Който е ходил в храма на Херакъл в Крит, не може да не е посетил и Кносос, където един старец водач го превежда през коридори и проходи, между срутени камъни и полски цветя, обяснявайки с монотонен глас:

- Тук е била спалнята на Минос…, тук неговия трон…, тук голямата зала за гости…, тук артелната… Разбира се дворецът на великия Минос сега е много разрушен. Но въпреки всичко, от това, което е запазено човек може да си представи приблизително размера на двореца, който е бил просторен и много богат. Той е бил на два етажа и имал голямо подземие, за което казват, че било прочутия Лабиринт, където е живял Минотавърът, чудовището с глава на бик. Дворецът в Кносос бил построен от атинянина Дедал. Минос се любувал на своето жилище, минавал от една зала в друга, гледал пъстрите стенописи, статуите, колоните и сърцето му се изпълвало с гордост. Той казвал:

- Няма по света друг дворец като този! И когато един ден Дедал пожелал да се върне в отечеството си, царят го повикал и му казал: - Ако си отидеш, трябва първо да ми дадеш дума, че никога няма да построиш по – красив или подобен на моя дворец. Но Дедал обичал своето изкуство.

- Не мога да не се трудя, докато имам сили – казал той на царя. Разсърдил се тогава Минос и го задържал насила в Кносос, заедно със сина му Икар, за когото казвали, че щял да стане по – голям майстор дори от баща си. Въпреки охолния живот Дедал обаче копнеел за своята свобода и ден и нощ работел, за да се върне в Атина. Един ден повикал Икар в работилницата си и му показал последната си творба – два чифта големи крила като на птица.

- Виждаш ли ги? – му казал той.

– Те ще ни върнат в родината. Донесъл му единия чифт и докато го прикрепвал към раменете му с восък, го научил как да си служи с крилата. - Да се издигаш с вятъра и да се спускаш с вятъра, като птиците – му казал той. – И да не летиш много нависоко, да не би слънцето да стопи восъка, нито много ниско, да не би пяната на морето да измокри крилата. Да летиш спокойно и равномерно. Тръгни сега и помни думите ми! Аз ида след теб. Бързо и пъргаво литнал Икар и се вдигнал високо в небето.

- Станахме птици! – извикал той на баща си, който го следвал по – бавно. – Можем да правим каквото поискаме.

- Спокойно и равномерно! – казал Дедал Но Икар не го чувал, смеел се и се забавлявал, издигал се и се спускал във въздуха. Той слязъл ниско до вълните и после като светкавица се стрелнал във висините.

- Светът е наш! – извикал той на баща си. Но Дедал не отговорил нищо, неспокоен го следял непрестанно с поглед. Внезапно Дедал извикал:

- Икаре върни се назад! Защото го видял да се изкачва като орел към слънцето и го обзел страх. С разтуптяно сърце и скрита гордост Дедал гледал сина си да се издига все по – високо.

- Какво безумие! – си мислел той. Икар непрекъснато се смалявал, едвам се виждал като черно петно в светлината на слънцето. Внезапно обаче започнал да се снижава и да се уголемява пред погледа на баща си. Ставал все по – голям и по – голям.. Разлепени от раменете крилата висели безполезни върху ръцете на Икар и той падал от висините, тежък като камък. Спуснал се Дедал да го хване, но не успял и Икар паднал във вълните, които го покрили.

Дълго време Дедал летял над морето наоколо, търсейки тялото на сина си. Най – накрая океанидите, морските нимфи се смилили над него. Те изнесли тялото от дълбочините и го поставили на една скала. Дедал го взел в прегръдките си и с мъка се добрал до сушата, състарен и сломен. Погребал Икар до морето, за да го приспиват вълните, а крилата своето последно творение, хвърлил в дълбините на морето. После заминал и никой не узнал къде е отишъл, нито в коя земя е гробът му.