Заключение

Колкото и да усукваме нещата, връзката между лекаря и пациента остава лична в рамките на неперсоналното професионално лечение. Но не можем да отречем, че лечението не е изход на взаимно влияние, в което цялостната личност на лекаря и на пациента взема участие. В лечението се събират два първични фактора -т. е. две личности, никоя от които не е една фиксирана и определена величина. Полетата на съзнание могат ясно да бъдат определени, но те носят със себе си безкрайно широка сфера от несъзнаваност. По тази причина личностите на доктора и пациента имат по-голямо значение за изхода на лечението, отколкото това, което казва или мисли лекарят - въпреки че не трябва да подценяваме този фактор като смущаващ или лекуващ.

Не можеш да упражниш влияние, ако не си достъпен за влияние. Безполезно е за лекаря да се пази от влиянието на пациента и да се огражда с димна завеса на бащински и професионален авторитет. Ако прави така, просто изпуска един много важен орган на информация, а пациентът му влияе несъзнавано не по-малко. Несъзнаваното в лекаря се променя, което е известно на много психотерапевти; появяват се смущения, даже странни за професията разстройства, които показват по един ярък начин почти "химическото" влияние на пациента. Едно от най-известните е контрапренасянето, което самото пренасяне предизвиква.

Но ефектите често са по-прикрити и тяхната природа може да се предаде най-лесно чрез старата идея за демона на болестта. Според нея един страдащ предава болестта си на един здрав човек, чиито сили отслабват демона - но не без негативно влияние върху благополучието на лечителя. В отношението доктор - пациент се срещаме с фактори, които водят до взаимна трансформация. В този обмен по-стабилната и по-силна личност ще определи крайния резултат. Но аз съм виждал много случаи, в които пациентът се оказва по-силен от лекаря в противовес на всички негови теории и намерения; и където това се случва, много често, макар и невинаги, то е за сметка на доктора.

Фактът на взаимното влияние и всичко, което върви с него, подчертава стадия на трансформацията. Беше необходим широк практически опит повече от четвърт век, за да се разберат ясно тези прояви. Сам Фройд призна тяхната важност и се съгласи с предложението ми самият аналитик да бъде анализиран. Но какъв е по-широкият смисъл на това искане? То означава, че лекарят "е също толкова в анализа", както и пациентът. Той също е част от процеса на лечението, както и пациентът, и еднакво е изложен на трансформиращо влияние. И наистина, ако лекарят е повече или по-малко недостъпен за това влияние, той съответно е лишен от влияние върху пациента; ако е повлиян само несъзнавано, той проявява дефект в съзнанието, който му пречи да възприема правилно пациента.

И в двата случая резултатът на лечението е компрометиран. Тогава лекарят е принуден да се срещне със задачата, която е определил за пациента. Става въпрос за социалното адаптиране, той самият трябва да стане адаптиран - или, в противния случай, съответно неадаптиран. Разбира се, в терапията има хиляди различни аспекти на това изискване съобразно ситуацията във всеки даден случай. Някой лекар смята, че преодолява инфантилизъм - и следователно той трябва да е преодолял собствения си инфантилизъм. Друг вярва в отреагирането на емоцията - значи трябва да е отреагирал всички свои емоции.

Трети приема пълното съзнание - самият той трябва да е достигнал до един напреднал стадий на съзнание. При всички случаи докторът трябва постоянно да се опитва да посрещне собствените си терапевтични изисквания, ако иска да си осигури едно правилно влияние върху пациента. Всички тези водещи принципи в терапията сблъскват лекаря с важни етични задължения, които могат да се сумират в едно правило: бъди човекът, чрез който искаш да повлияеш другите. Баналният разговор винаги е кух и няма номер, колкото и да е хитър, чрез който да се избегне това просто правило.

Да си убеден, а не субективна материя за убеждаване - това е, което винаги има тежест. Тогава четвъртият стадий на аналитичната психология налага не само трансформация на пациента, но също и контраприложение към лекаря на системата, която предписва във всеки даден случай. И работейки със себе си, лекарят трябва да покаже толкова старание, консистентност и упоритост, както при работата с пациентите.

Да работи върху себе си с еднаква концентрация наистина не е малко постижение: защото трябва да понесе цялата съсредоточеност и критичност, които може да събере, за да покаже на пациентите техните погрешни пътища, фалшиви заключения и инфантилни капризи. Никой не плаща на доктора за неговите интроспективни усилия; и изобщо ние не се интересуваме достатъчно от себе си. И пак толкова подценяваме по-дълбоките аспекти на човешката психика, че разглеждаме самоизследването или занимаването със себе си като болестно почти.

Очевидно се подозираме в съдържане на по-скоро неприятни неща, които твърде много напомнят на болнична стая. Лекарят трябва да преодолее тези съпротиви в себе си, защото кой може да обучава другите, когато сам е необучен? Кой може да просвещава, когато е все още на тъмно относно себе си, и кой може да пречиства, ако самият той не е чист? Крачката от обучение на другите към самообучение се изисква в стадия на трансформацията.

Естествена последица на това е, че и сам пациентът се трансформира и така завършва по-ранните фази на лечението. Това предизвикателство към доктора сам да се промени, за да предизвика промяна в пациента, не се посреща с всеобщо одобрение по три причини. Първо, не е практично; второ, съществува предразсъдък срещу занимаването със себе си; и трето, понякога е твърде мъчително да преживяваме всичко, което очакваме от пациента.

Последната причина е най-силна за непопулярността на искането докторът сам да се изследва; защото, ако той съвестно се "докторира", скоро ще открие неща в природата си съвсем противоположни на нормалността или които продължават да го преследват по най-смущаващ начин въпреки изчерпателните обяснения и пълно отреагиране. Какво да прави той за тези неща? Той винаги знае какво трябва да направи пациентът за тях - това е неговото професионално задължение.

Но какво най-искрено ще направи той, когато те включват него самия или най-близките до него? Ако се проучва, ще открие някаква нисша страна, която го приближава опасно близо до пациента и може би дори подкопава неговия авторитет. Как ще се справи с това мъчително откритие? Този "невротичен' въпрос ще го засегне твърде много независимо от това, за колко нормален се смята. Ще открие, че основният въпрос, който потиска него и пациентите му, не може да бъде разрешен с каквото и да било количество "лечение".

Ще ги остави да разберат, че да очакват разрешение от другите е начин да останеш инфантилен; и сам ще види, че ако не може да се намери разрешение, тези въпроси трябва само отново да бъдат потиснати. Няма да обсъждам повече въпроса за самоизследването и многото проблеми, свързани с него, защото голямата неясност, която все още огражда проучването ни на психиката, поражда малък интерес към тях.

По-скоро ще подчертая нещо, което вече се каза: че най-новите развития на аналитичната психология ни срещат с неопределими елементи на човешката личност; че се научихме да поставяме напред личността на самия лекар като един лечебен или увреждащ фактор и че започнахме да изискваме неговата собствена трансформация - обучението на обучаващия. Всичко, което се е случило на пациента, сега може да се случи на доктора и той трябва да премине през стадиите на изповед, обяснение и обучение, за да не може личността му да реагира неблагоприятно към пациента.

Лекарят вече не може да се измъква от собствените си трудности, като лекува тези на другите. Той ще помни, че човек, който страда от гноящ абсцес, не е подходящ да прави хирургична интервенция. Също както откриването на несъзнаваната сенчеста страна някога накара школата на Фройд да се занимава даже с въпроси на религията, така и последният напредък на аналитичната психология прави неизбежен проблема за етичното поведение на лекаря.

Изискваните от него самокритичност и самопознание радикално променят гледището ни за човешката психика. Това не може да се разбере от позиция на естествената наука; касае се не само за болния, но и за лекаря; не само за обекта, но и за субекта; не само за функцията на мозъка, но и за самото съзнание. Това, което беше метод на медицинско лечение, сега става метод на самообразование и хоризонтът на нашата модерна психология се разшири неимоверно.

Важното нещо вече не е медицинската диплома, а човешкото качество. Това е значима стъпка. Всички елементи на психотерапията, развити в клиничната практика, усъвършенствувани и систематизирани, сега са поставени в наша услуга и могат да се използуват за нашето самообучение и развитие. Аналитичната психология вече не е свързана с консултативния кабинет на доктора; веригите й са прерязани. Можем да кажем, че тя самата трансцендира и сега напредва, за да попълни тази празнота, която бележи психичното несъвършенство на западната култура в сравнение с тази на Изтока.

Ние, западните хора, се научихме да овладяваме и ръководим психиката, но не знаем нищо за нейното методично развитие и нейните функции. Нашата цивилизация е все още млада и се нуждаем от всички средства на звероукротителя, за да направим грубия варварин и дивака в нас до известна степен предвидим. Но когато постигнем по-високо културно ниво, трябва да предприемем и едно себеразвитие. Затова трябва да имаме познание за начин или метод - а не ни е известен никакъв.

На мен ми се струва, че откритията и опитът на аналитичната психология могат да предложат поне една основа; защото, когато психотерапията изисква самоусъвършенствуване на лекаря, тя се освобождава от клиничните си корени и престава да бъде само метод за лечение на болни. Сега служи и на здравите също или поне на тези, които имат право на психично здраве и чиято болест е нещо, което измъчва всички нас.

По тази причина може да се надяваме, че аналитичната психология ще се използува нашироко - повече, отколкото методите, които съставляват предварителните фази и които по принцип носят една обща истина. Но между реализацията на тази надежда и актуалното настояще лежи пропаст, върху която трябва да се намери мост. Трябва да го построим камък по камък.

Карл Густав Юнг