До началото на 20 век научния свят в продължение на цели 140 години се радвал на изумителни успехи. Вселената била разглеждана , поне през очите на класическите физици – като величествена, но непонятна съвкупност от отделни неща и събития, всяко от които е напълно изолирано чрез определени граници във времето и пространството. Нещо повече смятало се, че тези отделни явления – планети, скали, метеори, хора – могат да бъдат точно измерени и преброени, като този процес в последствие породил съответните научни закони и принципи. Тази процедура била толкова успешна, че учените започнали да си въобразяват, че цялата природа се управлява от тези закони. 

Когато се заели да изследват света на субатомната физика, учените естествено приели, че всички тези стари закони важат и за прутоните, неутроните и електроните. Уви оказало се, че изобщо не е така. Имало и нещо още по – лошо, тези основни реалности от рода на електроните, не само, че не се вписвали във физическите закони. Но и нямало как да се установи местонахождението им.Старата физика разглеждала атома като една миниятюрна слънчева система, като неутроните и протоните изграждали слънчевото ядро, а отделните планетарни електрони кръжеле около него.

И местоположението на тези атомни неща;, основните градивни частици на цялата реалност, не можело да бъде установено, тъй като те казано най- просто, нямали никакви граници. А след като нямали строго определени граници, те не можели да бъдат измерени по някакъв адекватен начин. Фактът, че тези основни реалности никога не могат да бъдат напълно измерени, при каквито и да е обстоятелства, станал известен като Хайзенберговия принцип на неопределеността; и той отбелязъл финала на класическата физика.

И тъй като елементарните частици не притежавали граници нямало как да им се поставят метаграници и да им се направят съответните измервания, от което следвало, че не могат и да се намерят съответните закони, на които се подчиняват. В крайна сметка границите вместо продукт на реалността, т.е. нещо което можеш да усетиш, пипнеш и измериш, се оказали просто продукт на начина, по който картографираме и редактираме реалността.   Това не означава, че реалния свят е продукт на въображението ни, а само че нашите граници са такъв продукт.Накратко квантовите физици открили, че природата не бива повече да се разглежда като съвкупност от отделни неща и гриници. По някаква причина всяко нещо и събитие във вселената е взаимно свързано с всяко друго нещо и явление в същата тази вселена.

Светът или реалната територия започва да изглежда не като сбор от билярдни топки, а по-скоро скоро като едно единствено гигантско, универсално поле. Интересно е да се отбележи, че тази идея на модерната физика, все повече се доближава /в интерес на истината стига само до най горните пластове/ до будистката теза за Дхармадхату, Универсалната сфера или Селенията на реалността. Основния принцип е известен на  китайски като шъ шъ у ай. Шъ означава  нещо, събитие, обект. У означава не, няма. Ай означава препятствие, граница, разделение.  

Така шъ шъ у ай може да се преведе така: Между никои неща и явления във вселената  няма граници. Тъй като няма разделетелни граници между нещата, се казва, чи всеки обект в света се взаимопрониква с всеки друг обект в света. Затова в махаянския будизъм вселената се уподобява на една огромна мрежа от скъпоценни камъни и отблясъците на всички тях се съдържат във всеки един от тях поотделно. Това би звучало доста мистично и отвлечено, докато не чуете как някой съвременен физик обяснява днешното съвременно схващене за елементарните частици. 

Преведено на нормален език това означава, че всяка частица се състои от всички останали частици, всяка от които по същия начин и в същото време се явява всички останали частици, взети заедно. Основното сходство се изразява в това, че съвременната наука и източната философия разглеждат реалността не като съвкупност от граници и отделни неща, а като една недуална мрежа от неразделими модели.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature