Автор: Константин Байрактаров (Мастър Го)  

Културата е втората природа на човека, отразява надприродното в него, неговата духовна същност. В гръко-римския свят понятието се използва в смисъл на образованост, но първоначално му значение е свързано с обработването на земята (земеделието). В етимологията на понятието е заключено разбирането за “двете” култури – първата (природната) и втората като очовечена (одухотворена) природа. От това разграничение естествено следват понятията за природен и социален порядък, космос и социокосмос, които са в диалектическа връзка. Като архетипни представи двата космоса се обозначават с двойката небе-земя. Взаимоотношението между Небето и Земята, природата и хората, има определен игрови характер, базиран на пробата и грешката, на наблюдението и изследването водещо до разбиране на природата и нейното усвояване. На определено ниво взаимоотношенията между човека и природата, от която е произлязъл, имат “обучителен” характер. 

Всъщност и материалната, и духовната култура имат опредметяване, т.е. имат материално-вещна същност, но разликата е в това, че първата е свързана със създаването на материални блага (потребителски стойности) и занаятчийския труд (техне) и се въплъщава от Homo Faber, а втора има отношение към Homo Ludens в смисъла на човека на изкуството (артиста), олицетворяващ свободния човешки дух, възвишеното и благородното.

В системата на социалното културата има отношение към категориите сакрално и профанно, които корелират пряко с цикъла делник-празник. Културата като социално явление е организираща, смислозадаваща и целеполагаща. Тя обединява социалната група с общи вярвания, обичаи, ценности и т.н. Интегриращата й роля се осъществява благодарение на установени и общоприети правила, които трябва да се приемат и спазват от всички членове на обществото. Правилата се изразяват на много нива (етическо, естетическо, религиозно) и са кодирани в шифри (кодове), които предполагат съответни условности при осъществяването на определени поведенчески модели.

Отношенията в обществото отразяват представата за света в космогенетичен и космологичен план.  Една обща ос пронизва битийната и менталната сфери. Двете сфери всъщност взаимно се допълват и са неразчленими една от друга, затова се говори за космос, социокосмос, микрокосмос – природа, общество и човек. Смислозадаването се базира на мита за сътворението и плана за бъдещето. Небесният модел е образец за земното политическо устройство. Не случайно градовете-държави в Древна Гърция са се наричали “космополиси”. Небесната хармония е образец за изграждането на човешкото общество – социокосмическата хармония. Небесният йерархичен космос (ред) е пример за подражание и следване при изграждането на обществения организъм. Небесната хармония и ред на небето се изразяват с визията за Поляраната звезда и обикалящите я звезди. Около Axis Mundi – централната ос – се върти целият свят. В обществото това е управляващият (монархът), който има организираща функция, фокус на обществената структура. Образно казано управляващият е подобен на оста (главината) на колелото, която е неподвижна, а около нея се въртят спиците.

 Наподобяването и взаимната допълнителност на небесния и земния порядък е свързан със сакралната сфера. Сакрализираното пространство на земята е следствие на творческата дейност на човека, в която той се явява създател на света, в който живее. Другата категория е профанното, олицетворяваща хаоса. Сакралното е “заграждане” на част от земното пространство, в което цари хармония и ред. Сакралното пространство е знаково (семантично). Отделните “знаци” (имена) ориентират в хаоса и насочват към сакралния център.

“Създаването на свят” е пряко свързано с игровия характер на културата. Играта възпроизвежда природния свят като го одухотворява – това може да се отнесе към социокосмоса и колективната игра на роли. Игровото пространство в тесен смисъл също е сакрална сфера, вече представлява сакрално пространство, но на микрокосмическо ниво.

Културата се “играе”, подобно на театрална постановка или шахматна партия, в които отделните фигури са хора. Допълнителното повишаване на нивото на абстрахиране свежда културата на принципно ниво до шахматна божествена партия. Забележителна е метафората на Хераклит, който казва, че вечността е дете, което си играе на шашки и заключава, че само дете може да постигне смисъла и същината на Вселената. Може би това не е много далече от онези древни разбирания, според които мъдрецът, за да бъде мъдрец, трябва да има детско сърце, или, че райското блаженство е за тези, които са невинни като децата. Дълбокият смисъл  на абстракцията отвежда към онзи колективен разум или вселенски ум (нус), които присъства у всеки човек. Това разумно и едновременно духовно начало води всеки човек по пътя към идеалното общество, доколкото благото е търсено от всеки. Колективната игра, в която хората са фигури, задава насоката в развитието на културата и цивилизацията като една сложна и комплексна дейност.

Подобно намеква и Аристотел, който вижда индивидите в обществото, т.е. гражданите като свързани, както са логически свързани фигурите в играта шашки като тук той има предвид играта “петея”, олицетворяваща космополиса – магическият град. Неучастващите в този порядък същества според него са или варвари, или божества. Това са двете крайности или двата полюса, между които се развива обществената игра. Това доближава до идеята за театър, а също и до разбирането, че светът е плод на борбата между противоположностите. Развитието има агонален харатер, съществува действие и противодействие, взаимодопълването във вихъра, задвижван от космическото начало като стремеж към ред (божественото) и хаотическото начало като разрушителна сила. Противоположностите така се преливат, че както Хаосът ражда Космоса, така и Касмосът се връща в Хаоса и така до безкрай в спиралата на развитието, в която между първичното варварство и божествената възвишеност се провежда великата игра.

Въвлечеността на хората в социума, изпълнявайки роли по определени правила и норми, в един по особен смисъл има теургичен характер. Отново идеята за “създаването на свят”, в който човекът е съпричастен на космическото битие, на демиурга-земеустроител, т.е. човекът със своята воля също има своя принос в изграждането на света като социокосмически порядък, който намира израз в културата.



Литература

Елиаде М., “Посвещаване, ритуали, тайни общества”, изд. Прозорец
Хьойзинха Й., Homo Ludens, изд. “З. Стоянов”, С, 2000
Балиева Б., “Културата като социалнопсихологически модел”, сп. “Психологически форум”, кн. 4, 2004