|
...или се приемама такива каквито сме Анализ и размисли върху книгата Бягащата с вълци от Клариса Пинкола Естес Приказката за Жената-скелет провокира с истината за мъжа и жената и за връзките. В началото мъжът не иска скелета на жената и прави всичко възможно да се отърве от него. Но тя го следва неотклонно. И когато той я стопля с тялото си и сълзата тръгва по лицето му, женският скелет постепенно се запълва и се появява Тя – Жената –топла, пълнокръвна истинска. Това е историята за Мъжа и Жената, за Адам и Ева, за Ин и Ян; за тъмната и светла страна на всеки от нас. Отхвърляйки нещо в нас или извън нас, или в някой, ние нарушаваме собствения си баланс, човешките връзки и Вселенско равновесие.
Само че не можем истински да го отхвърлим. Защото е част от нас или от друг човек; или събитие, факт, които са се случили. Колкото и да отричаме, съществуват, такъв е природния и житейски закон, на които се градят здравите човешки взаимоотношения. Работата е там, че ние се борим постоянно със себе си, а оттам и с другите и така нарушаваме Вселенския закон. Не приемаме тъмната си страна – в нас и в другия/те/. А тази борба е колкото безмислена, толкова и изтощителна. И няма как да ни е хубаво и да се чувстваме хармонични със себе си и другия/те/, когато взаимно се отричаме. Още по-страшно е, когато отхвърляме част от нас, защото считаме, че тъмното, сенките в нас засенчват хубавия ни образ. Но те са сенки, точно защото една част от нас е останала скрита, превърнала се е в сянка. Търсим да ги извадим, чрез другия, когато видим, че нашите сенки са частите, които изпъкват при него и обратно – той/тя/ търсят изява на сенките си, чрез нашата положителна страна. И когато се случи, енергията е положителна, защото взаимното допълване се е осъществило. Светлата страна е оценена, тъмната е намерила своята изява и се чувстваме в хармония. Станало е чрез собственото духовно развитие и общуването в роднинска, приятелска, социална среда, емоционалните и сексуалните отношения, бракът; като допълване на собствения преобладаващ елемент с елемент у другия/те/. Ян винаги съдържа потенциала на ин и ин винаги съдържа потенциала на ян. Приказката е и за очакванията ни един от друг, от света, от живота. Когато има разминаване между това, което сме очаквали да се случи и действителното събитие, общуване, връзка изпитваме емоционален и душевен дискомфорт. Идва етапът на разочарованията, на обвиненията и самообвиненията. Четейки приказката виждаме как понякога, поради самозаблуди, нагласи и нереалистични очаквания от себе си и другия/те/ изпуска топлината на истинското човешко общуване. Очакваме любовта свежа, красива, еуфорична. Това не означава, че тази, пред и в която има трудности не е истинска и достойна. Зависи с какви емоционални очи гледаме на нея. Мъжът в приказката не е глупав или лош. Той просто очаква голям улов, а хваща жената-скелет. Ние се стремим към удоволствие, да ни е хубаво един с друг и това е чудесно желание. Тогава правим всичко един за друг, дори и да е нещо необичайно, нетипично. Но Жената-скелет се появява постоянно. Светлите страни са ни привлекли един към друг, създали са вихъра на еуфорията в нас и около нас. Тъмните страни обаче съществуват и започват постепенно да се показват. Затова колкото по-открито е общуването, по-бързо и лесно говорим и показваме и нелицеприятната страна в нас, толкова по няма неприятни изненади и “ От красивия принци се превърна в жаба “ или “ От красива принцеса стана Баба Яга”. Има място за изява всички роли в нас, както показва “ Бягащата с вълци “– и на красивите принцеси и принцове, и на обикновени земни хора, и на Синята брада и Баба Яга. Само да ги познаваме добре и да знаем кога е подходящо да изявим всеки един от тях. Всички роли и емоции са важни, защото свързват частите в нас и ни правят истински и пълнокръвни. Разочароваме се, когато сме очаквали нещо, а е станало друго, не защото нашата светла страна се е сблъскала с тъмната на Другия. А защото нашата тъмна е скрита и очкваме и на Другия да е по-дълго такава. Но няма как – и тъмната и светла страна имат нужда от изява. И Ин, и Ян. Денят и нощта се сменят, има приливи и отливи, слънчеви и сенчести места. Денят е за дейности, нощта е за почивка след тях. Слънцето огрява и стопля природата и нас; сенките са незаменими в непоносимите жеги. Приливите донасят морската сол, мидите и рибата необходими за здравето и храната ни; отливите отдръпват водата, за да живеем на сушата. Такъв е природният закон. Тъмната и светла страна винаги ще се привличат, допълват и взаимно влияят. Такъв е Енергийният закон. Силата на Ян и Ин , на Адам и Ева, поотделно и заедно, създават и поддържат общият Природен и Енергиен Закон. Поддържат природната и духовна енергия в нас, между нас, в света! Автор: Надя Златева Още публикации по темата:
|
Коментари
"Тя направила нещо, което баща и не одобрил, макар че вече никой не си спомнял какво. Ала той я завлякъл при скалите и я хвърлил в морето. Там рибите изяли плътта и очите и. Докато лежала на морското дъно, теченията подмятали скелета и.
Един ден в морето излязъл рибар, е, всъщност в този залив по-рано ходели да ловят риба мнозина. Но този рибар не бил тамошен и не знаел, че според местните заливчето било обитавано от призраци.
Куката на рибаря случайно се закачила в ребрата на Жената-скелет. „О, този път хванах нещо голямо! – помислил си той. – Много голямо!” Вече си представял колко души ще нахрани с рибата, за колко време ще им стигне и колко време няма да се налага да ходи на риболов. И докато се борел с тежестта, внезапно морето се развълнувало и заподхвърляло каяка му, защото онази, която била отдолу, се мъчела да се откачи от въдицата и колкото повече се дърпала, толкова повече се оплитала. Каквото и да правела, кукичката неумолимо я теглела нагоре.
Рибарят се бил обърнал да вземе сакчето си, затова не видял как голият и череп се издига над вълните, не видял малките коралови създания, проблясващи в празните и орбити, не видял рачетата по белите и зъби. Когато се завъртял, тя вече цялата била на повърхността и висяла, захапала носа на каяка с дългите си предни зъби.
- O! – извикал мъжът и сърцето му паднало в петите, очите му ужасено се присвили и ушите му станали яркочервени. – О! – изкрещял той, блъснал я от носа с греблото си и загребал като луд към брега.
И тъй като не се сетил, че тя се е оплела в кордата му, рибарят още повече се уплашил, защото тя сякаш го следвала по петите. Накъдето и да завиел, призрачната жена не изоставала нито педя и дъхът и се кълбял над водата като облаци пара, ръцете и се протягали напред, сякаш искали да го завлекат в бездната.
- Ооооо! – завил той, когато стигнали на сушата.
Скочил от каяка, стиснал в ръце въдицата си и се затичал, а коралово белите кости на Жената-скелет, все още влачени от куката, полетели след него. Изкатерил се по скалите, тя го следвала. Втурнал се през замръзналата тундра, тя го следвала. Прегазил оставеното да се суши месо и го стъпкал.
Докато я влачел, Жената-скелет грабнала една от сушените риби и започнала да я гризе, защото отдавна, много отдавна не била яла. Накрая рибарят стигнал до иглуто си, вмъкнал се през отвора и на четири крака запълзял вътре. Задъхан и облян в сълзи, той лежал в мрака и сърцето му биел като барабан. Най-сетне в безопасност, о, в безопасност, да, в безопасност, слава на боговете, на Гарвана, да, слава на Гарвана, да, и на всемилостивата Седна, в безопасност ... най ... сетне.
Представете си какво се случило, когато запалил лампата с китова мас и .... тя лежала на снежния под, едната и пета била на рамото, коляното - в гръдния кош, стъпалото – до лакътя. По-късно рибарят не могъл да обясни защо станало така, може би светлината смегчила чертите и или това, че той бил толкова самотен. Но от дъха му се родило някакво нежно чувство. Той бавно протегнал мръсните си ръце и с тихи думи като майка към дете започнал да я разплита. Първо разплел пръстите на краката, после глезените. И така цяла нощ. Накрая я облякъл в кожи, за да я стопли.
Рибарят извадил огнивото си и с косми от косата си запалил огън. Докато мажел с масло безценната пръчка на въдицата и завързвал кордата от животинско черво, той от време на време поглеждал Жената-скелет. Увита в кожите, тя не смеела да промълви нито дума, за да не би рибарят да я измъкне навън, да я захвърли на скалите и да натроши костите и на парчета.
На мъжа му се додремало, пъхнал се на топло и скоро заспал. А когато човек спи, нали знаете, понякога от окото му се отронва сълза. Не знаем какъв сън я причинява, но или е тъжен, или е пълен с копнеж. Така се случило и с рибаря.
Жената-скелет видяла сълзата да блести на светлината на огъня и изведнъж ужасно ожадняла. Тя пропълзяла при спящия, като тракала с кости. Сълзата била бездънна и жената пила ли пила, докато накрая утолила многогодишната си жажда.
После, както лежала до него, тя бръкнала в гърдите на спящия рибар и извадила сърцето му – мощния барабан. Седнала и започнала да бие по двете му страни. Бам-бум! Бам-бум!
И както барабаняла, запяла: „Плът, плът, плът! Плът, плът, плът!” И колкото повече пеела, толкова повече тялото и се покривало с плът. Пяла за коса, зорки очи и нежни ръце. Пяла за отвора между краката си, пяла за гърди, толкова големи, че да топлят, и за всички неща, от които се нуждае една жена.
И когато свършила, с песен свалила дрехите на спящия рибар, пъхнала се в леглото при него и се притиснала към кожата му. Върнала големия барабан – сърцето, в тялото му и двамата се събудили, прегърнати, свързани след прекараната заедно нощ, но вече не с рибарска корда, а по друг наичин, хубав и траен.
Хората, които не си спомнят причината за злата и участ, казват, че двамата с рибаря постоянно били сити, защото ги хранели създанията, които тя познавала от живота под водата. Хората казват, че това е вярно, но не добавят нищо повече."
Древно инуитско предание, преразказано от Клариса Пинкола Естес.
Да, наистина е забавно, когато партньорите се захванат заедно да открият и изкарат на светло своите сенчести страни. Разбира се без да се вманиачават в тази си задача.
RSS на коментарите по тази тема