проф. Валдо Бернаскони

Теория на петте движения

От райхианската школа се научих да разбирам езика на тялото и да различавам свободните движения от подтиснатите и блокираните.Тръгнах от Вилхелм Райх, чиято гениалност е несъмнена, за да се придвижа към вътрешността на движението и енергията. През 1949 г. Райх, предполагайки, че крайната точка, до която може да достигне здравата емоционалност е пълната оргазмична потентност, пише: “...поведението, което поражда оргазмичния рефлекс, е идентично на двигателния израз на отдаването, отпускането”.

Човекът, който току що прекрачи прага на третото хилядолетие, е открил секса в най-болестните му и перверзни аспекти, но още не се е научил да се отдава, да се отпуска, да се доверява на себе си и на другия: научил се е да се чука, а не да се люби! Затова сексуалният му акт не води до презареждане, до физическото усещане за отпускане и отдаване, до дистенцията post-coitum. Обществото на третото хилядолетие е просмукано от секс, прави секс. Тресе се яко в оргазъм, но по един технически, стерилен начин, нещо като сексуално “бързо хранене”. Обзето от френетичното търсене на власт над “ти”, то е забравило любовта – единственото условие, при което се реализира и тоталното физическо отпускане, а следователно и организмичността. Днес, между партньорите, много по-често наблюдаваме сблъсъци, отколкото истинска среща. Фронтовете са здраво циментирани (може би следствие от `68 г.!).

Мъжът и жената се насилват да изглеждат различни, еманципирани, обратно на техните фантазии, които по време на аналитичната терапия се разкриват винаги отчаяно монотонни и реакционистки. Живеят в света на изглеждането, а не на същността. Живеят в едно общество на парадокса, общество, което забранява отпускането и отдаването на чувствата и емоциите, а рекламира използването на тялото като сексуален инструмент. Елементарните движения Изглежда, че някакъв странен imprinting пречи на мъжа и жената от третото хилядолетие да изпълняват елементарните движения: сънуване с отворени очи, подчинение, съблазняване, агресия, недоверие – движения, които освен това са и свойствени за поведението на всички бозайници. Но вече достатъчно дълго описвах “нечистотиите”, с които е пълна нашата култура, глупостта на хомо невротикус нормалис и свойствените му екзистенциални модели.

Роб във вериги, които сам си е изковал, взел на заем един морал и етика, които не са негови собствени (но функционални за властовата невроза, която го е заклещила в менгемето си), той се лута побеснял или блажено недоумяващ в зоната на Не-Природата, на не-природното. Движи се като че ли елементарните движения, присъщи на човешкото Аз, не съществуват. Той е фиксиран, конструиран, нехармоничен. Енергията му е заточена в черепната кутия и не тече свободно към крайниците, към гениталиите, сърцето, корема. Този автомат не знае, че: “...нашата индивидуалност е нашият ритъм на пулсация, отношението към собствената ни тежест, кръстосаният диалог с нас самите и другите, моделите ни на дишане, моделите ни на действие, нашите сънища и любови; че качеството на нашите тъкани и органи е декларация за нашата пулсираща индивидуалност и че именно тази наша пулсация предопределя начина, по който възприемаме самите себе си и нашия свят, създаването на ценностите ни, потребностите ни, изборите ни и че личността, чиито тъкани и структури не са подвижни и вибриращи, ще чувства света като по-силен от нея, ще го възприема като заплашващ или със задоволство ще го приема като протективен”.

До 1923 година темите за нагоните и сублимацията са били единствените цели, признати от аналитичната психотерапия, така че въпросът откъде неврозата черпи силите си, остава дълго време без отговор. Едва с появата на В. Райх от океана на динамичната психология изплува понятието енергия. Райхианската гледна точка към етиопатогенезата на неврозата, макар и да остава фокусирана върху прекъсването на оргазмичния рефлекс, отваря вратата и към анализа на енергийните пулсации: “...ако преди се смяташе, че обяснението на нервните болести при човека може да се търси в неговия Едипов комплекс, то днес тази теза, макар и да не е анулирана, се възприема като относителна. Конфликтът между родител и дете става патогенен само когато сексуалната икономия (или емоционална, или чувствена) при детето е смутена.

Това дава начало на следващо вътрешно разстройство на способността да се организира по здрав начин либидонозната енергия в зряла възраст . Следователно неврозата черпи енергията си от блокирането на сексуално-гениталната енергия. По този начин акцентът се измества от опита към икономията на вегетативната енергия” (В. Райх, 1934 г.). “Вегетативните течения”, “срещани” от Райх по време на неговата работа върху анализ на характера и експерименти със сексуалността, го водят до откритието на “оргона”, който за него е в началото на всичко, разковничето на живота, а именно – енергията. Нямам намерение, особено в този труд, да навлизам по-дълбоко в генезиса на биоенергията, но смятам все пак, че е полезно да задълбочим анализа на енергията на живите същества. Теоретичната предпоставка, на която стъпва Теория на петте движения, се свежда до равенството: Енергия = движение Живото същество е движеща се енергия, а подвижността на енергията е в основата на произхода на движението.

В живите организми доминират две антагонистични функции: контракцията и дистенцията. В ерготропната фаза (или контракция) енергията се разпростира от ядрото към периферията като позволява контакта на живото същество с външния свят (Аз-Ти-Аз). В трофотропната фаза (или дистенция) енергията се задържа в ядрото и периферията се увива около него: това е нарцистично измерение, наслаждаване на удоволствието (Аз-Аз). Дистенцията и контракцията са допълващи се моменти: “фиксацията” или принудителното повтаряне на едната или другата фаза са типични за енергетичното задръстване, т.е. предвестници на болестта или неврозата. “Моделът” на движението Всяко биоенергетично движение в природата има своя цел, към която е насочено и тази цел трябва да задоволява някаква специфична потребност. Елементарните или първични потребности на Живото същество са:

1. Хранителна потребност

2. Сензорна потребност

3. Сексуална потребност

4. Потребност от утвърждаване

5. Потребност от принадлежност

От задоволяването или не на една потребност зависят чувствата на радост/болка. Природата на енергийните пулсации не предвижда фиксацията –състояние на болка и задържане, а флуидността на движението, в зависимост от възприеманата реалност, така че:

1. Задоволяването на хранителната потребност може да се осъществи по няколко начина: от майчината гръд (движението подчинение), чрез лов (движението агресия) или чрез спечелването на водача на стадото (движението съблазняване).

2. Задоволяването на сензорната потребност е възможно на основата на първичното доверие в Ти-обект на отношение (движението подчинение) и се конкретизира в не-сексуалния контакт между Аз и Ти.

3. Задоволяването на сексуалната потребност предвижда временното завладяване на Ти-цел, чрез движението съблазняване или инструменталното подчинение.

4. Задоволяването на потребностите от утвърждаване и принадлежност се осъществява чрез движенията съблазняване и подчинение. Изборът на движението изисква от индивида една внимателна проверка на реалността, проверка, която може да се осъществи, както ще видим по-нататък, само чрез серия от временни задържания на действието (движението недоверие). За неорайхианската школа примитивната инстанция, която ръководи живия организъм е Аз-организмично, тази област на Аза, която аз поставям на мястото на Фройдовото То. Докато за Фройд То е синоним на разрушение и аморалност, Аз-организмично е живот, спонтанно и хармонично движение, израстване и природност.

Една биофункционална психо-телесна механика, която не се интересува от понятията Добро/Зло, Етика/Морал, а е концентрирана върху благоденствието на организма и психичната хармония. Хармонията е свободно протичане на движението, насочено към задоволяването на потребностите на единството душа-тяло. Но в тази “ера на маски” и псевдо-стойности не трябва да се учудваме, че “монофиксираните” изведнъж се превръщат в статус-символ за имитиране. Стойностите, върху които се монофиксира “малкият човек” (този с макро-идеалите, но с микро-оргазми и микро-осъзнатост), който папагалски повтаря онези толкова далечни от неговата хармония “бла-бла-бла”, на които някой го е учил, са често цитирани: да имаш, да търсиш статус, да изглеждаш. С две думи: всичко противоположно на това, което майката Природа му казва. Тогава енергията му се задръства и следва тревожност, страх, депресия.

А когато болестта или невротичната патология стигне до кулминационната си точка, се опитва с помощта на психотерапията да преоткрие и възстанови изгубените си възможности. Днес “малкият човек” иска да си възвърне движенията, които някога е изоставил, за да се хареса на едни несъществуващи в природата закони! Движението в терапията Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват задължителното прилагане на свободните асоциации и да се търси сублимацията, когато транслацията (или трансферът) престане да се преживява като патологичен елемент, а като опит на Аз-организмично да допълни прекъснатите движения, когато терапевтът е готов да се откаже от претенциите си за “статус” и влиза във взаимодействие от типа “човек-човек” във връзката си с пациента, тогава се отварят вратите към свободното изразяване на същността на индивида и постепенно се възраждат движенията.

Моите терапевтични възгледи се основават на предположението, че на всяко човешко същество е присъща способността да прилага всички движения. За мен не съществува слаб човек, ощетен, по-малко надарен или по-низш. При невротика една част от движенията са само дезактивирани от известно време, замразени във физиката му и свързани с мрачни фантазии. След преодоляване на първоначалното недоверие, той се потяпа в истинското движение и преоткрива удоволствието да бъде едно цяло със собствения си организъм. Тогава истински изживява Удоволствието: победата на Аз-организмично над натрупаните в Аз-идеално интроекти и над вкоренените травми! Норма и емоционална чума “Терминът емоционална чума няма негативно значение.

Не се отнася до осъзната злонамереност, морална или биологична деградация, неморалност и т.н. Един организъм, на който от рождението е отнето правото на естествено движение, развива изкуствени форми на придвижване....Една съществена черта за типичните за емоционалната чума реакции се състои в това, че действието и мотивацията за действието никога не съвпадат. Истинският мотив е скрит и действието се оправдава с един привиден мотив.... Можем да определим като емоционална чума онова човешко поведение, което въз основа на една биопатологична характерова структура, се проявява в междуличностните отношения (социални и в съответните институции) по един организиран, типичен начин.”(В. Райх) Райх е бил добър пророк, когато през 40-те години на миналия век, е видял в лицето на емоционалната чума, онази пандемия на злото, която по-късно ще зарази целия или почти целия човешки вид.

Днес, ние, които толкова говорим за свобода, не си даваме сметка, че цялото ни поведение е типизирано, норматирано, стереотипно, несвободно. Дори “ненормалността” следва предопределени схеми. Това е “чумата”. Следователно, когато говорим на нашия пациент за “нормалност”, той я бърка с “норма” (“така се прави”, “всички така постъпват&rdquo. Затова в началото той не се доверява на този, който му предлага и го кани да го поведе по пътя на биофункционалната хармония, за да преразгледат изцяло структурата на неговото съществуване: “Казали са ми, че се прави така!” за него обикновено е равносилно на “Нормално е!”. Той не си дава сметка, че самото търсене на “нормалността” е вече само по себе си патологично.

Само когато успее да си възвърне необходимата самооценка и се освободи от игото на “нормата”, той ще е в състояние да замести с хармонични реакции своя болен екзистенциален модел, абстрактен, объркан и нереален. Тогава ще е в състояние да “разглоби” своя бастион, изграден от чумави морализми и да навлезе с естествените движения във връзката Аз-Ти-Аз. “Индивидът, който носи броня, не осъзнава наличието й. Когато се опитаме да му я опишем с думи, в по-голямата част от случаите той не разбира за какво изобщо става дума.” (В. Райх) За двайсет и пет години терапевтична практика често си спомнях тези думи на Райх, особено когато реших да изоставя сигурните подпори на ортодоксалната анализа (анализ на характера) и рискувах да тръгна по нов път към дълбините на човешката душа.