Фаетон гледал с копнеж от небесната златна врата как баща му, бог Хелиос, се качвал на блестящата си колесница и величествено преминавал по небето. Той изпитвал силно желание да се качи някой ден на колесницата, да хване поводите, да усети силата на конете и да ги обуздае с ръцете си. искал да види как конете се обливат с пяна и се бунтуват, а той ги държи с твърда като желязо ръка. Когато Слънцето се върнало вечерта, Фаетон го замолил:

- Татко, остави ме утре аз да водя твоята колесница. Но Слънцето поклатило глава: - Малък си още. Фаетон прехапал устни и навъсено погалил изпотените коне. Но Слънцето обичало сина си и му домъчняло, че го вижда натъжен. И един ден казал:

- Върви ти да караш днес моята колесница, изговорил той с колебание и безпокойство. Фаетон едва се сдържал, скочил на колесницата, грабнал поводите и шибнал конете. Изненадани животните се изправили на задните си крака, после стремително се спуснали по небето, теглейки колесницата след себе си. Скоро обаче разбрали, че ръката, която ги държи не е здравата ръка на Слънцето. Разярени разтърсили гриви и изцвилили. От ноздрите им хвърчели пламъци, а подковите им изпущали искри.

Фаетон се помъчил да удържи конете, вятърът свирел в ушите му и той със стиснати зъби дърпал поводите, за да укроти устрема на животните. Фаетон бил достоен син на Слънцето. Събрал цялата си сила, ръцете му се вкопчили в ремъците, тялото му се борело да удържи конете, но те били по – силни от Фаетон. Изоставили обичайния си път и ту слизали толкова ниско, че изгаряли земята и хората, ту препускали толкова високо, че земята замръзвала и се покривала със сняг. Зевс видял от Олимп бедата и уплашен да не се затрие светът, разгневен запратил мълнията си върху колесницата.

Конете се изправили на задните си крака, подлудени от грохота около тях и се спрели изведнъж с широко разтворени ноздри и с почервенели и разширени от страх очи. Тялото на момчето, разкъсано и неузнаваемо, се изплъзнало от колесницата и паднало в река Еридан, днешната По в Италия. Като видели, че водите го погълнали, сестрите му започнали да плачът и ридаят и като го оплаквали, тръгнали нагоре и надолу по брега да търсят трупа на Фаетон. Зевс толкова ги съжалил, че ги превърнал във високи сребристи тополи. И днес, когато подухне вятър, тополите се разклащат и въздишат, а листата им трептят от мъка.