Въведение

По протежение на цялата история на човечеството съществува едно постоянно впечатление за човешката природа: че човек има множествена природа. В повечето случаи това се нарича двойствена природа. Тя е намерила своя митологически, философски и религиозен израз. На нея винаги се гледа като на конфликт: конфликта между доброто и злото, между по-нисшата и по-висшата природа, между човека отвътре и човека отвън.

Че човек може да се стреми и наистина да постигне доброто, е очевидно от цялата история независимо какво се разбира под добро. Мойсей вижда доброто като справедливост, Платон — най-вече като мъдрост, а Христос го вижда главно като любов; и все пак те всички стигат до извода, че добродетелта, както и да се разбира тя, постоянно се подклажда от нещо в човешката природа, което е във война с нещо друго. Но кое е това друго нещо?

Когато на сцената в началото на 20 век се появи Зигмунд Фройд, енигмата беше подложена на ново изучаване в рамките на научно търсене. Основният принос на Фройд е неговата теория, че воюващите фракции съществуват в подсъзнанието. На воюващите страни им бяха дадени условни имена: Суперегото се разглеждаше като ограничаваща, контролираща сила над инстинктивните пориви, заедно с Егото в ролята на арбитър, който изхожда от „разбран собствен интерес".

Дълбоко сме задължени на Фройд за неговите ревностни и пионерски усилия да положи теоретичните основи, върху които ние градим днес. С течение на времето учени и клиницисти уточниха, систематизираха и допълниха неговите теории. И все пак „хората отвътре" все още ни се изплъзват и изглежда, че стотиците томове, които събират прах, и коментарите на психоаналитиците мислители не дадоха подходящи отговори на хората, за които бяха написани.

Когато стоях във фоайето на театъра след показването на филма „Кой се страхува от Вирджиния Уулф", чух редица коментари от хора, които току-що бяха гледали филма: „Изтощен съм!", „Уж идвам на кино, за да се откъсна от къщи". „С каква цел показват всичко това?", „Аз не го разбрах; явно трябва да си психолог". Имах впечатлението, че много от тези хора напуснаха театъра, като се чудеха какво всъщност е станало, уверени, че е имало някакво послание, но неспособни да открият нещо, свързано с тях или което да ги накара да се освободят от гледна точка на това да сложат край на „забавленията и игрите" в собствения си живот.

Ние с основание сме впечатлени от формулировки като дефиницията на Фройд за психоанализата: „динамична концепция, която свежда психичния живот до взаимодействие на реципрочно действуващи импулсиращи и задържащи сили". Тази дефиниция и безбройните й уточнявания могат да са полезни за „професионалистите", но доколко могат те да бъдат полезни на хората, които са засегнати?

Джордж и Марта в пиесата на Едуард Олби си отправят яростни, отвратителни, нецензурни думи — подходящи за случая и съвсем на място. Въпросът е: Като терапевти можем ли да говорим с Джордж и Марта колкото се може по-ясно и насочено за това, защо те постъпват така и се уязвяват един друг? И дали това, че им казваме истината, може да им бъде и полезно, защото ще ни разберат?

„Говорете на английски! Не разбирам нищо от това, което говорите" — това не е обичайно отношение към хората, които се смятат експерти в областта на психологията. Да се превръщат трудноразбираемите психоаналитични идеи в още по-трудно разбираеми термини не значи, че те ще достигнат до хората. В резултат на това размишленията на обикновените хора често се свеждат до жалки многословия и до превзети разговори, които завършват с коментари от рода на:

„Добре, а не става ли винаги така?", без никакво разбиране за това как нещата могат да бъдат по-различни. В известен смисъл едно от противоречията днес се състои в отдалечаването на специализацията от комуникацията, което продължава да увеличава пропастта между специалисти и неспециалисти. Това е понятно; и все пак съществуващите проблеми, състоящи се в неразбиране и неспособност за комуникация, са толкова големи, че трябва да се намерят пътища езикът да върви в крак с развитието на науката.

В областта на математиката опит да се отговори на тази дилема беше направен с развитието на т.н. „нова математика", която днес се преподава във всички училища в страната. Новата математика не е толкова нов метод на изчисляване, колкото на преподаване на математическите идеи, отговаряне на въпроси не само като какво, но и защо така, че вълнението от отиването на Луната или от използуването на компютър не остава само в сферата на учените, но може да съществува в разбираема форма и за ученика.

Науката математика не е нова, но начинът, по който тя се преподава, е нов. Ние щяхме да се окажем в задънена улица, ако все още използуваме вавилонските, египетските, римските цифрени системи или тези на майте. Желанието да се използува творчески математиката позволи да се намерят нови начини да се систематизират концепциите за цифрите. Днешната нова математика продължи творческия си възход.

Ние признаваме и оценяваме творческото мислене, което предишните системи представляваха, но не обременяваме днешната работа с тези, сега по-неефективни методи. Това е моята позиция по отношение на Транзакционния анализ. Уважавам преданите усилия на теоретиците на психоанализата в миналото.

Това, което искам да покажа е новият начин да се поставят старите идеи и ясното представяне на новите не като враждебна или противопоставяща се атака срещу работата, извършена в миналото, но по-скоро като начин да се приеме безспорното твърдение, че със старите методи вероятно не може да се работи много добре.

Веднъж към един стар фермер, който поправял ръждива брана на междуселски път, се приближил сериозен млад човек, който обхождал фермите, за да им продава нов наръчник от Народния университет за консервация на почвата и за нова фермерска техника. След учтива и лустросана реч младият човек попитал фермера дали би искал да купи тази нова книга, на което старият човек отговорил: „Синко, аз вече не върша стопанската си работа дори наполовина от това, което зная, че трябва да правя."

Целта на тази книга е не само да представи нови данни, но също така да отговори на въпроса, защо хората не живеят толкова добре, колкото знаят, че биха могли. Те могат да осъзнават, че специалистите имат да кажат много неща за поведението на човека, но подобни знания нямат ни най-малко влияние върху старите им преживявания, разпадащия им се брак или върху опаките им деца.

Те могат да се обърнат към колоните за лични обяви, за да им се помогне или за да се видят чудесно обрисувани в „Пийнътс" , но съществува ли нещо едновременно дълбоко и просто, свързано с динамиката на поведението, което да им помогне да намерят нови отговори на стари проблеми? Съществува ли информация, която да е едновременно вярна и полезна? Нашите търсения на отговори доскоро бяха ограничени от факта, че ние знаехме сравнително малко за това, как човешкият мозък съхранява спомена и как този спомен се провокира, за да възпроизведе тиранията — както и богатството на миналото в настоящето.

Томас Харис

Институт за Транзакционен анализ Сакраменто, Калифорния