Човек използва изречената или  написана дума,  за да  изрази  смисъла на онова,  което  иска да предаде. Неговият език е изпълнен със символи, но той често използва и знаци или образи, които не са чисто  описателни.  Някои са само  съкращения или  поредица от инициали,  като  ОН, ЮНИЦЕФ, ЮНЕСКО; други са познати търговски марки, имена на патентовани лекарства, отличителни знаци или емблеми. Макар че сами по себе си нямат смисъл, те са придобили разбираемо значение благодарение на обичайната употреба или осъзнато намерение. Подобни неща не са символи. Те са знаци, които само обозначават обектите, с които са свързани.

Онова, което наричаме символ, е термин, наименование или дори картина,  които,  макар и  познати във всекидневния живот, освен  своето  конвенционално и явно значение имат  и специфични съдържания. Те намекват за нещо  неясно,  непознато  или  скрито от нас.

Например много  критски монументи са белязани  със знака на двойна тесла. Това е предмет, който познаваме,  но  не знаем неговите символни  значения.  Друг пример е случаят с индиеца, който  след посещение в Англия казал на приятелите си у дома, че англичаните обожествяват животните, защото в старите църкви видял орли, лъвове и волове. Той не знаел (както и много християни), че тези животни са символи на евангелистите и идват от видението  на Иезекил,  и че в това, от друга страна, има аналогия с египетският бог на слънцето Хор и четиримата му сина. Има обекти, като колелото и кръста, които  са известни в целия свят, но  при известни  условия те имат и символно  значение.  Какво  точно символизират, е все още въпрос на противоречиви спекулации.

Една дума или  един образ са символни, когато съдържат нещо  повече от  своето  явно и непосредствено значение. Те имат по-широк „несъзнаван“ аспект, който никога не е точно дефиниран или напълно обяснен. Нито пък можем да се надяваме, че ще го дефинираме или обясним. Когато умът изследва символа, той стига до идеи, които са извън обсега на разума. Колелото може да насочи нашите мисли към схващането  за „божествено“ слънце,  но  тогава разумът  трябва да  признае своята некомпетентност – човек не може да определи едно „божествено“ съществувание. Когато с всички наши интелектуални ограничения наричаме едно нещо „божествено“, ние само му даваме име, което може да се основава на вяра, но никога на очевидни факти.

Понеже  има безброй неща отвъд границата на човешкото  разбиране,  ние постоянно използваме символни термини, за да представяме идеи, които не можем да дефинираме или да разберем напълно. Това е една от причините, поради която всички религии използват символен език или образи. Но това осъзнато използване на символи е само  аспект на един  психологически факт с голяма важност: човек произвежда символи неосъзнато и спонтанно под формата на сънища.

Не е лесно да се разбере това. Но трябва да се разбере, ако искаме да узнаем нещо повече за това, как работи човешкият  дух. Ако  се замислим за момент,  ще разберем,  че човек никога не възприема дадено  нещо  напълно  и не го разбира изцяло.  Той може да  вижда, чува,  докосва и вкусва, но  колко далеч вижда и чува, какво узнава при допир и какво усеща на вкус зависи от количеството и качеството на неговите сетива.  Това ограничава възприемането  на обкръжаващия го свят. 

Използвайки научни инструменти, той може частично да компенсира несъвършенството на сетивата си. Например той може да  увеличи  обсега на своето  зрение с бинокъл или  слуха си с електрически усилвател.  Но  и най-сложният апарат не може да направи повече от това, да докара отдалечени или малки обекти в обсега на неговите  очи или да  усили слабите звуци. Независимо  от  инструментите,  които  използва,  в  даден момент човек достига до границата на сигурността,  отвъд която  съзнаваното  познание не може да премине.

• Съществуват и несъзнавани аспекти на нашето възприемане на реалността. Първият е фактът, че дори когато  нашите сетива реагират на реални явления, образи и звуци,  те се прехвърлят по  някакъв начин от царството на реалността в това на духа. В духа те стават психични събития, чиято природа е непознаваема (защото психиката не може да познава собствената си психична субстанция).
• Така всяко преживяване съдържа безкраен брой непознати фактори, да  не говорим за това,  че всеки конкретен обект в известни отношения винаги  остава непознат,  защото  ние не можем  да  познаваме дълбокото естество на самата материя. Значи има събития, които не сме отбелязали осъзнато; те са останали, така да се каже, под прага на съзнанието. Те са се случили,  но  са възприети подпрагово, без нашето  съзнавано  познание.
• Ние се сещаме за тези случки само  в момент на прозрение или  в процес на задълбочено  мислене, което  по-късно  води до  осъзнаване на факта, че трябва да  са се случили.  И макар  че може първично  да  сме пренебрегнали тяхното емоционално и жизнено значение, то избликва от несъзнаваното като един вид последващо усещане.

Трима от синовете на египетския бог Хор са животни (1250 г. преди Христа). Животните и групи по четири животни са универсални религиозни символи. То може да  се прояви например под формата на сън.  По общо правило несъзнаваният аспект на всяко събитие ни се разкрива в сънищата, където се появява не като рационална мисъл а като символен образ.  Исторически изследването  на сънищата даде на психолозите първата възможност да  проучват несъзнавания аспект на съзнавани психични събития.

На основа на това доказателство психолозите приемат наличието на несъзнавана психика – макар че много изследователи и философи отричат нейното съществуване. Те наивно възразяват, че подобно схващане допуска съществуването на два „субекта“ или (да го кажем с по-прости думи) две личности в един и същи индивид. То допуска именно това – и съвсем правилно. И едно от проклятията на модерния човек е, че много  хора страдат от подобно  раздвояване на личността.

Това в никакъв  случай  не е патологичен симптом – то  е нормален факт, който  може да  бъде  наблюдаван навсякъде  и  по  всяко време. Не  става дума за невротичния човек, чиято дясна ръка не знае какво  прави  лявата, а за едно състояние, симптом на една всеобща несъзнаваност, неизбежно общо наследство на цялото човечество. Човек е развил съзнание бавно и упорито в процес, за който са били необходими безброй векове, за да достигне до цивилизовано състояние (което датира от откриването на писмеността около 4000 г. пр.  Хр.). И тази еволюция съвсем не е завършена, защото  големи области от човешкия дух  все  още тънат в  мрак.  Това,  което наричаме „психика“, в никой случай не е идентично  с  нашето съзнание и неговите съдържания.

Този,  който  отрича съществуването  на несъзнаваното, всъщност приема, че нашето  сегашно знание за психиката е пълно. И очевидно това вярване е толкова погрешно, колкото и приемането, че знаем всичко за природния свят. Нашата психика е част от природата и нейните загадки са безкрайни. Така че ние не можем  да  дефинираме нито  психиката, нито  природата. Можем само  да  изразяваме представата си за тях и да описваме колкото  може по-добре  как  функционират. От доказателства, натрупани  в медицинските изследвания,  следват сериозни логически основания  за отхвърляне на твърдения като:  „Няма несъзнавано“.  Тези,  които изричат подобни твърдения,  само изразяват един вековен „мизонеизъм“ – страх от новото и непознатото.

Има исторически причини  за съпротива спрямо  идеята за непозната част на човешката  психика. Съзнанието  е твърде скорошна придобивка на  природата и все още е в  „експериментално“ състояние. То е крехко, застрашено  от  специфични опасности  и  лесно  ранимо.  Както  отбелязват антрополозите, едно от най-честите душевни разстройства, които се наблюдават сред примитивни хора, е това, което се нарича „загубване на душата“  – което означава, както  показва името, забележимо  разкъсване (или по- технически казано, разцепване) на съзнанието.

За такива хора, чието съзнание е  на по-различно ниво  на развитие от нашето, „душата“ (или психиката) не е едно цяло. Много примитивни народи приемат, че освен собствената човек има и една „дива, девствена душа“, и че тази „дива душа“ е въплътена в някое диво  животно  или дърво, с които човешкият индивид има известна психическа идентичност.  Това е, което  известният  френски етнолог Люсиен Леви-Брюл нарича „мистично съучастие“. По-късно под натиска на остра критика той се отказа от този  термин, но  аз мисля,  че неговите критици не са прави. Известен психологически факт е, че индивидът може да има подобна несъзнавана идентичност с друг човек или обект.

Сред примитивните тази идентичност приема различни  форми. Ако  „дивата душа“ е на някакво животно, то се разглежда като един вид брат на човека. Предполага се, че човек, чийто брат е крокодил, например, може спокойно да плува в река, пълна с крокодили. Ако е дърво, се смята, че то притежава нещо като родителски авторитет върху дадения човек. И в двата случая нараняването на тази душа се смята за нараняване на самия човек.

В някои племена се приема, че човек има много души -това вярване изразява усещането на някои примитивни индивиди,  че всеки от тях  се състои  от няколко  свързани,  но „Дисоциация“ означава разцепление в психиката, причиняващо невроза. Знаменит литературен пример за това състояние е д-р Джекил и м-р Хайд (1886)  от шотландския писател Р.  Л.  Стивънсън.  В историята „разцеплението“ на Джекил приема формата на физическа  промяна вместо  (както  е в реалността)  на вътрешна, психична промяна.

Това означава,  че индивидуалната психика все още не е здраво  свързана; напротив, тя е застрашена от лесно разцепление под яростната атака на необуздани емоции. Тази  ситуация ни  е известна от изследванията  на антрополозите,  но  тя не е толкова чужда и на нашата напреднала цивилизация.  Ние също  можем да  страдаме от разцепление и да  губим  своята идентичност. Можем  да  бъдем завладявани  и  променяни от настроения или  да  ставаме неразумни и неспособни да си припомним важни факти за себе си или за другите, така че хората започват да питат:

„Какво ти става, по дяволите?“ Ние говорим, че можем „да се контролираме“, но самоконтролът е рядко и забележително качество. Можем да мислим, че се контролираме, но някой приятел лесно би могъл да ни разкаже за нас неща, които ние не знаем. Няма съмнение,  че даже и в това,  което  наричаме висока  степен на цивилизация, човешкото съзнание все още не е постигнало необходимата степен на континуитет. То все още е уязвимо и склонно към фрагментация. Тази  способност, да  се отделя част от  човешкия  дух, е наистина една ценна характеристика.

Тя ни  дава възможност да  се  концентрираме върху  едно  нещо  за определено  време, изключвайки всичко  друго, което  претендира  за нашето  внимание. Но  има огромна разлика  между осъзнатото  решение за концентрация в една посока  и потискането  на част от собствената психика, и състоянието, в което това става спонтанно, без разбиране или съгласие и дори противно на собствените намерения. Първото е едно  културно  постижение,  а  второто -  примитивното  „загубване на душата“ и дори патологичната причина за невроза.

Така че даже и в наше време единството  на съзнанието  е все още нещо  съмнително  – то  може много лесно да се разруши. Способността да се контролират емоциите може да е много желано от една, но  съмнително  от друга гледна точка  постижение,  защото  лишава социалното  общуване от разнообразие, цвят и топлота. На тази основа трябва да  разгледаме значението  на сънищата – тези крехки, убягващи, непостоянни, неясни и несигурни фантазии. За да обясня гледната си точка, бих искал да опиша как се е развивала тя през годините и как стигнах до заключението, че сънищата са най-честите и универсално достъпни извори за изследване на символизиращата способност на човека.

Зигмунд Фройд беше пионерът, който пръв се опита да изследва емпирично несъзнаваната основа на съзнанието. Той изхождаше от общата предпоставка, че сънищата не са въпрос на случайност, а са свързани със съзнавани мисли  и проблеми. Това предположение съвсем не беше произволно.  То  се основаваше на заключението на видни невролози (например Пиер Жане), че невротичните симптоми са свързани с някои съзнавани преживявания. Изглежда дори, че те са отцепени области от съзнавания ум, които в друго време и при други условия могат да бъдат съзнавани.

Преди началото на този  век Фройд и Бройер установиха, че невротичните симптоми  – хистерия, някои видове болка и абнормно  поведение – всъщност имат символно  значение. Те са един  начин,  по който  се изразява несъзнаваното,  също  както  в сънищата – и  те също  са символни.  Например болен, който  се намира в непоносима ситуация,  може да  развие спазъм  при гълтане: той „не може да  я преглътне“. При подобни условия на психологически стрес друг пациент има пристъп на астма: „той не може да вдишва въздуха (атмосферата) в къщи“. Трети страда от особена парализа на краката: не може да ходи, т. е. „не може да продължава повече“1. Четвърти, който повръща, когато се храни, „не може да смели“ някакъв  неприятен факт. Мога  да  приведа много примери от  този  тип, но  подобни физически реакции  са само  една форма,  под която  могат да  се проявят  проблемите, които  ни  тревожат, без да съзнаваме.

Те по-често намират израз в нашите сънища. Всеки психолог, който е слушал хора да описват сънищата си, знае, че символите на съня са много по-разнообразни от физическите симптоми на неврозата. Те често се състоят от измислени и живописни фантазии.  Но  ако  аналитикът, който  се сблъсква с даден сън,  използва първоначалната техника на Фройд за „свободните асоциации“, ще открие, че сънищата могат да бъдат сведени до няколко основни групи. Тази техника играе важна роля за развитието на психоанализата, защото позволява на Фройд да използва сънищата като отправна точка, от която да изследва несъзнавания проблем на пациента.

Фройд прави просто, но съществено наблюдение, че ако сънуващият бъде окуражен да говори за образите от съня и мислите, до които те водят, той ще се издаде и ще разкрие несъзнаваната основа на своите проблеми, както с това, което казва, така и с това, което пропуска да каже. Идеите му може да изглеждат ирационални и неадекватни,  но  след  време става относително  лесно  да  се види какво  се опитва да  избегне, каква неприятна мисъл или преживяване потиска. Колкото  и да  се опитва да  го прикрие, всичко, което казва, сочи към сърцевината на неговия проблем. Лекарят вижда толкова неща от отрицателната страна на живота, че рядко е далеч от истината, когато  тълкува намекванията на пациента като  признаци за едно  разстроено  съзнание.  Това,  което  евентуално  разкрива,  за нещастие, потвърждава неговите очаквания. 

Така че никой не може  да  възрази срещу  теорията на Фройд за потискането и изпълването на желанията като очевидни причини за символиката на сънищата. Фройд придава особена важност на сънищата като  отправна точка  на процеса на „свободните асоциации“. Но  след  време аз започнах  да усещам,  че това е погрешна и неадекватна употреба на богатите  фантазии, които  несъзнаваното произвежда в съня.  Моите  съмнения  започнаха, когато един колега ми разказа за преживяването си по време на дълго пътуване с влак в Русия. Въпреки че не знаел езика и дори не можел да разчете кирилицата, той се взирал в странните букви на надписите във влака и изпаднал в състояние на унес, в което си въобразявал всевъзможни техни значения.

„Тестът на мастилените петна“ е открит от швейцарския психиатър Херман Роршах. Формата на петното служи като стимул за свободни асоциации. Всъщност почти всяка неправилна свободна форма може да  възбуди асоциативния процес.  Леонардо  да  Винчи пише в своите Бележници: „Няма да  е трудно  за вас понякога да  се вгледате в петната по  стената, пепелта от огъня,  облаците, калта  или местата, в които… може да намерите наистина великолепни идеи.“ От представа на представа и в  своето  релаксирано  състояние установил,  че тези „свободни асоциации“ раздвижват много  стари спомени.  Сред тях  с досада открил отдавна заровени  неприятни теми – неща, които искал да забрави и осъзнато забравил. Всъщност, стигнал до това, което психолозите биха нарекли „комплекси“ – потиснати емоционални теми, които  могат да  предизвикат трайни психологически проблеми и дори в много случаи симптоми на невроза.

Този случай ми  отвори  очите за факта, че не е необходимо  да  се използва само  някой сън като отправна точка за „свободните асоциации“ за откриване комплексите на даден болен. Той ми показа, че човек може да достигне центъра пряко от всяка точка на компаса. Може да се почне от славянски букви, от медитация върху кристална сфера, от тибетско молитвено колело или модернистична картина и дори от обикновен разговор на тривиални теми. В този смисъл сънят не е нито повече, нито по-малко полезен от която и да било друга отправна точка. Но все пак сънищата имат особена стойност, макар че често произлизат от емоционално  разстройство,  в което  са въвлечени и първичните комплекси. 

(Първични комплекси са чувствителните пунктове на психиката, които реагират най-бързо на външен стимул или смущение). Ето защо свободните асоциации могат от всеки сън да доведат до критичните скрити мисли. И оттук ми хрумна, че (ако бях прав, разбира се) логически може да се приеме, че сънищата имат специфична и по-значима собствена функция.  Много често сънищата имат  един  от безбройните символни или алегорични образи на сексуалния акт като  ловът  на сърни: детайл от  картина на германския художник от XVI век Кранах. Сексуалното значение на лова на сърни е подчертано с една средновековна английска народна песен, наречена Любовникът“: Първата кошута, по която стреля, не улучи,  втората, която  измами,  целуна,  третата  избяга в сърцето  на един  младеж, тя е сред листака на зелената О.

Тази нова мисъл беше повратна точка в развитието на моята психология. Аз постепенно се отказах да  следвам асоциации, които  водят далеч от текста на съня.  Предпочетох  да  се концентрирам върху самия сън вместо върху асоциациите, вярвайки, че той изразява нещо специфично, което несъзнаваното се опитва да каже. Промяната в отношението ми към сънищата доведе до промяна и в метода. Новата техника беше такава,  че можеше да  обхваща всички разнообразни и по-широки аспекти на един  сън.  Една история, разказана от съзнавания ум има начало,  развитие и край, но  при съня не е така. Неговите времеви и пространствени  измерения са съвсем различни,  и за да  се разбере, той трябва да  се проучи  от всички аспекти – също както ако вземете един непознат предмет в ръцете си, го обръщате от всички страни, за да опознаете подробно неговата форма.

Може би казах  достатъчно, за да покажа как  стигнах до несъгласие със „свободната“ асоциация, както  за първи път  я прилага Фройд: исках  да  се придържам колкото  може повече до  самия  сън и да изключа всички ненужни идеи и асоциации, които  може да  предизвика той. Те наистина могат да доведат до  комплексите на един  болен,  но  аз имах  предвид една по-далечна цел от разкриването  на комплекси, които причиняват невротични разстройства. Има много други начини, по които те могат да бъдат разкрити: психологът например може да се добере до всички загатвания, от които се нуждае, като използва  асоциативния тест  (като  пита пациента какво асоциира с даден набор  от думи  и проучва отговорите). Но за да се познава и разбира живият психичен процес на цялостната личност на индивида, е важно да се знае, че неговите сънища и техните символни образи играят много по-важна роля.

Например, почти всички знаят, че съществува огромно разнообразие от образи, с които може да се символизира сексуалният акт (или, може да се каже, да се представя под формата на алегория). Всеки от тези образи  може да  доведе, по  асоциативен път,  до  идеята за сексуалния акт и до  специфични комплекси, които всеки индивид може да има относно собствените си сексуални нагласи. Но подобни комплекси могат да се изровят и чрез фантазиране върху поредица от неразбираеми руски букви. Така стигнах  до  предположението, че сънят трябва да  съдържа някакво съобщение извън  сексуалната алегория, и че за това има определени причини. Нека го илюстрирам.

Човек може да сънува, че пъха ключ в ключалка или че забива тежък прът, или че разбива врата с разрушителен таран. Всяко от тези неща може да се разглежда като сексуална алегория. Но фактът, че несъзнаваното е избрало за целите си един от тези специфични образи – ключът, прътът или таранът – е от  голямо  значение. Истинската  задача е да  се разбере защо  се избира някое от  тях.  И понякога това може да ни доведе до откритието, че то не представлява някакъв сексуален акт, а съвършено различен психологически факт.

По тази линия на разсъждения стигнах до заключението, че само материал, който е ясно и видимо част от един сън,  може да  се  използва за неговата интерпретация.  Сънят има собствени ограничения. Самата му  специфична форма ни казва какво принадлежи  към него  и какво  ни  отдалечава от него. Докато „свободната“ асоциация ни отвлича от този материал по една зигзагообразна линия, то методът, който аз развих, прилича повече на движение в кръг, чийто център е картината на съня. Аз работя само около тази картина и предотвратявам всеки опит на сънуващия да избяга от нея.

В професионалната си работа се налагаше непрекъснато да повтарям: „Нека да се върнем към вашия сън. Какво казва сънят?“ Например един мой пациент беше сънувал пияна и раздърпана вулгарна жена. В съня изглеждало, че това е съпругата му, макар че в действителност тя била съвсем различна.  Повърхностно сънят бил шокиращо неверен и пациентът веднага го отхвърлил като някаква глупост. Ако аз, като негов лекар, го бях накарал  да започне един процес на асоциации,  той неизбежно  щеше да  се опита да  се  отдалечи колкото може повече от неприятния намек в неговия сън. В такъв случай щеше да завърши с един от своите първични комплекси – комплекс, който няма нищо общо с неговата съпруга – и ние нямаше да научим нищо за особеното послание на този конкретен сън.

Какво е искало да предаде несъзнаваното чрез едно толкова очевидно невярно послание? То ясно изразява идеята за една пропаднала жена, тясно  свързана с живота на сънуващия.  Но тъй  като проекцията на този  образ върху  съпругата му бе  неоправдана и фактически невярна, аз трябваше да потърся другаде, за да разбера какво представлява този отблъскващ образ. В средните векове, далеч преди физиолозите да  покажат, че поради структурата на жлезите във всички нас има едновременно  мъжки и женски елементи,  се казвало,  че „всеки мъж  носи в  себе  си и една жена“. Женският елемент във всеки мъж аз нарекох „анима“.

Този „женски“ аспект е по принцип един нисш  вид свързаност с обкръжението  и по-специално  с жените,  той бива грижливо  прикриван както от другите, така и от себе си. С други думи, дори ако видимата личност на един индивид изглежда съвсем нормална, той може да  скрива от другите – и дори от самия себе си -окаяното  състояние на „вътрешната жена“.

Такъв беше случаят с този пациент: неговата женска страна не беше красива. Всъщност сънят му казваше: „В някои отношения ти се държиш  като  пропаднала жена“  и това беше предизвикало съответен шок. (Разбира се, примери от този вид не трябва да  се  приемат като  доказателство,  че несъзнаваното се занимава с „морални“ забрани. Сънят не казва на пациента да се „държи по-добре“, а само се опитва да балансира изкривената природа на неговия съзнаван ум, който поддържа фикцията, че той е съвършеният джентълмен.

"Човекът и неговите символи" - К. Г. Юнг