Психологическа консултация  

Юлияна Шапкарова  
консултант-терапевт

Juliqna_Shapkarova.jpg

Психологическа консултация и помощ при: 

- Емоционални
- Семейни
- Професионални проблеми
- Мотивация
- Подкрепа
- Себепознание
- Творчество

- Индивидуална програма за оценка, подобряване и поддържане на самочувствието

- Онлайн консултация

За контакти:

kamino20@gmail.com

0889 42 04 42

Facebook

Google+

Ателие за самопознание, личностно развитие и творчески опит

Мотивация и нейното място в успешната терапия

 

   

LIME  

   
Да си възвърнеш тялото вероятно на някои ще се стори доста причудлива идея, поне в началото. Границата между его и плът толкова дълбоко се е загнездила в подсъзнанието на повечето хора, че когато им се предложи да преодолеят този разрив, те обикновено реагират със смесица от почуда и досада. Убедени са, че разграничението между съзнание и тяло е една неотменна реалност, затова не могат дори да си представят, че някой би искал да се заеме с този проблем, камо ли да го разреши. И така има хора, които губят разсъдъка си, но те винаги са едно незначително малцинство. Затова пък повечето от нас отдавна са загубили телата си и уви това не е никаква метафора. Струва ни се, ч отношението между нашия аз и тялото ни би трябвало да са почти същити, както между конника и коня. Понякога го бия, понякога го хваля, храня го и го почиствам, а когато е необходимо се грижа за него.

Когато моето тяло кон се държи прилично, аз общо взето го игнорирам, но стане ли неуправляемо – което впрочем се случва доста често, размехвам камшика, за да започне отново да се подчинява. И наистина тялото ми сякаш само се мотае насам натам под мен. Аз не отивам към света с него, а върху него. Аз съм тук отгоре, а тялото е там отдолу и най – общо казано, не съм особено наясно какво точно е то. Колкото до съзнанието ми, нему е отредена главната роля и то в буквалния смисъл на думата – аз съм моята глава, но виж тялото просто го притежавам. Тялото е сведено до собственост, нещо което е мое, но не съм аз. Накъсо то се превръща в обект или проекция по същия начин както сянката. През цялостния организъм е прокарана граница, така че тялото се проецира като не аз. Въпросната граница се превръща в преграда или блокаж.

Преградата служи също, за да разделя и изолира психичната сфера от соматичната. Нашето съзнание ни казва че всяка от тях въздейства на другата, но поради преградата не може да се разпротре достатъчно на високо, за да се усети общата основа, която ги обединява. В резултата на това преградата предизвиква раздвоение на личността. Не само, че дисоциира психичното от соматичното, но също така откъсва явленията на повърхността от техните корени в глъбините на организма. Както би могло да се предположи има всевъзможни причини да изоставим телата си и след това да се страхуваме да си ги възвърнем. На едно повърхностно ниво ние отказваме да възвърнем телата си, защото нямаме нужната мотивация – струва ни излишен труд. Но на по – дълбоко ниво се боим да си го върнем, защото, защото то приютява твърде силни емоции и усещания, които са социални табута.

И накрая тялото се избягва, защото е обител на смъртта. По всички тези причини кентавърът е изоставен и личността се идентифицира с егото за сметка на тялото. Но, както при всички проекции, резултатът е, че прецираното тяло се завръща, за да тормози индивида и то, което е най – лошото със собствената му енергия. И тъй като тялото напълно съзнателно е поставено от другата страна на границата между аз и не – аз, щом не се възприема като приятел или съюзник, то естествено се превръща във враг. Егото и тялото заемат позиция и започва една ожесточена, макар и понякога прикрита, борба на противоположности. Егото е командният пулт мястото, откъдето се поръчват всички манипулации, всички волеви и желани дейности. По принцип то се идентифицира само с волевите процеси.

Но затова пък тялото е една добре организирана съвкупност от неволеви процеси – кръвообращение, растеж, метаболизъм и т.н. Ако горното ви звучи странно, просто си спомнете как хората описват собствените си действия. Те казават аз движа ръката си, но не и аз бия сърцето си. Аз ям храната си, но не и аз смилам храната си. Аз затварям очи, но не и аз раста косата си. Аз шавам пръстите си, но не и аз циркулирам кръвтта си. С други думи индивидът като его се идентифицира само с дейности, които са волеви и контролируеми, а останалите, всички онези спонтанни и неволеви действия, възприема в известен смисъл като не свои, като нещо непредвидимо. Но колкото и популярно явление да е това нима не е странно да се идентифицираш само с една част от цялото си същество? Не е ли странно да наричаш аз само едната половина от своя организъм? Че на кого принадлежи другата?

В известен смисъл егото се чувства като в капан, жертва на неконтролируемите капризи на собственото си тяло. Затова не е странно, че онези, които чувстват тялото като затвор, копнеят да изпаднат в такова състояние – независимо приживе или след смъртта, когато душата им ще се рее на воля в небесата, невъзпрепятствана от крехката уязвимост на плътта и покрита най – много с някоя ефирна копринена нощница. Затова е и лесно да разберем, защо в очите на повечето хора плътта е синоним на греха. Егото се чувства особено притеснено от податливостта на тялото към болката. Болка, страдание, прекомерна чувствителност към житейските проблеми, разтроени нерви – всичко това напълно разбираемо тероризира егото и то се стреми да се отдръпне от източника на болката, по някакъв начин да упои и да замрази тялото, за да редуцира и неговата уязвимост от болезнени вибрации.

Въпреки че егото не може да контролира непроизволните усещания, то може и на практика се научава да отклонява вниманието си от тялото – най – общо казано, за да го умъртви и обезчувстви. Точно това Аурробиндо нарича „витален шок”, шока и отвръщението, което изпитва съзнанието от уязвимостта и тленността на плътта, отвращение, което сковава тялото и отклонява вниманието. Но това умъртвяване се постига само на много висока цена. Вярно е че тялото е източник на болка, но също така е вярно че то е и източник на удоволствие. Повече няма да страдам, но няма и да изпитвам радост. По този начин човек замразява тялото , без да се замисля над естеството на този акт. Дори не си дава сметка, че той самият се пъха във фризера.

Получава се нещо като доброволно измръзване. Жертвата на измръзването не си дава сметка какво и се е случило, защото поразените зони са лишени от всякаква чувствителност и до нея не достигат никакви усещания – тя даже не усеща, че не усеща. Това доброволно лишаване от усещания е най – честия резултат от виталния шок, от отвращението към тялото и разрива с кентавъра. Дори и да сме разширили територията си от персона до его, все някога ще си дадем сметка, че ни липсва дълбочина и основа за смислено чувство, липсва ни един непосредствен вътрешен усет – усетът за собствените ни усещания. Ето защо най – вероятно ще ни се наложи да продължим спускането по спектъра на съзнание, за да се измъкнем от тази наша отесняла самоличност и да открием своята идентичност с целия психосоматичен организъм. За терапевтите работищи на съответното ниво, това означава откриване на един автентичен, екзистенциален аз.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature