В горите живее един бог, който никога не се качва на Олимп. Той обича земята и простия свободен живот в планините. Прилича малко на човек, но краката му са като на козел, два рога украсяват главата му и под долната му устна расте сива козя брадичка. Наричат го Пан. Той се отличава от другите богове, по това, че е добродушен, обича самотата и по цял ден се скита по планините, радва се на дърветата и слуша музиката на Природата. Пан много обича музиката не само тази на вятъра, на водата и на птиците, но и онази, която създават хората. Той се отличава от останалите богове и по това, че бил много грозен, но с добро сърце. Понякога, когато овчарите си почиват от дневния си труд, седнали край огъня, пристига и Пан и се разполага между тях. Той обича да ги слуша как пеят и който пее най – хубаво, бил сигурен , че стадото му ще добрува и ще се множи, защото Пан го е взел под свое покровителство.

Наред с музиката Пан обича и всичко красиво, което вижда. Той се радва на самодивите от планината, които леки и жизнерадостни танцуват под Слънцето и въпреки, че понякога го закачат за грозотата му, той се радва, когато остават при него, защото смехът им звъни в ушите му като песен. Пан обикнал една самодива повече от всички други , тя му се струвала по – красива от останалите и гласът и бил по – хубав от всеки друг глас. Това била самодивата Сиринга. Един ден, когато я срещнал в гората Пан я помолил да стане негова жена, но Сиринга изплашена от неговата грозота, хукнала да бяга и не пожелала да го изслуша. Пан се спуснал да я гони, така преминали през цялата гора, отпред тичала уплашената самодива , отзад тичал Пан и се смеел, защото знаел, че нищо не може да избяга от козите му крака.

Те излезли от гората и Сиринга се намерила пред една река, за миг се поколебала, погледнала зад себе си, видяла, че опасността наближава и скочила във водата. Пан надал страшен вик и се втурнал към реката. Но самодивата била изчезнала. Отчаян той гледал водите, които течели равнодушно, докато изведнъж му се сторило, че му говори гласът на самодивата. Без да помръдва той се заслушал. Мелодичния глас ту се засилвал, ту притихвал до шепот. Това бил вятърът, който свирел в тръстиката, поникнала на мястото, където Сиринга потънала. Тогава Пан отрязал седем тръстики, залепил ги с восък и направил онази свирка, която днес наричаме сиринга или свирката на Пан. Тази негова свирка пее песента на самодивата и така той намира малка утеха, макар, че никога не успял да забрави любимата си. Понякога, когато седи вечер с приятелите си овчарите, а огънят ги топли, той им разказва историята за самодивата и свирката сиринга.