В Пелион, между буките и елите, живеел един кентавър, колкото мъдър, толкова и красив. Със старческата си глава, украсена със листа, и една вълча кожа, наметната върху силните му рамене, той бродел мълчаливо из горите, а под копитата му пращели сухи клонки. Макар и стар той вървял изправен с гордо вдигната глава като жребец. Лицето му издавало мисъл и величие, съчетани с голяма умора. Много години преживял той в планините, еднообразни и мъчителни години и колкото и далеч да гледал в бъдещето не виждал никаква промяна за себе си, защото боговете го били направили безсмъртен. Животът му бил дотегнал със своите скърби и несгоди. Умореният му спокоен поглед се издигал към дърветата, които образували зелен свод, после все тъй равнодушно се плъзгал над стволовете. Унесен в мислите си, той гледал пред себе си без да вижда.

- Хироне, Хироне! – чул той радостни гласове и около десетина деца се спуснали измежду дърветата и го заобиколили. Сред тях имало едно дете, което с дясната си ръка притискало конвулсивно лявата.

- Учителю! – извикали децата. – Помогни му! Змия го ухапа... Кентавърът веднага изоставил мислите си и хванал болната ръка. В сърцето си той хранел любов към всичките тези деца и без да обръща внимание на мрачните си мисли, бил винаги готов да им помогне и да ги поучи. Защото едничката цел в живота му сега била да ги отгледа и да ги направи добри и смели мъже. Той прегледал ръката, която почнала вече да почернява и веднага заповядал:

- Бързо в пещерата! Може би ще успея с нагорещеното желязо. Лицето му обаче било помрачено. Обърнал се да тръгне, когато едно продължително посвирване го накарало да спре и той вдигнал глава. Засмяно лице се появило върху една скала и се чул весел глас: - Къде бързате без мен? И като събаряло камъните, при тях скокнало едно момче с увесени на кръста различни снопчета. Доброта била изписана по цялото му лице, което сега се навеждало състрадателно над ухапанта ръка.

- Учителю, аз мога да го излекувам казало детето и развързало едно снопче билки от пояса си - Ето това търсех! – извикало то, измъквайки една билка. – Намерих я днес. Една вълчица ме научи. Сдъвка я малко, облиза раната си, която беше като тази и и мина веднага... Като я видях как си тръгна тичешком, набрах от тази билка колкото можах. Както говорело момчето стрило няколко листенца върху раната, превързало я стегнато и загледало неспокойно другарчето си. Малкият гледал вързаната си ръка и малко по малко болката изчезвала от лицето му. Той въздъхнал облекчено и отправил благодарствен поглед към своя приятел.

- Да си жив и здрав , Асклепий – казал той. – Нека боговете те дарят с щастие! Аз вече движа пръстите си и след малко няма да чувствам никаква болка. Хирон погалил с любов своя ученик по косата. - Ти ще надминеш и учителя си! – прошепнал той. Това било силно казано, защото старият кентавър бил известен не само в родното си място, но и в цяла Гърция като най – способен и най – мъдър лечител. И все пак пророчеството се сбъднало. Порастнал Асклепий напуснал своя учител и слязъл от прохладните планини, където толкова герои прекарвали своите детски години при мъдрия кентавър.

Слязъл Асклепий на земята при хората и сърцето го заболяло, като виждал как болестите и нещастията ги съсипват. Той лекувал състрадателно и скоро се разчуло по цяла Гърция, че Асклепий, синът на Аполон и царската дъщеря Коронида, лекувал дори онези, които били загубили всяка надежда. Болните пристигали на тълпи при него и кога с билки, кога с други лекарства, той отпращал всички излекувани. При едно свое пътуване срещнал хубавата девойка Епиона, взел я за жена и дълги години живели щастливо. Родили им се две момчета – Подалир и Махаон; баща им ги обучавал от малки и те станали по – късно едни от най – прочутите лекари на Гърция. Родило им се и едно момиче да оживява къщата със своята усмивка. Това била Хигия, стройната богиня със светли очи, която можела да дава нова сила, радост и надежда на всеки, който се докосвал до бялата и ръка.

По – спокоен и по – сериозен бил третият брат, едно мълчаливо човече, увито в тежка топла дреха, която го покривала изцяло. Това бил Телесфор. Колкото повече минавало времето, толкова по – мъдър ставал Асклепий. Той черпел знанията си от Природата и с неуморна доброта помагал на всички хора, докато най – после започнал да лекува не само болни, но и да възкресява мъртви. Усетил Хадес долу в ада, че земята не му изпраща вече души и много се ядосал. Скочил в колесницата си и отлетял към Олимп. Разярен се завтекъл към пира, където се забалявали боговете. С черната си брада и червени очи той се различавал много от засмяната дружина на Олимп. Хадес се спуснал към Зевс и му казал:

- Какво правиш брате? Не поглеждаш ли отвреме на време долу на земята, където хората са се навъдили като мравки, а безбройните помещения на царството ми стоят празни? Харон – лодкарят, който превозва душите на умрелите през река Ахерон дреме върху греблата и пътеката към Ада тревясва. Изпращам смъртта при хората, а тя се връща с празни ръце, отчаяна и победена от знанията и изкуството на Асклепий. Как можеш да търпиш това? Като го чул Зевс се обезпокоил. Отдавна не бил помислял за земята. Отдаден на забавления, той бил забравил съвсем вечната човешка опасност.

Навел се от своя трон и внимателно погледнал долу. Учудил се като видял щастието почти във всеки дом и хората по – силни и по – трудолюбиви от всякога. „Разбира се това не може да се търпи!”, казал си той замислен. И като видял Асклепий, който лекувал в онзи час един умиращ човек, поразил го с мълнията на място. Веднага въздухът се изпълнил с плач и викове. Риданията стигнали чак до Олимп. - Аполоне, отнеха ни сина ти! Аполоне, отмъсти за него! Другите богове равнодушно се заели отново с яденето и пиенето, но Аполон чул плачовете и лицето му потъмняло. Той метнал колчана със стрелите на рамо, слязъл бързо от Олимп, прескочил морето и стъпил в Сицилия. От кратера на Етна той погледнал надолу към дълбочината на земята където живеели циклопите, трима от синовете на Уран и Гея. Видял ги събрани около една огромна наковалня.

Те удряли ритмично с тежките си чукове мълнията, която правели за Зевс. Три стрели профучали, чул се силен трясък и после всичко утихнало след малко угаснал и огънят, Етна зеела тъмна и бездушна. Аполон бил доволен. Неговият син заслужавал такова отмъщение. Като научил това Зевс кипнал от яд.

- Махай се от очите ми! - извикал той гръмогласно. – Вън от Олимп, убиецо и да не си стъпил тук! Аполон си заминал и дълги години останал заточен на земята. Това донякъде удовлетворявало Зевс, но заточението на Аполон не върнало живота на циклопите, а мълнията била главното оръжие на Зевс. Без нея той рискувал да загуби цялата си власт. Той се принудил да преглътне гнева си и да се спогоди със своя син. - Олимп е отново отворен за теб – му казал той. Ще направя синът ти безсмъртен, наравно с другите богове. Ти обаче ще трябва да съживиш мойте слуги. Така и станало. Циклопите били възкресени и започнали пак да работят в своята планина. Асклепий вече бил бог като баща си и бил обожаван от хората като „Спасител”.

От всичките му храмове три били главните: в Епидавър, в Ко и в Пергам, където мнозина са били излекувани от асклепиадите, от синовете, а по – късно от учениците на бога. В средата на храма имало една голяма стая, където се издигала статуята на Асклепий, там жреците отглеждали свещените змии. Болните лягали в краката на статуята и гледали в мрака златнозелените змии, които покривали мрамора като жив, подвижен килим и спокойното лице на бога, който в една си ръка държал жезъла с увита около него змия, а другата си ръка протягъл към болните, готов да помогне.

Там те прекарвали цялата нощ и на сутринта разказвали на жреците сънищата и виденията си. Тогава жреците обяснявали какво лечение им е предписал бога и каква жертва трябва да му принесат. Всеки, който оздравявал принасял в дар една плоча, описваща лечението му. Много такива плочи били намерени най – вече в Епидавър, къде се намирал най – старият и най – големият храм на Асклепий. И днес жезълът на бога с увита около него змия е останал символ на лечителското изкуство.