката: “Накъде ли е Раят?”. Импотентни в изразяването на чувствата си: “какво ли ще си помисли (или помислят) за мен?”. Импотентни по отношение и на умението да се отдадат на любовта: “ще изгубя контрола и после?”. Онова, което е естествено за света на животните, се оказва проблемно за човешкия свят. Несигурността и раздвоението не му позволяват да използва онези движения, които при едно недвусмислено възприемане на реалността биха го отвели до удоволствието. Потребностите на организма се сблъскват ежедневно с “общоприетите правила”. И следва компромис: любов (винаги с малко “л&rdquo, любов с главата, с мозъка, но не и със сърцето. Гениталното отдаване е забранено, а оргазмът – контролиран. Никога не се оставяй в ръцете на другия (буквално и преносно), не се потапяй до край във връзката. Не! на удоволствието. Ригидност. Сублимация.

Фройдова класика: само чрез сублимацията на “дяволските” претенции на организма, човекът достига собствената си пълнота. Човекът се превръща в Държава, Култура, Църква! Но аз, който съм за хармонията в съществуването, се отвращавам от този “културен човек”. Аз съм на страната на спонтанността, тук и сега! Отричам Държавата и сливането Човек-Държава, идентифицирането човек-Църква, насилствения съюз Човек-Семейство. Човекът не е договор! Не живее или поне не би трябвало да живее с кодекси и регламенти, а с усещания, страсти и сливане с Ти-то. Животът не е и не може да бъде застой. Животът е движение, а в живеенето се съдържа риска, промяната, загубата, живеенето е радост, но и болка. Който пред радостта предпочита спокойствието, е обречен да съществува вегетирайки. Осъден на статичност. На аморфност. На импотентност!

Третото движение се основава на “теоремите на Лаборит” , с когото впрочем дълги години съм си сътрудничил. То е животоспасяващо движение. Това е едно задържане на действието, което при примитивните популации е естествен отговор при непредвидени ситуации, при неприятни усещания и контракция, която трябва да се избегне по възможно най-бързия начин. По различен начин стоят нещата при нашия хомо невротикус нормалис: неговият враг не е отвън, а е вътре в самото му Аз. Враговете са: снобизмът, “интроектираните закони”, страхът от осъждане, задължението да се играе онази роля, която обществото и семейството са одобрили, стремежът да не се излиза от “правия път”, неумението да бъдем! Системата, която регулира удоволствието е закърняла, а когато ни подтиква към бягство, я игнорираме: доминира подтискането на действието, не-живеенето на този, който наблюдава изтичането на времето през едно таванско прозорче.