Как християнството се е наложило в Европа и с какви методи?

Бруталната саморазправа на теологията с философията може да се види в делото на епископ Кирил Александрийски (?-444), който през 412 г. насъскал срещу Хипатия фанатичната тълпа, която буквално я разкъсала на части. [9]. Тази брутална и варварска саморазправа с нея на практика символизира истинското и реалното отношение на християнството и теологията му към философията с главно “Ф”. Не по-малко варварщина се вижда и в християнската императорска власт. При император Теодосий I християнството станало официална държавна религия (380 г.). Той като новопокръстен християнин издал жестоки закони срещу езичниците. За такива се смятали всички, които почитали Платон и Аристотел. Сред безумствата на тогавашната власт било доразрушаването на знаменитата Александрийска библиотека през 391 г., след като част от свитъците в нея вече били унищожени при пожар. Между другото Кирил Александрийски е известен и с полемиката си срещу константинополския епископ Нестор (?-440).

Нестор и неговите последователи твърдяли, че Христос има две природи – божествена, доколкото е Божи син, и човешка, доколкото е син на Мария. Кирил Александрийски настоявал, че Христос е “богочовек”. Спорът между Кирил и Нестор се състоял по времето на Теодосий II, Вселенския събор в Ефес (431г.). Победата на Кирил определила неговото учение като ортодоксално (легитимно), докато това на Нестор след това се третирало като ерес. [4, с.158]. А що се отнася до философите, то в Александрия вече нямало място за тях, те били преследвани на свой ред от епископ Атанасий. През IV-V в. противопоставянето между елинизма и християнството завършило в полза на християнството, което определило догматите си още през 250 г. на Никейския събор.

Някои символични събития говорят за постепенното изчезване и унищожаване на елинската култура и мисъл: отмяна на Олимпийските игри (394 г.) и Елевзинските мистерии (396 г.), а също и закриването на Атинската школа от Юстиниан I (529 г.). В епохата на Възраждането нечовешката саморазправа с Джордано Бруно не е по-различна от саморазправата с Хипатия. Тези два емблематични случая са достатъчно показателни за отношение на теологията към философията (и науката) изобщо. Велики умове на човечеството са станали жертва на “организираната посредственост” и “войнстващото невежество”. Техните палачи като маса (тълпа) са носителите на “простичката” вяра, насочвани от техните лидери, държащи лостовете на идеолого-теологичния механизъм на властта.

следва...