Архетипът "Невинен" в колективното и индивидуално несъзнавано. Невинният живее в свят отпреди грехопадението, зелен рай, където животът е приятен и всички потребности на човека се задоволяват в атмосфера на грижовност и любов. Най-близките до това изживяване еквиваленти от всекидневието принадлежат на ранното детство — за хората, чието детство е било щастливо, — на първите етапи на романтичната любов или на мистични изживявания на Единство с космоса. За мнозина този мит служи като идеал за начина, по който би трябвало да е уреден светът.

Тази приказка минава за красива и идеална само ако човек се идентифицира с момчето, а не с дървото! Според Невинните, останалите хора, природата, всичко съществува, за да им служи и да им доставя удоволствие. Бог съществува единствено за да изпълнява молитви. Всяка болка и всяко страдание показват, че нещо не е в ред — с тях (Бог ги наказва) или с Бог (може би Бог е умрял). Според Невинните Земята съществува за тяхно забавление. Те имат всички права да я опустошават, да я плячкосват, да я замърсяват, защото тя е създадена само за тях. За Невинните мъже ролята на жената е да се грижи за мъжете, да ги подкрепя и да ги радва. За Невинните жени ролята на мъжете е да ги защитават и да ги издържат. Нито мъжете, нито жените възприемат представителите на другия пол като истински човешки същества.

Невинността е естествено състояние на децата, но когато продължи и в зрялата възраст, говори за невероятно голямо отрицание и нарцисизъм; въпреки това нерядко зрели хора са убедени, че другите трябва да превръщат живота им в рай. Когато Бог, майка им и баща им, съпрузите, любовниците, приятелите, работодателите, служителите им не го правят, Невинните реагират с постоянна раздразнителност, гняв или дори цинизъм.

Обещанието за завръщане към митичното райско състояние е един от най-мощните двигатели в човешкия живот. То определя много от това, което правим - и от онова, което не успяваме да направим. Ние обективираме Земята и другите в отчаян опит да останем в безопасност и сигурност или за да ги постигнем, за да се грижат за нас като в рая. Иронията е в това, че можем и се връщаме към безопасността, любовта и изобилието, но само след като извършим пътуванията си. Разбираемо е, че повечето хора като че ли искат да прескочат пътуванията и направо да получат наградата!

В края на краищата раят не означава даден човек да задоволява всичките си нарцистични капризи. Това означава да живееш с чиста съвест, за което са нужни дълбока признателност и уважение към себе си и другите. Само като взема, колкото и да е много, човек няма да стигне там, както няма да стигне и ако само дава. Изправени пред необходимостта да си пробият път в живота, Невинните се чувстват изоставени, предадени, дори оскърбени и не знаят, че това е наистина щастливо грехопадение. В дъното на душата си те искат да вървят.

Архетипът "Сирак" в колективното и индивидуално несъзнавано

В много култури има митове, разказващи за златен век, след който човечеството се е провалило. В западната култура главният мит с този смисъл е митът за Адам и Ева, според който: (1) грехопадението е резултат от човешки грях, (2) за греха в по-голяма степен е виновна жената, а не мъжът, и (3) наказанието за греха е страданието. (За Адам то означава да изкарва прехраната си с пот на челото, за Ева — да ражда деца. И накрая, наказанието и за двамата е смърт.) От този мит се поражда вярата, че човечеството може да влезе отново в рая, но само чрез изкупление посредством страдание и жертви.

Ясно е, че в мита за грехопадението се съдържат елементи от архетиповете, тъй като не само че в повечето култури и религии се срещат варианти на мита, но в западната култура дори хора, които не са вярващи евреи или християни, изживяват нещо, подобно на грехопадението. За мнозина то идва под формата на разочарование от родителите им. Очаква се родителите да бъдат като „Всеотдайното дърво" и ако не са, децата се чувстват излъгани, сякаш светът не е такъв, за какъвто са го смятали. Възможно е също родителите им да са били страхотни, когато те са били малки, но по-късно да са открили, че те всъщност далеч не са идеални. Изведнъж се оказва, че на онези, които са длъжни да се грижат за тях, не може да се вярва.

Грехопадението приема формата и на политическо, религиозно или лично разочарование и обезверяване. Невинните стават Сираци, когато открият, че Бог е мъртъв или не го е грижа, че правителството невинаги е добронамерено, че законите невинаги са справедливи или че съдилищата може и да не ги защитават. Мъжете традиционалисти може да изживеят силно разочарование, когато открият, че жените невинаги са „всеотдайни дървета", а имат собствени сексуални желания и професионални амбиции. Жените също може да се разочароват и разгневят, когато установят, че мъжете не само че не са склонни да закрилят жените, но са допринасяли за потискането им и са извличали полза от него. Всички се обезверяваме, като разберем, че светът невинаги е такъв — или може би никога не е такъв, — какъвто са ни учили, че трябва да бъде. Някои се разочароват и когато открият, че действителният живот не е като живота, показван по телевизията.

Сиракът е разочарован идеалист и колкото по-големи са идеалите му за света, толкова по-грозна изглежда действителността. Да се чувстваш Сирак след грехопадението е изключително трудно състояние. Светът изглежда заплашителен, пълен е със злодеи и клопки. Хората се чувстват като злочести девойки, принудени да се справят с враждебно обкръжение, без да имат нужната сила или умения. Сякаш е вълчи свят, в който хората са или жертви, или мъчители. Сиракът може да оправдае като съвсем реално дори злодейското поведение, защото „трябва да напакостиш на другите, преди те да го направят". Господстващата емоция в този светоглед е страхът, а основната му мотивация е оцеляването.

Етапът Сирак е толкова мъчителен, че хората често бягат от него, като ползват различни опиати: наркотици, алкохол, работа, консуматорство, лекомислени развлечения. Или може да развият зависимост и да започнат да злоупотребяват с взаимоотношения, работа и/или религия като средство да заглушат болката и да си създадат фалшиво чувство за сигурност. Иронията е, че страничният ефект на тези пристрастявания е усещането за безсилие и негативизъм и че в случаите на наркомания и алкохолизъм те дори пораждат недоверие и параноя.

Онези, които си „помагат" с такива бягства, ги обясняват като единствените разумни начини за понасяне на човешкото тегло: „Естествено, че пия по няколко чашки (таблетки и т.н.) всеки ден. Животът е суров. Иначе как ще се справям с него?" И те вярват, че не бива да се очаква много от живота. Човек може да се оплаче, че работата му е робия. „Мразя работата си, но трябва да храня децата. Такъв е животът." Що се отнася до взаимоотношенията, някоя жена може да реши, че от мъжете „просто няма полза", и да продължи да поддържа връзка, в която е емоционално или дори физически изтезавана, защото „той е по-добър от другите мъже". Мъж може да се оплаче, че жена му е сприхава, и после да махне с ръка и да каже „такива са жените".

Архетипът Сирак е сложна позиция. Неговото или нейното постижение е в това да напусне невинността и отрицанието и да се научи, че страданието, болката, оскъдицата и смъртта са неизбежна част от живота. Гневът и болката, които ще породи това, ще са право пропорционални на първоначалните илюзии. В историята на Сирака се разказва за чувството на безсилие, за копнежа по връщане към първичната невинност, която е изцяло детска, където всяка потребност се задоволява от фигурата на любяща майка или баща.

Този копнеж се противопоставя на чувството за изоставеност, на чувството, че трябва да живеем в градина, да сме в безопасност и закриляни, а вместо това ни изхвърлят като сираци в пустошта, да бъдем плячка на злодеи и чудовища. Разказва се за търсенето на хора, които ще се грижат за нас, за отказа от самостоятелността и независимостта, за да запазим тази грижа; дори за опита да бъдем любящ родител — на любовниците, децата или клиентите си или на избирателите си, само и само да докажем, че тази закрила може да бъде или е налице.

След грехопадението идва дългото и понякога бавно изкачване обратно нагоре към умението да вярваш и да се надяваш. Задачата на Сирака в края на краищата е да се научи да разчита на себе си, но това обикновено не може да се постигне, преди той или тя да е започнал да търси „всеотдайното дърво": „Сега може да няма никой, който да бди над мен, но може и да намеря някого." Някои жени търсят Бащата, някои мъже търсят „домашния ангел", жената, която ще им предложи убежище от този жесток свят, мнозина търсят великия политически лидер, движението, каузата или сделката за един милион долара, която ще оправи всичко.

В основата е страхът на Сирака от безсилието и самотата, който е толкова дълбок, че обикновено не се преживява пряко. По-очевидната емоция е гневът, насочен навътре — като убеждение, че за грехопадението по някакъв начин сами сме виновни, или насочен навън, към Бога, Вселената, родителите, институциите, към всичко или всички, за които може да се установи, че не се грижат достатъчно за нас.

В условията на патриархат този гняв обикновено се проектира върху жените, както например в приказките за Ева и Пандора. Това може би става, както твърди Дороти Динърстейн в „Русалката и минотавърът", защото в детството ни закрилят майките ни, които тогава ни изглеждат всесилни. Не само че се разочароваме, че те не могат или не желаят да направят „всичко по-добро", но това разочарование е свързано и с ранния детски страх, че Мама може да си отиде и тогава детето със сигурност ще умре. В западната култура се проявява силно недоволство спрямо жените за това, че са отделни личности със свои потребности, а не само „всеотдайни дървета". Гневът може да застигне еманципираната жена заради амбицията и самостоятелността й или традиционната жена — заради зависимостта й. И към двете се отправят обвинения, че желаят и се нуждаят от нещо за себе си.

Една от отбранителните стратегии на Сирака е да се опитва да се улови за невинността и следователно да проявява нарцисизъм и пренебрежение към страданието на другите хора и да не признава правата им. Самодоволен мъж седи и чете вестник, докато жена му се изкривява от работа — приготвя вечерята и се занимава с три капризни, изморени и гладни деца. Лекомислена млада жена по цял ден пазарува, като забравя, че съпругът й мрази работата си, но не я напуска, за да изхранва жена си.

Яростта, която често се излива върху жените, стремящи се към независимост, се проявява винаги когато самовлюбени личности са принудени да изслушат изявления за самостоятелност от хора, за които доскоро са смятали, че живеят само за тяхно удобство. Тази ярост видяхме у белите южняци в първите дни на движението за граждански права в САЩ, у бизнесмените, изправени пред исканията на работниците, у мъжете в началото на движението за еманципация на жените и може би дори още по-рано у жените, когато мъжете започват да ги изоставят, за да търсят себе си. Виждаме тази ярост и днес сред консервативно настроените хора, когато бедните предявяват правото си на приличен живот — без дори да са го спечелили!

Същността на невинността е вярата в благосклонната йерархия, в условията на която не само властимащите — Бог, хората от бялата раса, капиталистите, политиците, родителите — издържат онези, за които се грижат, но и индивидите, за които те се грижат (човечеството, цветнокожите, работниците, простолюдието, децата), проявяват признателност, като им служат и ги отглеждат. Йерархичният ред създава сигурност, че всички ще бъдем закриляни. Изживяването на грехопадението е да чувстваш „Искам, боли ме, нуждая се" и да откриеш, че никой няма да пожелае или няма да може да ти помогне по някакъв начин.

Разбира се, за повечето възрастни хора е срамно да се чувстват по този начин. В края на краищата трябва да сме зрели, независими, самостоятелни и мнозинството от хората, които не се чувстват такива, не могат да го признаят дори пред себе си. Обикновено отговарят, че са „съвсем добре", но в действителност се чувстват изгубени и празни, дори отчаяни. Ролите, които играят, често са разновидности на архетиповете, които дават светлина на следващите етапи от пътуването; правилно долавят формата, но не и съдържанието.

Ако ги привлече ролята на Мъченика, колкото и да се опитват, те няма да могат да се жертват истински, с обич и загриженост към другите, и жертвата им няма да бъде преобразяваща. Ако се жертват заради децата си, след това децата трябва да плащат, да плащат, да плащат — като изразяват подходяща признателност, като живеят живота, който самите им родители са искали да живеят. Накратко, като жертват своя живот в замяна. На тази псевдожертва, която всъщност е форма на манипулация (представете си г-жа Портной в „Жалбата на Портной"), се дължи лошото име, с което жертвата се ползва в културата.

Днес почти всички, изглежда, разбират как майката, която прави жертви, може да манипулира децата си, но има и друг, не по-малко зловреден вариант. Това е мъжът, който ненавижда работата си и казва, че не я напуска заради жена си и децата си, а след това ги кара да му се отплащат, като го почитат, като го защитават от критика или гняв и му позволяват да се чувства в безопасност и сигурност в своята крепост. Такъв мъж почти винаги иска жена му да жертва пътуването си заради драмата на неговото мъченичество. Посланието в тези два случая и в други случаи е: „Аз правя жертви за теб, затова не ме изоставяй, стой при мен, подхранвай илюзиите ми, помогни ми да се чувствам в безопасност и сигурност."

Вместо ролята на псевдо-Мъченик Сиракът може да реши да играе ролята на воина. Вместо истински да се пребори със страха си и да се опита да създаде по-добър свят за себе си и за другите, той става безогледен. Това са крадците, изнасилвачите, побойниците, бизнесмените, експлоатиращи и замърсяващи, за да получат печалба. Това е класическата роля на мъжкар — „Вземам каквото поискам, а тебе, маце, те искам", — играна от хора, които са погълнати от своята личност и не забелязват страданието и разрухата, които създават. Разбира се, не само мъже се държат така, но си послужих с местоимението за мъжки род, защото поведението е социално неприемливо при жените и се среща по-рядко. Един от проблемите на мъжа в западната култура е свързан с това, че този модел на поведение се оправдава като мъжествен и голям брой мъже затъват там.

Един женски вариант на ролята на псевдо-воина е завладяването чрез съблазняване. В една сцена от пиесата на Нтодзаке Шанге „за цветнокожи момичета, които са мислили за самоубийство..." една жена среща случаен мъж, люби се с него абсолютно необуздано и сладострастно и рано на другата сутрин го събужда и го изритва от дома си. Това е план за отмъщение. Тя очаква той да я изостави и затова първа го отхвърля. Играта е „Кой пръв ще нанесе удара".

Колкото и силно да желаят Сираците да се жертват безкористно за децата си, за движението, за църквата и т.н. или колкото и да желаят да водят битки, които биха могли да променят света, те не могат да го направят. Планът им ще налага да са почти изцяло погълнати от себе си. Цялата им драма ще се съсредоточава в самите тях. Като не вярват истински, че могат да получат любов и нежност или наистина да променят света, те ще се задоволят да управляват условията на собственото си нещастие.

В редица случаи обаче Сираците са чисто и просто Сираци, които нямат вяра в способностите си и излъчват посланието: „Не знам как да се грижа за себе си." В своята младост, в нови, неизследвани ситуации и в неразвити части на личността си всички ние сме Сираци и следователно — зависими от другите. В нормалното, здраво човешко развитие фазата Сирак преминава по-леко. Разочарованието от родителите, институциите и авторитетите просто ни мотивира да напуснем сигурността на зависимостта и да извършим пътуванията си, за да търсим нови отговори.

В късния юношески период това може да бъде съвсем прозаично — като постъпването в колеж или напускането на родителския дом, за да работим и да се издържаме. По-късно то може да означава напускане на работа, скъсване на връзка или разочарование от политическа партия, религиозна група или житейска философия и търсене на нови отговори. Ако сме очаквали от лекарите, като здравен авторитет, от учителите или от други авторитетни фигури да ни покажат „Истината", разочарованието във всяка възраст ни подтиква или да търсим по-истински авторитети, или да научим достатъчно, за да бъдем авторитети сами за себе си.

Когато хората се отглеждат в домове, в които са в безопасност, обградени са с любов и им се внушава, че могат да вярват на себе си и на света, те нямат нужда да се задържат в псевдогероични етапи, а могат да се развиват цялостно, минавайки през тях. След като знаят какво означава да си в безопасност и да се грижат за теб, те знаят, че е безопасно да вярваш. (Сиракът е могъщ архетип, тъй като никой не е напълно свободен от него, колкото и да е щастлива съдбата му.) За мнозина обаче или домовете, в които е преминало детството им, не са били безопасни, или са прекарали някаква травма (например били са изнасилени или малтретирани по друг начин), или са били научени от семейството, училището, църквата или синагогата си, че не могат да вярват на себе си или че не могат да вярват на света.

Много християнски формации например насърчават децата да се възприемат като грешни и да не вярват на импулсите си, защото те са дадени от дявола. По подобен начин те виждат „света" като грешно и опасно място, за разлика от „църквата". Евреите, травматизирани от Холокоста, може би учат децата си винаги да се боят от антисемитизма и да смятат, че в потисническо и нееврейско общество винаги са изложени на опасност. Всъщност всяка угнетена група, която се опитва да предупреждава децата за действително съществуващото потисничсство в обществото, може, ако не подбира извънредно внимателно изразите си, несъзнателно да култивира у децата отношение на недоверие, което поражда параноя и ги затваря в манталитета на Сирака.

В опита си да предпазят децата от реалната опасност да бъдат отвлечени и малтретирани много родители преувеличават заплахата, която крие разговорът с чужди хора. Господстващите групи могат да внушат на децата си убеждението, че могат да вярват на членове на своята група, но не и на членовете на други, „по-низши групи": Жените са истерични и не може да им се вярва; цветнокожите са безотговорни и мързеливи; евреите са алчни; азиатците са коварни и т.н. Някои дори вярват и учат децата си, че е опасно да се вярва на когото и да било.

Онези, които се чувстват безсилни и не могат да се ориентират, трябва да се научат да търсят помощ и, разбира се, да преценяват към кого могат спокойно да се обърнат, за да получат отговори на въпросите си. Те ще спрат и ще останат на най-примитивните прояви на архетипа Сирак, ако не могат да признаят пред себе си и пред другите, когато се чувстват безсилни или им липсват умения и се нуждаят от помощ, или когато са толкова мнителни да очакват, че другите ще се възползват от неблагоприятното им положение, за да ги стъпчат още по-силно. На това примитивно равнище Сираците почти винаги или не вярват в себе си и дълбоко в душата си са убедени, че не заслужават сигурността, за която копнеят, или смятат, че външният свят е враждебен към тях, или са убедени и в двете.

Каръл Пирсън