Необходимостта от прилагане на психотерапията при решаване на свързани с отношенията проблеми идва от това, че лицето може да има вътрешни проблеми – тревоги, конфликти, враждебни нагласи, липса на самочувствие или погрешни убеждения, които му пречат да навлезе в определени отношения или да постигне успех в тях. Тези проблеми обикновено се свързват с трудности в междуличностните отношения в периода на детството, особено с родителя от другия пол. Психотерапията има различни развовидности, фройдистки и други и е насочена към психичноразтроения индивид. Следните техники са общовалидни във всички разновидности на психотерапията и се прилагат от терапевтите (Т) спрямо пациентите (П):

1. Т изразява топла, доброжелателна и често некритична нагласа на заинтересувана загриженост към П и създава здраво междуличностно отношение; това е своеобразно „идеално” приятелство, в което Т участва емоционално, макар и в рамките на терапевтичния сеанс.

2. П е поощряван да говори за своите тревоги, конфликти и други потискани емоции; „очистващото” изразяване на тези чувства и споделянето им с друг човек, който не реагира с критичност, спомога за разкриването им и дава възможност на П да мисли за болезнените проблеми.

3. Т се опитва да изучи субективния свят от чувствата и мислите на П, да разбере неговата гледна точка и да установи комуникация с него.

4. Т се стреми да даде на П обяснение, защо неговите релации са именно такива, каквито са и по този начин да го промени. Това се осъществява чрез вербалното характеризиране на поведението на П( психоаналитиците и други специалисти ще предложат и съответната теоретична интерпретация, например натрпчивото измиване на ръцете може да се обясни като символично очистване на вината.

5. Т помага на П да изработва планове и позитивни решения – да опитва нови начини за справяне с хората и ситуациите и да прави конструктивни усилия, като така се ангажира и не остава безразличен и пасивен.

Привържениците на психоанализата поставят акцента преди всичко върху интерпретацията (т.4); привържениците на недирективната терапия – върху некритичното приемане на пациента (т.1); последователите на екзистенциалната терапия – върху взимането на решения (т.5). Конгнитивистите и „емоционално-рационалните” терапевти се съсредоточават върху промяната на необоснованите убеждения (като това, че човек трябва да бъде обичан от всички и че всички трябва да му се възхищават); тук терапевтът действа като своеобразен учител.

Фактически проблемите на много от пациентите, получаващи психотерапевтична помощ, идват главно от техните взаимоотношения. Юношите и по-възрастните хора могат да се намират в конфликт с роднините си – например да се чувстват както враждебно настроени, така и зависими от тях, или неспособни да си извоюват самостоятелност и да установят отношения на равноправна основа. Наистина класическите случаи с които се занимава психоанализата, включват такива проблеми.

За справяне с проблемите на самотата са били използвани също така и психотерапевтични методи, като групите за контакт и когнитивната терапия и то с очевидин успех. Има факти, че като цяло психотерапията има умерена активност: подложените на лечение пациенти като средно се отличават с по-ниска тревожност, по-висока самооценка, по-добра адаптивност и по-високи трудови постижения, отколкото лицата от неподложената на психотерапия контролна група. В същото време се наблюдават и различни вариации: някои психотерапевти показват постоянни добри резултати, а други не успяват да подобрят състоянието на своите пациенти. Установено е също, че преминалите кратка подготовка домакини и студенти могат да имат не по-малък успех от професионалните терапевти.