Една от главните причини, поради които съществува объркване по повод на тревожността е нейното сходство със страха. И двата афекта включват някакъв елемент на очакване, а същевременно страхът може да бъде част от тревожността. Първото разграничение между тревожността и страха изглежда се появява случайно при ранните преводи на Freud, когато се обърква немската дума за страх “Angst” с тревожност.

Freud не прави разлика между тревожност и страх по начина, по който ги разграничават много съвременни психотерапевти, т.е. тревожността е свързана с изтласкан несъзнаван обект, а страхът с ясен външен стимул. Това не винаги е вярно, защото страхът може да се прояви чрез изместване на изтласканата вътрешна идея, върху външен обект. Освен това определени външни заплахи могат да причинят и тревожност, и страх като свои корелати.

Други разграничения между тревожност и страх се фокусират върху наличието или отсъствието на консенсусно определена заплаха, степента, до която отговорът на заплахата съответства на реалната опасност и  потенциално адаптивната роля на тези реакции. В тези случаи страхът се отнася до реалистичните или адаптивни реакции, а тревожността до по-неподходящите.

И страхът и тревожността служат за сигнали за опасност. Страхът включва възбуда на симпатетиковата нервна система и подготовка на тялото за отговор на опасността. Miller описва две основни реакции на страх – борба-бягство, предложена от Cannon и инхибиран парасимпатетиков отговор. Като възбуда на симпатетиковата нервна система реакцията борба-бягство включва ускорен пулс, повишена мощност на сърцето, антидиуреза, стягане на мускулите, свиване на кръвоносните съдове на стомаха и отделяне на катехоламин.

Инхибираният начин на реакция се състои в обездвижване или престорена смърт в крайни случаи. Физиологичните корелати на този отговор включват потискане на движението на скелета, малка промяна в диурезата и пулса. Видът на стимула, интензивността на страха, предишният опит и генетичните фактори влияят на избора на начин за реакция.

Тревожността също има два компонента. За разлика от страха, обаче, те са последователни. Първоначалната реакция на тревожност е физиологична възбуда и разпознаване на опасността. След това идва осъзнаване на набора от телесни промени. Този втори аспект на тревожността е главно когнитивен и различава тревожността от страха.

Сензорната информация от външната среда (визуална, слухова, тактилна, обонятелна и вкусова) и вътрешната среда (кръвна захар, артериално налягане, равнище на въглероден диоксид) влиза в нервната система на нивото на мозъчния ствол и средния мозък. След като тази първична сензорна информация постъпи, тя се сравнява с предишни схеми на активност и ако е непозната или е свързана с опасност, започва първична реакция на тревога.

Тази реакция активира ключови ядра в мозъчния ствол и средния мозък, които са свързани с работата на различни невротрансмитери ( норепинефрин, допамин, серотонин), невромодулатори и невропептиди. Активирането на тези ключови системи водят до активиране на таламуса, лимбичната и коровите области. На ниво мозъчен ствол и среден мозък няма субективно възприятие на тревожността. А нивото на таламуса и лимбичната система невронната активност води до реалното усещане за тревожност. На подкорово и корово равнище се правят по-сложни когнитивни асоциации, които позволяват интерпретацията на вътрешното състояние на тревожност.

На всяко ниво на нервната система информацията се сравнява с предишни подобни модели на активация и се дава отговор. Класическият отговор включва активация на автономната нервна система,  първоначално описана от Cannon, наречена борба-бягство. Физиологичните аспекти на отговора (напр. изпотяване, тахикардия, ускорено дишане) често съпровождат емоцията на тревожност , но е важно да се прави разграничение между субективното усещане за тревожност и съпровождащата неврологична активност.

Апаратът за отговор на опасност е толкова важен за оцеляването, че не е чудно, че невробиологичните системи, свързани с възприятието и отговора на заплаха се припокриват и включват различни части на мозъка.

Locus coeruleus е ядро в мозъчния ствол с голямо значение за инициирането, поддържането и мобилизирането на цялостния отговор на тялото при поява на заплаха. То се състои от неврони, съдържащи норепинефрин, и разпраща аксони във всички части на мозъка, което го прави основен регулатор на норадренергичния тонус и активност. То служи за определяне на валентността на пристигналата информация като повишава активността си, ако тя е нова или опасна.

Допаминергичните системи също играят важна роля в отговора на опасност.В животинските модели много парадигми за стреса са демонстрирали изменения в метаболизма на допамин и гъстотата на допаминовите рецептори в ситуация на стрес.

Сензорните области на таламуса получават информация от различни системи и на това ниво започва усещането за тревожност. Таламичните ядра са важни за реакцията на стрес, но са били изучавани главно като попътни станции, които прехвърлят информация от ретикулярната формация към лимбичната система и коровите области, които са свързани със сензорната интеграция.

Лимбичната система има централна роля в емоциите. Част от нея е амигдалата. В близкото минало тя е започнала да се смята за играеща основна роля за обработката, интерпретацията и интеграцията на емоционалното функциониране. Тя получава информация от таламуса, хипокампа и мозъчната кора. Тя обработва и определя емоционалните стойности на простия сензорен материал, както и сложните мултисензорни възприятия и сложни когнитивни абстракции. Тя оркестрира отговорът на тези стимули.

Хипокампът е свързан с паметта и научаването. Той е включен в съхранението на сензорна информация и е много чувствителен към стреса. Свързан е с когнитивната и емоционалната памет и по-точно с ретенцията и репродукцията. Всяко емоционално състояние, свързано с възбуда или заплаха променя функционирането на хипокампа като изменя ефикасността и вида съхранение – понижава способността да се съхранява вербална информация и дава предимство на невербалната.

Като качество и интензивност всяка емоция зависи от субективната интерпретация и когнитивната оценка на ситуацията. Повечето теории за етиологията на тревожността обясняват тревожността с погрешна интерпретация на стимули като заплашителни, като по този начин се предизвиква страхова реакция в ситуации, в които няма реална опасност.

Тази когнитивна интерпретация се извършва на корово ниво. Основна роля в тази интерпретация играят невротрансмитерите GABA и глицин. Както се вижда, в разпознаването и реакцията на заплашителна ситуация са включени всички части на мозъка. Това отразява нейното огромно значение за оцеляването, но също така дава възможност за продуцирането на реакции на тревожност в ситуации, в които те са неадаптивни.

Joomla SEF URLs by Artio
   
© 2006-2016 Сексология и Природа на Човека - Sexology & Human Nature