Секти в истинския смисъл на думата съществуват само по отношение на една Църква. Всяка секта е против Църквата, т.е. представлява “опозиционно” движение (реформатортско или революционно), което, не можейки или не желаейки да постигне признание или да са утвърди в Църквата като законно и автентично, се отделя от нея с намерение да се обособи на свой ред в Църква. Разбира се, тези движения, оспорващи канона, възникват много често и преди всичко в период на обществена, а следователно и на религиозна криза. Колкото Църквата е по-централизирана, догматична, авторитарна, толкова повече тя е обект на опозиционни движения, на реформи, както и на нововъведения.

Някои секти успяват да си извоюват официално признание от Църквата (монашески ордени, братства, духовни ордени, като например Тамплиерите, Християнската работническа младеж, Опус Деи...). Други (проповедници-труженици, привърженици на посвещението в духовен сан на жените, “сексуалните малцинства”, търсещи религиозна легитимност...), несполучили, прекратяват дейността си или разгръщат своя протест срещу утвърдената религиозна традиция вътре или извън Църквата. Може обаче да дойде момент, когато оспорващото монопола й движение преминава границата и става схизма (отцепване) или секта. Общото между тях е, че и двете се противопоставят на канона, но все пак съществува разлика: схизматикът се отделя, без да отрече нищо от съвместно постигнатото в лоното на Църквата, докато сектантът се отцепва окончателно, като въвежда нова или възвърната комбинация от вяра–вероизповедания–обреди.

Следователно с езика се злоупотребява, щом за секти са провъзгласявани всевъзможни религиозни движения, които не се противопоставят на Църквата, нито се откъсват от нея, а съчетават появяването на обаятелен харизматичен водач със съвкупност от вероизповедания с всякакъв произход. Тези формации не са секти в истинския смисъл на думата, дори някои да използват знаци, символи или откъслеци от доктрини, заимствани от една или няколко религиозни традиции. Всяка секта възниква като оспорващо движение в определена култура и поради това може да черпи същността на своите опозиционни възгледи единствено от обкръжаващата я духовна среда. При някои Църкви става дума не за секти, а по-скоро за течения. Така например поради липса на институционализирано учение юдаизмът, във всеки случай поне съвременният, не познава “еретични” или отделни секти в буквалния смисъл, а по-скоро мисловни течения.

Що се отнася до индуизма, който не познава нито догматичеко учение, нито строго регламентирани практики, това не е Църква или множество Църкви и следователно не се сблъсква с проблеми за сектите; там се говори за школи, за различни видове благочестия и способи за постигането им, в основата си до една легитимни. Ако протестантските секти са многобройни, вероятно това е, защото самото протестантство възниква от движение за незачитане на свещеничеството и църквата като посредник между Бога и човека, според което взаимоотношенията между Божието слово и вярващия не са и не бива да са опосредствани от духовенството или от традицията. Оттам произхожда и идеята за постоянно реформиране, която не може да не доведе до един вид автономия на всяка местна духовна общност, а в резултат на това – до сектата като начин на актуализация на вярата в Божието слово.