От известно време мъжът имал усещането, че някой го следи. Отначало отхвърлил мисълта: “Аз да не съм параноик!” - но все по-натрапчиво чувствал нечие присъствие. Не посмял с никого да сподели какво се случва. Не уважавал никого и не вярвал, че биха му дали смислен отговор и добър съвет. А и хората започнали да странят от него: “Какъв неприятен човек!” – казвали си и го отбягвали.

Времето минавало, а мъжът продължавал да усеща нечие натрапчиво присъствие. Един-два пъти, докато вървял, се обърнал рязко, за да види кой го следва по петите. Никой нямало зад него. Това го притеснило още повече: “Да не би да халюцинирам по някакъв начин, мислейки, че някой ме следва?!” Не намирал отговор, а това много го измъчвало, защото обичал да намира отговор на всичко, с което се сблъска.

Неизвестността го дразнела. Веднъж, минавайки покрай огледалото в къщи, видял образа си. Направо не се познал! Това ли е същият човек, който излъчва достойнство, строгост и компетентност?! Който не знае какво е страх и води толкова удобен и примерен живот?! Мъжът стоял в унес, известно време. Като в мъгла, която го обхванала не само тялом, но и духом. Изведнъж се сепнал. Не можел повече да се гледа и бързо излязъл на улицата.

Бил хубав пролетен ден. Топъл и слънчев. Раззеленилите се дървета хвърляли приятна сянка на паважа. Поуспокоил се малко, изложен на топлината на слънчевите лъчи. И както им се наслаждавал, вървейки по улицата, открил нещо. Боже, какво откритие само! Видял сянката на тялото си. Най-обикновена сянка! Почувствал се едновременно облекчен, доволен и засрамен. Как е могъл така да се излага и да му идват разни непривични за него мисли?!

Божееее, колко отпуснат и окрилен се чувствал! Най-накрая загадката е разгадана!. А той обичал тъкмо така да става – да разгадава загадките / както обичал ребусите, шарадите и вясакви логически и мисловни игри/. Изпитал някакво радостно, нетипично за него чувство. И както си стоял, без тежест в гърдите, доволен и спокоен, паднал и ... умрял. Да, този здрав човек, който за кратко изпитал нещо непознато и неприятно, но накрая разгадал, умрял.

И докато лежал на земята, сянката му излязла и се изправила над него. Но не сянката на тялото му. Тази била особена. Сянката в душата, която криела много и непознати вътрешни страхове, срамове, болки и недоразумения; копнежи, желания и мечти. Затворени дълбоко, зад седем врати, заключени със седем ключа. “Ах, ти, глупави човече! Не ме позна и сега си плати за това! От колко време удрям по вратите, за да изляза и да се опознаем, а ти не ми отговаряш! “Чудел се дали не му се случва нещо лошо! “ Хахаха, направо ме разсмя! Е, сега, вече разбра! “

И сянката се отдалечила от тялото, сърдита, намусена и с вирнат нос – точно както и мъжът си повдигал главата приживе, докато ходел по улиците. Хора, от къщите наоколо започнали да се трупат около тялото. Разпознали починалия и въпреки, че не питаели особено добри чувства към него, съжалили за прекъснатия живот, прекръстели се и повикали линейка. Скоро отнесли тялото и всички се разотишли.

Животът тръгнал по старому. Той и това си знае – да върви – въпреки човешките страсти, болки и скърби. Въпреки посещенията на смъртта. Той не и обръщал внимание и си вървял! Починалият мъж се възнесъл. Св. Петър го посрещнал и му казал да изчака. След това усърдно се заел да разпределя починалите души – коя за рая, коя за ада – всички отишли на мястото си. Дошъл редът и на нашия герой. Св. Петър го погледнал и му казал:

“Знаеш ли, че ти не си за тук!” “Как така не съм?! – зачудил се мъжът – “За къде не съм – за рая или за ада? Ако съм за ада, давай по-бързо, че замръзнах в предверието” и се поусмихнал, доволен от шегата си – той си мислел, че е шега! Св. Петър обаче го погледнал строго: “Изобщо не си за тук! Още като те видях, разбрах, че не можеш да останеш при нас – нито в рая, нито в ада. Защото си загубил сянката си, а душата ти не е пълна и не мога да кажа за къде си!”

Мъжът се позачудил – как така е загубил сянката си? Нали точно преди да почине я видя и за първи път от много дни насам се почувства спокоен! И какво е пълна душа?! Много беше чел, но за това изобщо не беше чувал, а какво остава да прочете?!? Докато му се стрелкали тези мисли, Св. Петър кимнал и му казал: ” Реших да ти дам още един шанс! Ще те пратя отново на земята и дано успееш да намериш сянката си и душата си цяла!“

И го върнал на земята. Мъжът се събудил. За кратко време дошъл на себе си и се огледал. Намирал се в непозната стая, явно в непозната къща. Станал и погледнал през прозореца. И улицата и къщите на нея, му се сторили непознати. “Странно!” – казал си – “Отново ми се случва нещо необяснимо!” – но този път не се чувствал зле от това. Погледнал се в огледалото - изглеждал по същия начин и все пак имало нещо различно.

Нещо в изражението, в погледа, в стойката му. “Е, нищо и това ще разгадая!” – облякъл се и излязъл на улицата. Още щом стъпил на тротоара, отвсякъде започнали хора да му се усмихват, да му се радват; да го поздравяват и прегръщат. “Боже мой! Сънувам ли или това е по-сложна загадка отпреди?!” Не останало време за чудене, защото разни хора му говорели, колко се радват, че най-накрая оздравял, че имали нужда от златните му ръце и колко се притеснявали за него, и колко са щастливи да го видят здрав.

И не че искат да го притесняват след боледуването, но дали не е възможно да направи ... Хората го затрупвали с поръчки - креватче за очаквано дете, скрин за семеен юбилей, шкаф за домакинство, масичка и столове за градината, масивни столове, маси и мебели за ново домакинство и ... още, и още, и още. Поръчките не свършвали! Накрая хората се осъзнали и му казали да не се притеснява и претоварва и да си гледа здравето. Разделили се с него и тръгнали по собствените си задачи. Докато си тръгвали, мъжът чул двама да си говорят:

“Душичка е! Как веднага се съгласи да направи мебелите, въпреки че до скоро беше на легло!” – в същност мъжът не казал почти нищо и през повечето време се усмихвал, но хората приемали мълчанието му за съгласие. Защото го познавали, като много отзивчив човек, който и на мравката път прави. Искало им се да вярват, че той е съгласен! Нашият герой бил зашеметен от случващото се.

По инерция тръгнал по улицата, а и за да проясни мислите си. Дивял се на станалото и започнал да разсъждава. Сигурно с връщането си на земята е претърпял някаква метаморфоза?! Решил в себе си, че ще се “включи в играта” и дано намери проклетата сянка и да напълни душата си. Не че знаел как точно ще стане, но воден от любопитство искал да разгадае гатанката и открие отговора. “Както аз обичам! “ “Яяяя, интересно! Все пак е останало нещо от стария “Аз”!” и продължил по пътя си. Минало време и успял да се превъплати в новия си образ.

С много вещина и въображение майсторял разнообразни предмети и изпълнявал различни, дори причудливи желания на клиентите. А поръчките валяли и валяли. Едва успявал да смогне да ги изпълни. Работел денем и нощем, нощем и денем. Дъх не можел да си поеме. Започнал да се изморява. Все повече и повече. Заспивал, както майсторял поредната вещ и после рязко се събуждал, незнаейки къде се намира и какво прави.

Очите му го предавали – понякога едва виждал някое дребно детайлче, което трябва да дооправи. Ръцете също. Започнали много да го болят, треперели на моменти и веднъж чукът се отплеснал и наранил ръката му. Чувствал, че се разболява, но не спирал да работи. Защото бил обещал едикакво си на едикого си, а и другият чакал за своята вещ и не било удобно да отказва на хората! Те толкова много го ценели!

Една нощ, докато майсторял поредната вещ, главата му клюмнала и той издъхнал. От устата му излязло малко бледосиво кълбенце – това било останало от Душата му. Изневиделица се появила Сянката. Стъпила върху него и вместо молитва, казала: “За първи път виждам толкова глупав човек! “ “ Приятелю, мой, трябваше да ме намериш и опознаеш. Да си изясним взаимно копнежите и тревогите, желанията и мечтите си. Да бъде душата ти пълна! А ти я изтиска, като лимон и сега отново си без мен и без нея!”

И Сянката се обърнала сърдито кръгом и на мига изчезнала. Мъжът пак чакал пред портите и решението на Св. Петър. А той бил ядосан: “Нали те пратих да намериш сянката си и да дойдеш с пълна душа! А ти какво направи?! Сега трябва да те оставя в предверието, където починалите хора ще се тълпят, ще те подминават и изблъскват, докато чакат да им кажа къде ще прекарат вечността. И ти ще си някъде и никъде; възнесъл се и не дотам. Вечността ти ще бъде неяснота, няма да си на място и нито ще си добре, нито зле! Това ли искаш?!”

Мъжът сериозно се уплашил, но се осъзнал и помолил: “Дай ми, моля те, още един шанс! Този път ще се справя. Ще намеря сянката си и Душата ми ще бъде пълна!” Св. Петър се позамислил и казал: “Добре. Това е нещо, което рядко правя, но ти давам още една възможност. Много малка, но възможност.” И преди мъжът да разбере, се намерил на добре познатата улица в добре познатия му град, с добре познатите хора, които някога презирал.

Разбрал, че стои на едно място и че хората с почуда го оглеждат. Това ли е той или не е? Чудо ли е станало или просто е привидение?! Приближили се и започнали да го разпитват: как така е жив, къде е бил, защо се връща и разни подобни въпроси, които задават хората, изгарящи от любопитство. Той тихо казал, че в болницата дълго го лекували, но оздравял и му препоръчали да отиде на дълга почивка в непознати места: “Наистина бяха непознати! Но интересни!” – си казал и се усмихнал, спомняйки си.

Хората, около него се изненадали от усмивката и от това, че изобщо разговаря с тях. Този прочут темерут! Подтиквани от благоразположението му, го накарали да обещае, че ще им разкаже за местата, които е посетил. Неочаквано мъжът получил много покани за гостуване и интересното било, че не се подразнил от разпитващите, нито от желанието им да се сприятелят с него. Следващите три дни били пълни с гостувания, следобедни събирания, вечери.

Нашият герой се чувствал добре и радостен, отговаряйки на въпроси и разказвайки за непознати земи. Повечето неща, които разказвал, били прочетени от него, някои доукрасявал или измислял истории – с въображение и хумор – които неуморно споделял с хората, вече негови приятели. Вярно, понякога му задавали доста странни въпроси, дори. Но той не се дразнел, както преди, а спокойно и търпеливо обяснявал.

Когато късно вечер се прибирал в своя дом, почивката му била пълноценна! Чувствал пълнота! Бил изпълнен с вътрешно доволство и щастие. Дааааа, май за такава пълнота на Душата става въпрос!

Четвъртия ден, вечерта отново се прибрал след поредния пълноценен ден – ден с нови запознанства, общуване и приятелски закачки. Усмивката не слизала вече от лицето му! Целият сияел! Легнал си, преизпълнен с радост и планове за следващия ден – с кого ще се срещне на чашка и кого да покани у дома.

Толкова хубав му се струвал животът! И както си лежал, унесен с щастлива усмивка на лицето и пълна душа, починал. Мигом се възнесъл. Св. Петър го посрещнал с думите: “Тези четири дни, ти преживя истинско откровение! Срещна се с вътрешния си страх да се довериш на хората, да ги приемеш и сприятелиш с тях! Да бъдеш откровен, но и сърдечен и мил, изслушващ и забавен!

Желанието хората да те слушат се осъществи, но когато прояви внимание и доброта към тях. И душата ти се изпълни!” Докато Св. Петър говорел тези неща, някаква приятна замаяност обхванала мъжа. Усмивката му преминала по цялото тяло, почуствал невероятно спокойствие и благост. Вече нямало значение къде ще прекара вечността. Той бил цял и с пълна Душа!

Автор: Надя Златева