Един ден Атина седяла до една рекичка във Фригия. Гледала как водите текат до нозете и. И слушала как вятърът шепне в тръстиката. Толкова хубава и се сторила тази песен, че поискала да и подражава. Отрязала две тръстики, продупчила ги, направила от тях свирка и засвирила най – напред песента на вятъра, а след това всички останали мелодии, които изпълвали природата. Тъй била очарована от своето свирене, че не забелязала как цялата гора стихнала, за да я слуша, нито разбрала, че скрит в храстите до нея стоял един овчар, също унесен в нейната музика. Внезапно обаче видяла собственото си отражение във водата и се уплашила от издутите си бузи.

- Ах колко ме загрозява! – рекла тя и захвърлила гневно тръстиките във водата. Скочил овчарят от скривалището си, взел свирката и тръгнал да обикаля всеки ден из планините, като свирел на Атината свирка. И омагьосвал не само самодивите от гората, но и птиците и дърветата. Той виждал всичко това и толкова се възгордял от своето изкуство, че един ден се похвалил

- Какво ще ни говорят за лирата и песента на Аполон! Кой може да ги сравни с моята свирка? Уплашили се самодивите като го чули и му казали:

- Мълчи! - Как можеш да се мериш с Аполон, с бога? Но той се засмял и викнал още по – силно:

- Аполоне, аз Марсий те предизвиквам! Ела да ме чуеш и ако ме победиш в свирнята, можеш да сториш с мен каквото поискаш. И изведнъж пред него се появил блестящия Аполон с лира в ръка. Като листа гонени от вятъра се разпръснали горските нимфи и се скрили в своите дървета.

- Дойдох понеже ме повика. Но ако искаш вземи думите си назад и все още можеш да се спасиш. Марсий му казал подигравателно: - Боиш се от поражението и бягаш от състезанието ли? Лицето на бога потъмняло.

- Добре – казал той, - нека музите отсъдят. Но ако те победя, ще постъпя с теб както искам. Гласът му бил като далечен гръм, който плаши пътниците. Но Марсий не разбрал.

- Одери ме жив ако искаш – казал той равнодушно. След малко се събрали деветте музи, увенчани с цветя и състезанието започнало. Пръв свирил Марсий. И толкова хубава била песента му, че самодивите забравили страха си и пак се скупчили около него. Музите също били очаровани. Слушали го без да мръднат, с очи вперени в него. Марсий почувствал това и завършил песента си с един тържествен изблик, сякаш победата била вече негова. Без да се смути ни най – малко Аполон започнал да свири на лирата си и струните оживели под пръстите му и трептели с мелодията, която се разливала по цялата притихнала природа.

След малко той започнал да пее и гласът му бил толкова хубав, че вятърът стихнал, дърветата спрели да шумолят, рекичката прекъснала течението си, цялата природа затаила дъх, за да се наслади на тази божествена хармония. И когато Аполон завършил, мълчанието продължило. Въздъхнал лесът, като че се събуждал от сън и пак малко по малко започнал животът. Тогава всички музи присъдили единодушно венецът на победата на бога. Но Аполон искал да накаже Марсий и го одрал, а кожата му закачил в една пещера. Горските нимфи толкова много оплаквали своя музикант, че сълзите им станали рекичка, която тече и днес във Фригия и която носи името на Марсий.