Постоянно говорим и пишем, че трябва да сме отговорни, за да ни се случат нещата, които желаем. Вярваме, уверяваме се взаимно че сме отговорни за себе си и действията си. Но всe нещо не се получава, както трябва. В такъв случай се отнасяме снизходително към себе си и твърде взискателно към другите. Разбира се има хора, които автоматично се обвиняват за почти всичко, случило се под небето. Това е автоагресията, вината на тревожния човек, залепена за него, като втора кожа. Вярно е, че повечето от нас поемаме отговорност за ежедневните си действия и по-големи постъпки. Или така мислим. Не си даваме сметка обаче, какви мисли, чувства и емоции предшестват тези постъпки. Понякога действаме по определен начин, с най-добри намерения, а се получава нещо друго и дори в наш ущърб. Очакванията ни не са оправдани. Ядосваме се и търсим кого да обвиним – себе си и/или другите А се е получило така, защото не сме синхронизирали мисли, чувства, емоции и действия.

Израстнали сме с определени нагласи и представи за самите нас и света, които не винаги отразяват най-дълбоката ни същност. Както и света в неговото многообразие. Създали сме карти за себе си и света, около нас, като картите по география и история. Но мисловни. И докато учебните показват точно териториите, климата, природните дадености и историческите събития на отделните страни, нашите отразяват малки части от нас. Мисли, чувства и действия, между които има разминаване.

Защото не познаваме напълно или сме загърбили чувствата и емоциите; желанията си. Не поемаме отговорност за тях. Мислим и действаме, чрез възпитаните в нас мисловни модели и модели на поведение. В следствие на родителските представи, проекции на чувства и мисли, очаквания за нас. Те формират личността ни, но понякога са отклонения от нашата същност. Отклоненията не винаги разбираме съзнателно. Просто чувстваме, че не ни е добре, че нещо ни мъчи.

И търсим в хората и обстоятелствата около нас, причините за това. Когато не ги намерим или не ги харесаме, си правим окоп, където се скриваме, въоръжени с недоверие и агресия към околните. Готови да “ стреляме “ по тях с обвинения, обиди, емоционално и психическо манипулиране, при всеки подходящ случай. В същност отдавна сме направили този окоп. Пълен с амуниции – идентифициране се с образование, кариера, обществено положение; статуквото ни на партньори, родители, роднини, приятели, социални хора.

С положителните ни качества, които “отговарят” на собствената и чужда представа за нас и ни създават чудесен образ. Но и с недотам лицеприятни наши постъпки и действия; отрицателни мисли, чувства и емоции; страхове, притеснения, самоподценявания – основателни или не – спрямо които сме удивително късопаметни. Разбира се чуждите помним много добре. А нашите скриваме от другите и което е по-лошо от самите нас. Те развалят “ положителния ни имидж ”.

Само че са скрити, не изчезнали! Дълбаят в нас, като много тънко свредло и ни карат да действаме неадекватно – според другите. Понякога и според нас. Правим нещо за Партньора, от обич и очакваме ответната “положителна реакция”. Но тя не идва. Ядосани сме “ с право “ според нас. Казваме му какво мислим – за Него, за действията и отношението му към нас, дори за роднините и приятелите му – естествено всичко в отрицателна окраска. Той ни отговаря подобаващо. И се завърта един процес на обвинения и обиди.

Разбира се в повечето случаи всичко отминава – емоциите са уталожени, мислите прочистени от тях и продължаваме да бъдем “ положителните същества “. До следващата кавга или недоразумение. Това са нормални моменти в човешките отношения. Работата е там, че завихрянето на емоциите понякога става уж от “ нищото “ и след уталожването им продължават да тлеят в нас. Особено след първоначалната любовна еуфория, такива моменти водят до много разочарования и болка. В следствие на разбити очаквания – за нас, за Другия, за връзката.

И не само при тях. Това се получава, защото не сме си изяснили точно какво очакваме един от друг, като отношение, като представа за партньоство или семейни задължения. Какви чувства и емоции изпитваме при дадени ситуации и хора – особено негативни и как се справяме с тях. Когато се случат, се изненадваме взаимно неприятно. Обвиняваме се в неразбиране и несъчувствие на личността ни, неуважение на чувствата. Не се сещаме, че ние не сме поели отговорност за тях.

Не сме обяснили на себе си и Другия/те/: “ Аз изпитвам тези и тези чувства и емоции, когато реагираш по еди какъв си начин. Чувствам се неразбран/а/, когато ми казваш/т/ да не издребнявам. Т.е. да не обръщам внимание на чувствата, да ги загърбя. А от това се чувствам още по-зле! “. Така показваме, че приемаме нашите отрицателни чувства и емоции – страх, притеснение, ревност, яд, раздразнение, болка – и знаем причините за тях и приемаме и чуждите.

В горния случай, може единият да обясни на другия, че наистина е направил нещо с най-искреното желание да го зарадва и покаже, че обича. Другият съответно може да обясни, че оценява жеста, но неговият начин на изразяване на обич е по-различен. След взаимното изясняване на чувствата – поемане на отговорност за тях – отношенията укрепват. Постепенно се създава навик за изясняване и начин за показване – реакция, жестове, поведение – на собствените чувства и емоции.

Неумението за изясняването и изразяването им, често се дължи на модели на мислене и поведение, вкоренени от детските години. Те играят важна роля при психическото ни и емоционално израстване. Причина са за загнездване на различни травми и незарастнали душевни рани. Зависи как и в какво са ни поощрявали и какво са ни забранявали да правим. Съответно кои чувства и емоции да показваме и кои да скриваме. Само че прикриването на чувствата е вредно – за нас и за другите.

Фактически бягайки от тях, бягаме от отговорност. Но така бягаме и от положителните чувства и емоции, от живота, който искаме. Ако родителят изисква нещо, което е положително – примерно изказване на благодарност, показване на добри чувства – но го прави през зъби и със строг поглед, детето може и да не се научи да ги изразява. Защото за него, ще са свързани с родителската реакция. Но така не поема отговорност за тях – не се научава и дори ще си забрани да ги изпитва.

Не съзнателно, а на подсъзнателно ниво. А може и прекомерно да ги изрази – прекалена любезност, подчиненост – дори и към хора, които са му неприятни. Само, за да е одобрено. Но отново не са истинските си чувства. Или му е забранено да се гневи, а после изискват от него да е смело и борещо се за себе си. Само че то може да стане плахо и да се свие от родителския гняв /той е “ оправдан ”, защото идва от “ по-силната “ страна / или да е безразсъдно и авантюристично настроено и желаещо винаги и на всяка цена да се наложи.

В много примери могат да се дадат с различните чувства и емоции. Различаването им е важно – чувството е трайно, емоцията е нещо, което изпитваме в момента. Както и примери демонстриращи различни мисли и поведения, свързани с тях. Затова възпитанието на чувствата и емоциите от най-ранна възраст е толкова важно. Приемаме всички чувства, защото са си наши, човешки. От друга страна си създаваме емоционални навици кои, кога, как и към кого да ги изразяваме – в подходящия случай и по подходящ начин. Отговорни сме за тях, което ни носи емоционално удовлетворение в живота.

Автор: Надя Златева