Блокажи: окулярен сегмент (окципитален мускул-тилен, фронтален мускул-челен(повдига веждите и набръчква челото), темпорален- слепоочен, супрацилиарен мускул-надвежден, орбикуларен мускул на клепачите-затваряч на окото, очна ябълка, мускули повдигачи на ноздрите и горната устна).

Функция: биоикономична изолация на Аза от заобикалящия свят; затваряне към стимулите, произтичащи от външната среда; защитна бягство на Аза от реалността и потапяне в света на магичното/мистичното, в който всичко е възможно; избягване на недвусмислената реалност, както физическа, така и емоционална.

Поглед: отсъстващ, непроницаем, далечен, студен, откъснат, стъклен, празен.

Глас: недиференциран.

Стойка: затворена, некомуникираща. Фантазия: “... аз съм моята мисъл!”.

Фиксации: фиксацията в І движение е характерна за личностовите разстройства, нарцисизма, аутизма, шизоидията. Понятието “планиране” е противоположно на патологичната спонтанност: “... спонтанност не означава да правим каквото си поискаме, в който си поискаме момент, на което си поискаме място, по който поискаме начин, с който и да било. Това би било патологична спонтанност”

Планирането е търсене на адекватен отговор на дадена принципно нова ситуация. То е и движението, необходимо за създаването на алтернативни сценарии, чрез които да се посрещат вече преживени, но приключили неудовлетворително ситуации. Обратно на аутистичното и психотично бягства, при които Азът задоволява във фантазията си всяка потребност и избягва по този начин да навлиза в емоционално опасни ситуации, планирането предвижда:

1. Анализ на недвусмислената реалност в зависимост от възможностите за задоволяване на потребностите на Аза, а следователно и

2. Умствената представа (или визуализацията) на едно движение, насочено към “завладяването” на Ти-цел (обект или субект) в някакъв специфичен контекст. Четири са елементите, които си взаимодействат в процеса на планиране:

- генетичната памет: дълбоките ядра на “чекмеджето на мисълта” са седалище на генетичната или организмичната памет на Аза. В ситуации на заплаха или на краен стрес организмът реагира по инстинктивни начини (движения)

- бягство или атака (или съответните им невротични еквиваленти: паника, страх или блокаж на движението -да “се правиш на умрял”, невроконверсии или хистерични конверсии, епилепсия или регресия);

- историческата памет: благодарение на историческата памет, Азът се опитва да избегне, веднъж преживени като вредни или болезнени опити в срещата си с външната среда и напротив – прибягва до реакционни механизми и се опитва натрапливо да налага движения, които в миналото са довели до радостни изживявания или са помогнали да се избегнат негативни такива;

- недвусмислената реалност, която е лишена от ценностни съждения, се основава на физическите особености на обекта/субекта и не зависи от субективния опит на Аза по отношение на самия обект. Интегрирането на недвусмислената реалност в съзнанието е началото на една новаторска революционна, гледна точка, на един нов сценарий, на който да се опре израстването на Аза; - двусмислената реалност се свързва с историческата памет на Аза (ВМН и Аз-идеално) и е просмукана от морални и етични норми, както и преживявания (ценности), свързани с една или друга ситуация. Тя се основава на предразсъдъка и е индиректно отговорна за невротичните или психотични смущения, т.е. за погрешната преценка на реалността.

Моралният или етичен импринтинг, присъщ на двусмислената реалност освен това е отговорен за чувството за вина и хроничното подтискане на действието. Това са факторите, управляващи движението планиране. Само едно емоционално зряло Аз би могло да избира сред хаоса от информации, водещия към хармонията път. Властова невроза, характерови подтискания, интроекти. Действието се оформя най-напред във фантазията: във въображаемия диалог между Аза, потребността и външната среда (или Ти-цел). Но въображението на хомо невротикус нормалис е една бездънна яма, пълна с “ако…”, ”но…”, ”бих искал, но не мога!”. Всички те са отражение на една властова култура, която дава предимство на социалния статус пред удоволствието.

Хилядолетни доктрини и абсурдни поведенчески кодекси, последици от табута, подкрепяни от мощни тотеми, налудничави и неикономични възпитателни модели, които поставят мнението на другия над собственото усещане за добро и зло, дезинформация, разпространявана от модерни шарлатани и средства за масова комуникация, които възхваляват криворазбрания снобизъм и трагичните отклонения от природното, закони, които отричат здравото епикурейство – всичко това, изброено до тук, че и още отгоре, преминава през главата на днешния човек, докато планира. Резултатът е едно абсурдно чувство за безпомощност: “бих искал, но не мога!”. По този начин първото движение - планиране, което би трябвало да отвори пътя към удоволствието, се превръща в повод за вътрешни конфликти и фрустрация.

Реалността би могла и да отхвърли задоволяването на една потребност, когато съставните и елементи се окажат неподходящи за това. Но при хомо невротикус нормалис за съжаление не недвусмислената реалност парира тръгването към света, а странните интелектуализации, проекции и фантазии за загуба на власт блокират действието. Те отключват задържащите механизми и следователно се настаняват като пречка между потребност и дистенция. Когато недвусмислената реалност “забрани” достъпа до дистенция, Азът изживява кратък опит на фрустрация и се насочва към други цели, други реалности, за да открие тези, които ще му позволят достъпа до удоволствие. Но за нашия хомо невротикус нормалис състоянието на фрустрация е константа, то е лайтмотив, който го придружава през целия път на бедното му съществувание и го прави садистичен, импотентен, колеблив, амбивалентен. В тази атмосфера на подтисната омраза, той зачева децата си, които ще зарине с играчки, но не и с милувки.