|
Ако не обръщате внимание на професионалния жаргон на терапевтите, а просто следите хода на техните обяснения, ще откриете, че всичко, което ви казват, спазва строго определен модел. Един вид, вие така, а ние онака. Ако кажете, че обичате майка си, те ще ви кажат, че вие несъзнателно я мразите. Ако пък кажете, че я мразите, те ще ви кажат, че вие подсъзнателно я обичате. Ако кажете, че изпитвате непоносима депресия, ще ви кажат, че тя всъщност ви е приятна. Ако кажете, че ви е неприятно да ви унижават, ще ви кажат, че вие тайно обичате тъкмо това – да ви унижават. Ако сте прегърнали някоя религиозна, политическа или идеологическа кауза и страстно желаете да спечелите и другите за нея, ще ви кажат, че вие всъщност изобщо не вярвате в тези неща и цялата ви обвързаност с каузата е просто опит да разсеете своето неверие.
Кажете ли „да” те ще ви кажат „не”. Вие казавте горе те долу. Вие казвате „мяу” те „бау”. И когато накрая ви писне и им кажете, че вече сте се уверили в това, което досега само сте подозирали, а именно, че не можете да понасяте психолози, те ще ви обяснят, че вие всъщност сте един нереализиран психилог и затова тайно завиждате на всички терапевти. Това естествено е доста дразнещо, но зад тези вечни извъртания се крие желязна логика. Терапевтът се стреми да ви сблъска, конфронтира със собствените ви противоположности. Във всяка от тези ситуации човекът осъзнава само едната от противоположностите си. Той отказва да види и двете, да осъзнае тяхното единство. И тъй като те не могат да съществуват една без друга, ако вие не приемете и двете заедно, то тогава отхвърлената минава в нелегалност. Поставяте я в графата несъзнавано и по този начин я проецирате. Щом започнете да изучавате противоположностите си – вашата сянка, вашите проекции – ще откриете, че вече започвате и да поемате отговорност за собствените си чувства и вътрешни състояния. Постепенно ще откриете, че битките, които водите с другите, са всъщност битки между вас и вашите проецирани противоположности.
|
