За това “догонване” Зенковский пише, че на руската философия са “били нужни огромни усилия за съвместяването на необходимото ученичество и собственото свободно творчество”. [8, с.380]. Макар до този момент философските въпроси да не са били чужди на руския ум, “те обикновено са намирали своето разрешение в религиозното съзерцание” [8, с.379], с което Зенковский се опитва да приближи стилово допетровската философска култура до Западната Средновековна философия.

Бердяев от своя страна не вижда в Средновековна Русия някакво особено значимо философско наследство. “Как да се обясни – пита той, - дългото отсъствие на просвещението в Русия, у народа, много надарен и способен да възприема високата култура, как да се обясни тази културна изостаналост и дори безграмотност, тази липса на органични връзки с великите култури на миналото?”. [7, с.46].

Бердяев се опитва да обясни философското без-мислие и безмълвие на допетровска Русия с историческите реалии – татарското иго. Или, както Л.Христов обяснява накратко, че през продължителния етап от X век до царуването на Петър I (1672-1725) “Русия е потисната от татаро-монголското нашествие и поради това е възпрепятствана да материализира в значими философски, религиозни и културни творби силата на своя дух”.[1, с.60]

Пръв архимандрит Гавраил в своята “История на философията”, излязла през 1840, прави опит да отнесе началото на руската философия не към XVIII, а още по-рано - към XI-XII век. Той изказва ценната мисъл: “Всеки народ има свой особен характер, отличаващ го от другите народи, и своя философия, повече или по-малко наукообразна, или в краен случай разпръсната в преданията, повестите, нравоученията, стихотворенията и религията”. (Гавраил (Воскресенский).

История философии. Ч. 6. Казань, 1840. С. 1.) Но специални изследвания по древноруска философия не е имало до края на XIX век. Такива изследвания прави ентусиастката М.В.Безобразова, която е открила в архивите не малко текстове с философско съдържание. Нейният призив за изследване на древноруското наследство не е бил чут и приет на сериозно от философите и историците нито в края на XIX век, нито в първата половина на XX век.

Така по въпроса за древноруската философия изключително крайна и негативна позиция заема руският хусерлианец Г.Шпет (1879-1937), според когото “древните руски Поучения и Слова говорят за ниското културно равнище ... и за липсата на умствено вдъхновение” у техните автори. [3, с.8].

За разлика от него Г.Федотов (1886-1951) застава зад становището, че руското философско творчество все пак съществува като културен феномен и неговата основна черта е дълбоката му обвързаност с религиозната стихия на древната Рус. * * * При всяка периодизация на историята на руската философска мисъл се поставя акцента на 988 г., когато се приема християнството и се въвежда кирило-методиевата писменост.

Почти нищо не се говори обаче за предисторията на руската философия, обвързана със стихията на езическата мисловност. Към времето на образуването на Киевската Рус източнославянското езичество е извървяло дълъг исторически път, измерван с хилядолетия.

“Природният свят оставал неизменен, но през вековете се е променяла степента на неговото о-познаване, осмислянето на природните явления и във връзка с това се е видоизменило и отражението на картината на реалния свят в ума на хората и така се е развила и представата на самите хора за другия свят – светът на невидимите сили.” [4, с.196].

С основаването на Киев през V в. (430г.) се поставя началото на руската държавност. Но Киевска Рус като качествено нова държавна раннофеодална формация се отнася към IX в. “Възникнала мощна езическа държава и култът към древните богове вече се явявал не само средство за въздействие върху невидимия свят на духовете на природата, но и за въздействие на многохилядната маса обикновени хора, съставящи основата на тази държава”. [4, с. 197].

Безспорно е, че езическият светоглед играе определена (определяща) роля при формирането на руската религиозно-философската култура и периодът V – X в. може да се дефинира като езическа предистория (предфилософски етап) на руската философска мисъл. Носителите на древната мъдрост и знания през този период са мъдреците-влъхви.

Характерно за езическия етап на руската мисловност е, че той първо е дописмен (приемам го с някои уговорки), и, второ е безименен, доколкото не са записани в историята имената и делата на езическите мъдреци. Езическото миросъзерцание е оставило своя траен отпечатък в руския фолклор. Рибаков определя влъхвите като народни мъдреци, които обработвали и разпространявали митовете и били достатъчно образовани за да знаят гръцкия фолклор. [4, с.771].

Тяхно дело е адаптирането на гръцките митове на руска почва. Като класически пример Рибаков посочва приказката за Кашчей Безсмъртни, който похищава Анастасия. Приказката води началото си от X в., но самият сюжет се отнася към много дълбока древност. Кашчей напълно се отъждествява с Аид – господаря на мъртвите, а Анастасия Прекрасна – с Персефона (Прозерпина) – богинята на пролетта.

Още през VI-IV в. жреците-влъхви са съставяли календари, познавали са движенията на небесните тела, фиксирали са неподвижността на Полярната звезда, определяйки я като оста на света, познава ли са “чертите и резките”, извършвали са богослужения, съхранявали са митовете и преданията. Според Рибаков обикновеният селски влъхва “по обема на знанията си трябва да се приближава до съвременния професор по етнография” [4, с.302].

Несъмнено влъхвите са били образовани и грамотни люде, способни да усвояват античната култура благодарение на това, че са познавали гръцката писменост и език [4, с.355]. В качеството си на митотворци и познавачи на гръцката митология следва да се предположи, че влъхвите трябва да са познавали също така (поне частично) гръцката философия.

Не може да не се спомене най-значимото (и единството оцеляло) произведение на руската езическа култура “Словото за полка на Игор” (XII век), което, макар и категоризирано като художествена творба, все пак е написано от автор с философично перо. Неизвестният гений определено е представител на езическата мисловност и няма да бъде пресилено, ако го определим като философ.

Ако се приеме, че философ е този, който се стреми към единната картина на света, то това може да бъде отнесено и към руския влъхва. Или, казано по друг начин, влъхвите като представители на езическата руска мисловност са философи, доколкото те, както би се изразил средновековният летописец, са “мъже мъдри и смислени”.

Ако трябва да се използва езика на В.Нестле, който дефинира типовете на гръцкия софос, то в случая влъхвите несъмнено могат да се разглеждат като представители на Руския Софос. [13]. Влъхвите в Киевска Рус определено са имали статут на философи за техните съвременници, макар да се е гледало негативно на тях от страна на християнските проповедници.

Така в най-древната руска летопис “Повестта за годините” като “влъхви” са представени философите от елинистичната епоха, а именно гностиците Симон и Менандър, и неопитагорееца Аполоний Тивански. Но на влъхвата обаче не се гледа с особено доверие, защото “твори бесовски чудеса” [6, Часть I; ПРЕДАНИЕ О СМЕРТИ КНЯЗЯ ОЛЕГА]. С проникването на християнството приключва самостоятелното развитие на езичеството.

Гръцкото християнство през 980-те години срещнало в Киевска Рус една значително развита езическа култура със своя митология, пантеон от главни божества, жреци, и, по всяка вероятност, със свое езическо летописание (!) 912-980 гг. Езическите жреци са имали значително влияние в Киевска Рус и след приемането на християнството. Двете идеологии, автохтонната и привнесената, са били несъвместими. Визуална представа за срещата на езичеството с християнството може да се добие от една илюстрация в Радзивиловския летопис (1071г.).

Новгород. От ляво е княз Глеб Святославич с подкрепящите го епископи, а от дясно е влъхвата с неговите поддръжници. Прави впечатление гордата осанка и достойнството на влъхвата. В Новгород жреците-влъхви са продължавали дейността си чак до XIIIв. Конфликтът между християнството и езичеството в крайна сметка исторически завършва в полза за християнството.

А и каузата на езичеството по начало е била обречена, доколкото в този идеологически двубой светската власт (по политико-културни причини) е била на страната на християнството. Малко са преките сведения за влъхвите и тяхната деятелност в обществения живот на младата Киевска Рус през IX-X в. “Но дори частичните сведения за влъхвите през XI в., действащи в периферията на Руската земя, ги представят като могъщи дейци, вдигащи ръка както на местната аристокрация, така и на знатния киевски боярин, дошъл с дружината си.” [4., с.300].

В исторически план, до въвеждането на християнството, представители на влъхвите са били висши дворцови сановници и са оказвали своето влияние във властта като съветници на княза (княж тиун). В един литературен паметник (“Наказанието&rdquo от XIIIв. княз Константин пита епископ Симеон, къде ще отиде тиунът след смъртта си. Епископът му отговорил, че тиунът ще бъде там, където ще бъде и князът, защото от княза зависи какъв човек, добър или лош, ще бъде на тиунския пост.

Най-ранните значения на думата “тиун”, според различни изследователи, са следните: управляващ, съдия, попечител, опекун, възпитател, наставник. В тази светлина съветникът на княза (княж тиун) сигурно като “мъдър и смислен мъж” може да се приравни с понятие като “везир” или “придворен философ” (от конфуциански тип). От XIII в. нататък влъхвите и тиуните загубват значението си в държавния апарат. [5]. * * *

През IX век, когато се установява феодалната Киевска Рус, възникнала нуждата от съответната верска идеология, която да играе ролята на фундамент на държавността. Великият княз на Киевска Рус през IX век си присвоил източната титла каган, съответстваща на западноевропейската – император, и киевските монарси са се титулували така до XI век. В този ранен период е имало остра нужда от нова религия, която да съответствала адекватно на феодалната формация.

Първоначално е бил направен опит да се създаде такава религия, основана на традиционните източноевропейски религиозни представи. С тази цел княз Владимир Святославич провел религиозна реформа. Бил приет пантеона от богове, включващ божествата, които се ползвали с най-голяма популярност при различните племена, населяващи държавата.

Обаче тази реформа не довела до очакваните резултати. Проблемът за въвеждане на нова религия останал. Оказало се, че нямало хора с нужната философска подготовка (според А.Сухов), които да създадат адекватна религия. Очевидно жреците-влъхви не са успели да реализират проекта за религия (“Пантеонът на Владимир&rdquo, което е определило в крайна сметка и тяхната историческа съдба.

Тези обстоятелства възпрепятствали възникването на автохтонна религия. Наложило се да се избере религия отвън, което през Средновековието било обичайно явление. [2, с.10]. Християнството оставя много по-явната философска диря в историята на Русия. Средновековната философия е здраво свързана с религиозното миросъзерцание – “тя е немислима без религиозни категории и образи, говори на “религиозен език”. [2, с.16].

Докато М.Громов и Н.Козлов все пак отнасят предисторията на древноруската философия към епохата на дохристиянското езическо мировъзприятие [3, с.40], то М.Тихомиров утвърждава, че от Х в. с приемането на християнството (“духоносния факт&rdquo и посредством византийската и българската философии започва (същинската) история на философската мисъл в Киевска Рус, която получила особено развитие в XI-XIIвв. (М.Н. Тихомиров, “Русская культура X-XVIII вв.”, М, 1968, с. 91-92.)

Опирайки се на сложната симбиоза от византийски идеи, преплетени с традициите на славянското езичество и българската книжовност в домонголския период от развитието на духовната култура на Киевска Рус, (според Зималеева) се е формирала оригинална и самобитна философска мисъл. [9, с.31].

За разбирането на същността на древноруската мъдрост е необходима не само външната оценка от позицията на съвременния изследовател, но трябва да се отчете също и това как древноруските хора са оценявали философията. [3, с.29]. Приобщаването към писмената духовна култура породило култ към книгата, почитана като една от висшите ценности.

Този преход към новата степен на културата се ознаменува с началото на интензивна духовна дейност и похвално отношение към “книжното знание” (1037г., Ярослав Мъдри и грижата за просвещението):

“Велика е ползата от книжното знание: от книгите се учим и се наставляваме по пътя на покаянието; от писаното слово постигаме мъдрост и въздържание; та нали те са реките, напояващи вселената, в книгите има неизмерима дълбочина, чрез тях се утешаваме в печалта, те са юздата на въздържанието...” (“Повест за годините”, Нестор, XII век). [6, Часть III; Правление князя Ярослава]

За създаването на разнообразна по своя характер и съдържание на литературата на Киевска Рус е благоприятствала езиковата близост с България, където вече съществували множество произведения, както преводни, така и български. В резултат на християнизацията започва проникването на философски веяния от Византия и България, което създало предпоставки за самостоятелното развитие на философската мисъл в Киевска Рус. [2, с.14].

С най-голям авторитет в областта на философията в Русия се е ползвал византийския мислител (сириецът) Йоан Дамаскин (VIIIв.). Основният му труд е “Източникът на знанието”; в първата му част, наречена “Диалектика”, авторът дава шест определения на философията:

• Познание за природата на съществуващото.

• Познание на материалния и духовния свят.

• Учение за смъртта (преходността).

• Уподобяване на Бога, следване на нравствените идеали и самоусъвършенстването.

• Изкуство на изкуствата.

• Любов към мъдростта, а от тук и боголюбие, доколкото Богът представлява самата мъдрост.

Освен тази най-авторитетна класификация, предложена от Йоан Дамаскин, е имало и други определения на философията. Такова, битуващо в древноруска среда, е определението на философията, приписвано от славянския просветител Константин-Кирил Философ: “Да се познаят божиите и човешките неща; да се приближи човек до бога, доколкото е възможно, и да се приучи чрез добродетел да стане като онзи, който го е създал по свой образ и подобие”. [12].

Не е за пропускане и “Шестодневът” на Йоан Екзарх. Едно натурфилософско произведение, първата славянска книга с енциклопедичен характер. От руските произведения може да се посочи “Повестта за годините” (XIIв.) на монаха Нестор, която може да се разглежда не само като историческа хроника, но и като паметник на философската мисъл. [3, с.18].

В “Повестта” е отразено полисемантичното понятие “философ”, което може да се отнася за: 1) християнския проповедник (“Речта на философа&rdquo, 2) мъдрия наставник, просветител 3) славянския първоучител Константин Кирил-Философ, и 4) просветения човек, способен да изтълкува тъмните места в книгите (в случая княз Владимир Волински).

В епохата на разцвета на Киевска Рус и началото на феодалната й разпокъсаност философската мисъл вече се е формирала и започнала да се развива в различните си форми. Били са заложени основите на философското мислене, установили се основните понятия и категории, усвоени били и творчески преработени елементите на византийската култура.

Отделните дейци, произведения и жанрове в духовната култура на Древната Рус породили разнообразието на философската мисъл: историческите виждания на летописците, патриотизма на Иларион, етиката на Теодосий Печерски и на Владимир Мономах, екзегезата на Климент Смолятич, красноречието на Кирил Туровски, гносеологическите идеи на Никифор, афоризмите на Даниил Заточеченика, и много други...

Всичко това изисква щателни изследвания и коментари, за да може да изкристализира обликът на ранната руска философия. Но вече е ясно, че Руският Логос има история, отвеждаща ни в дълбините на вековете...

Автор: Константин Байрактаров, 2005 г.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. ХРИСТОВ Л., “Руският Логос”, изд. ПАРАДИГМА, С., 2000

2. СУХОВ А. Д., “Русская философия – Пути развития”, изд. “Наука”, М., 1989

3. ГРОМОВ М. Н., КОЗЛОВ Н. С., “Русская философская мысль X-XVII веков”, изд. МГУ, М., 1990

4. РЫБАКОВ Б. А., “Язычество Древней Руси”, изд. “Наука”, М., 1987

5. ЗАВОДСКАЯ С. В., “О значении термина “княж тиун” в XI-XIII вв.”, 1975; из. “Древнейшие государства на територии СССР – материалы и исследования”, изд. “Наука”, М., 1976

6. ЛИХАЧОВ Д.С., “Великое наследие (Классические произведения литературы Древней Руси)”, М., Современник, 1980. - “ПОВЕСТЬ ВРЕМЕННЫХ ЛЕТ”, http://www.hronos.km.ru/docum/povest.htm

7. БЕРДЯЕВ Н.А., “Русская идея. Основные проблемы русской мысли XIX века и начала XX века”, “О России и русской философской культуре”, изд. “Наука”, М., 1990

8. ЗЕНКОВСКИЙ В.В., “История русской философии; Введение”, “О России и русской философской культуре”, изд. “Наука”, М., 1990

9. ЗАМАЛЕЕВА А.Ф. “Курс истории русской философии”. М.: Наука, 1995г.

10. КАДИЙСКИ К., “Слово за похода на Игор, Игор – син Святославов, внук Олегов”, Изд. “Народна Култура”, С., 1986

11. КОСОРУКОВ А., “Гений без име”, Изд. ОФ, С., 1989

12. “Из старата българска литература” (сборник), [Кл. Охридски, “Из живота на Кирил”], изд. “Български писател”, С., 1988

13. НЕСТЛЕ В., “Мит и логос”, сб. Статии. “Мит и философия” (състав. З.Попов), УИ “Кл. Охридски 1991, с. 71. (прев. Е.Ангелова по Wilhelm Nestle “Vom Mithos zum Logos”, Stutgart, 1940, 1-20)

14. Снимка: Киев е един от най-древните градове в Източна Европа. Смята се, че е основан през 5 век, като условно за година на основаването му е приета 482. През 8-9 век градът е търговско средище на северозападната граница на Хазарския хаганат, като в края на 9 век е завладян от варягите. Те го превръщат в център на държавата, станала известна като Киевска Рус.