Чувството за малоценност е толкова разпространено, че от него се раждат безброй фантазми. Невъзможно е да се спрем на всички, затова ще се задоволим с някои по-основни. Фантазми за могъщество и слава: - Някой от любимите ми фантазми? Аз съм прочут художник. Представям си, че се намирам в елегантна приемна, всички ме ухажват и се възхищават от мен. Шепна си думите, които ми казват, и собствените си отговори. Поняко­га дори изразявам с мимика моите и техните жестове....Истинският живот на този мъж е еднообразен и унил, доминиран от чувство за провал, което той компенсира във въображението си с гореописания фантазъм. Кой може да ни каже дали подобни „сценарии" не му пома­гат да живее и дали фантазмът не разкрива онова, което е можел, но не е успял да бъде?

- Най-честият ми фантазъм? Аз съм герой от войната, известен с почтеното си отношение към неприятеля. Представям си, че попадам в плен и врагът учтиво ме поздравява, проявява уважение към мен и сляпо се доверява на думата ми. Бих могъл да направя цял филм от подобни фантазми!

-  Трудно ми е да разказвам фантазмите си, толкова са неустойчиви. Спохождат ме главно вечер, след като си легна. Представям си, че съм герой във всички възможни варианти: най-често съм на бойното поле, предвождам войниците си в атака, спасявам бойните си другари, съвсем сам вдигам във въздуха танкове, след това има военна церемония, на която ме награждават. Нужно ли е да споменавам, че цялото ми съще­ство взема дейно участие във всяка сцена?...

Фантазми за бедност и нищета. Те са отрицателният продукт на чувството за малоцен­ност. Всички афективни ситуации - неуспехи, бедност, катастрофи, загуба на скъпи хора, самоубийствени пори­ви, принуди, унижения и т. н. - могат да породят такива фантазми.

-  Представям си, че съм станал скитник, отхвърлен от всички...- Представям си, че съм обеднял. В коледната вечер стоя пред един ресторант и гледам как хората вътре се тъпчат с храна...- Бродя из улиците, хората ме сочат с пръст. Някакъв мъж се приближава и ми предлага по­кровителство, пари и положение. Най-сетне оце­няват качествата ми...

- Женен съм, имам две деца. Но непрекъснато предъвквам един и същи фантазъм в различни варианти. Представям си, че жена ми и децата са загинали при катастрофа. Получава се цял сценарий - погребение, завръщане в опустелия дом. Напускам всичко - дом, работа...

- Често се виждам изоставен от всички... (В дет­ството си този мъж непрекъснато се боял, че майка му ще го изостави. По-късно започнал да изпитва „страх да не изостави майка си", като се ожени например.)

- Обичам филмите на Чарли Чаплин. Нали се сещате? Там, където се отдалечава по пътя с младо момиче. Или когато се влюбва в сляпа девойка. Отъждествявам се с него, започвам да фантазмирам...

Фантазми за самоубийство. Те са много и понякога изразяват желание за мъст или шантаж. - Често си представям, че се самоубивам, като най-много ме поразява болката, смайването и угризенията на близките ми, които не са били достатъчно внимателни към мен приживе. Това е един сладко-горчив фантазъм...

Нека отбележим, че всички видове фантазми могат да бъдат и несъзнавани. Човек мечтае „вътре в себе си", без да знае, че мечтае; фантазмите могат да повлияят на телесното му поведение, на начина му на изразяване, на търсенията и вдъхновенията, на плановете му. С други думи, целият му живот (физически и психически) може да бъде обусловен от несъзнавани фантазми.

Фантазми за невидимост. Да ставаш невидим, когато ти се прииска, е много стара човешка мечта. Тя ни позволява да насочваме въобра­жението си към неща, които не винаги сме готови да при­знаем. Киното, телевизионните сериали доста са експло­атирали тази тема. Предлагам ви един най-обикновен фантазъм от този вид: -Изобретил съм малък джобен апарат. Натис­кам едно копче и ставам невидим. Превръщам се в Арсен Люпен, в хотелски апаш, крада в кази­ната, но единствено от богатите. Стоя само на няколко крачки от хората и наблюдавам как изпадат в паника, без да ме виждат...

Желанието да си невидим е желание да извършиш невъзможното. В него откриваме темата за „героя" (Ар­сен Люпен - Спасителя), но и множество отрицателни тенденции, например комплекси, изтласквания. Невиди­мият може да се отдаде безнаказано на различни осъди­телни действия: воайорство, изнасилване, отмъщение. Станем ли невидими, нищо не ни пречи да се подиграем на Бащата-Полицай, да се изтръгнем от „майчиното" наблюдение и т. н.

Понятието „невидимост" предполага съществуването на някаква тайна. Притежанието на тайната поражда у нас усещане за могъщество, за власт, за самотно вели­чие. Дава ни увереност, че сме „различни" от другите, че стоим над тях. Към темата за невидимостта спада и же­ланието да правиш нещо скришом - да не те виждат, да не те наблюдават (кой да не те наблюдава?), да не даваш обяснение на никого и т. н. И ето го отново „героя" -принадлежиш към „друг" свят, неподвластен на обичай­ните правила.

В многобройни фантазми хората се изживяват като тайни агенти, като влиятелни членове на някаква секта...

Ще цитирам още един фантазъм, в който е намесен Люпен. 38-годишен мъж споделя, че е обсебен от образа на Ар­сен Люпен: -Непрекъснато фантазирам на тази тема. Отново и отново препрочитам книгите на Морис Льоблан, не изпускам филм, разказващ за подвизите на Люпен. Опитвам се да се държа освободено и небрежно като него, внушавам си, че съм неуловим... Този герой постоянно присъс­тва в мислите ми, като фикс-идея. Представям си безброй ситуации, в които постъпвам като него; представям си как разигравам полицията, която напразно ме издирва, как вътрешно се надсмивам над приятелите си, които говорят за приключенията ми, без да подозират, че съм на две крачки от тях. Във фантазиите си ограб­вам най-богатите и раздавам плячката на бед­ните. В живота се преструвам на загадъчен, да­вам си вид, сякаш съм извършил големи дела, но никой никога няма да узнае!

Някои асоциации на този мъж, свързани с Арсен Лю­пен: - Тайна. Никой да не успее да те пипне. Подози­ран без никакво доказателство. Елегантност. Освободеност. Да си вършиш, работата сам и без много шум. На всички да покажеш среден пръст. На кого всъщност „да покажеш среден пръст"? На полицията, тоест на бащата или на майката. И да си свършиш работата „сам и без много шум". Не напомня ли това за юношеското мастурбиране, за страха „да не те пипнат" и за удовлетворението, че никога не успяват? Колкото до показването на „средния пръст" - вулгарен жест на злорадство, тук положително става дума за фалически символ.

Мъжът добавя: - А и неизменното усещане, че „съм ги прека­рал"!

Фантазъм за изчезване: - Представям си, че съм изчезнал, виждам пла­чещи хора, съсипани от мъка. (Потребност да бъде оплакван, съжаляван, неистова потребност да бъде признат.) -Представям си, че отивам в друга държава. Не съм оставил никакъв адрес, изчезвам завинаги. Фантазирам как ме търсят навред тропат по вратите на съседите, но никой не знае къде се намирам. (И в този случай имаме потребност от признание, желание да съжаляват за него. Може би и желание да отмъсти на майката и на обществото.)

- Често си въобразявам как съм си сменил името и физиономията, как съм се преобразил напълно... (Като всеки фантазъм и този трябва да бъде тълкуван въз основа на цялата история на чове­ка. Става въпрос вероятно за разновидност на фантазма за невидимост.) Да си представяш, че си сменяш името или физионо­мията, означава, че искаш да се завърнеш към аноним­ността, да изчезнеш безследно и да потърсиш абсолют­ното, да отхвърлиш привидното и да възстановиш един­ството на Аза си - това, естествено, в идеалния случай. Фантазмите за изчезване могат да свидетелстват и за чувство за вина - никой да не се занимава с теб, на нико­го да не даваш обяснения. В архивите си имам разкази за подобни фантазми - мечтателят си представя как тръгва с някакъв цирк, с цигани, скитници, без да остави никак­ви следи.

Тревожност и изчезване. - Изпитвам истински ужас при мисълта, че ня­кое скъпо за мен същество може тайнствено да изчезне; представям си въображаемите му мъ­ки - как лежи някъде ранено, на някое пусто и непристъпно място, как крещи, но никой не го чува, как страда от глад, от жажда... с една дума, пълен ужас. После усещам, че самият аз пропа­дам в пукнатина или се изгубвам в планината; знам, че никой никога няма да разбере какво се е случило с мен... Този фантазъм е толкова силен, че едва успявам да го прекъсна...

Освен ужаса от изчезването на близко същество, този фантазъм несъмнено разкрива дълбок страх от живота и смъртта.

Пиер Дако