Веднъж, когато Аполон обикалял по земята, срещнал едно момче.

- Как се казваш?

- Хиацинт – отговорило то.

– А ти? - За какво ти е моето име? – рекъл Аполон. – Аз съм твой приятел и това ти стига.

Оттогава не минавало и ден, без двамата да се срещнат и скоро ги свързвало голямо приятелство. Аполон много обикнал чистосърдечното и безгрижно дете и го учел да свири на лира да пее и танцува. Обучавал го да хвърля диск и копие, да стреля с лък и т.н. Колкото пъти обаче Хиацинт пожелавал да се мери с приятеля си, винаги Аполон излизал по – силен и по – сръчен. Един ден, когото двамата се упражнявали, Аполон хванал диска и докато го въртял, той му се изплъзнал от ръцете и полетял в страни и надалеч. Хиацинт се завтекъл да го хване, но дискът се ударил в един камък, подскочил и улучил момчето в челото.

Хиацинт се строполил на земята. Дълго време останал богът там като се мъчел да възвърне животът на момчето и не можел да повярва, че сам той, макар и неволно го е убил. Хиацинт изглеждал така спокоен сякаш спял и само окървавеното му чело показвало какво е станало. Аполон се навел над него и с една последна целувка го превърнал в живо, свежо и красиво цвете. Днес ние го наричаме зюмбюл. И всеки път, когато слънцето го помилва, листата му се отварят и малките му камбанки трептят, като че той, Хиацинт, иска да благодари на големия си приятел за новия живот, който му е дарил.