Живяла някога една девойка казвала се Арахна – паяк. Била много стройна, горделива и сръчна във всички занаяти. Но предпочитала една работа пред всички други: наведена над стана си тя по цял ден тъкала. Изпридала тънката лъскава нишка, после я опъвала и започвала работа. Бързо и сръчно тънките и пръсти мятали совалката и от ръцете и излизали прекрасни неща. Тя галела усмихната меката тъкан и се радвала на нейната красота. Нямало друга девойка, която да тъче като нея. Тя знаела това и се гордеела. И един ден казала:

- Никой не може да ме надмине в занаята ми, нито човек, нито бог, нито дори великата Атина. Чула я Атина и много и докривяло. Тя била научила жените да тъкат, сега едно простосмъртно момиче се осмелявало да казва такива думи. Облякла се Атина като стара жена и слязла на земята. Гледала през отворените врати на стаята как девойката пеела, седнала на стана. Старицата влязла вътре.

- Прекрасна е твоята работа моето момиче – казала тя със слаб старчески глас. – Наистина трябва да благодарим на безсмъртната Атина, която е дала на жените стана и ги е научила на своя занаят. Арахна я погледнала и се усмихнала.

- От нейният занаят ли казваш? Нима Атина може да тъче така? Я погледни! Старицата поклатила глава.

- Внимавай дъще! – казала тя.

– Не говори така! Кой някога е надминавал боговете? Добра ти е работата, не отричам, но мери ли се тя с делото на безсмъртна ръка? Арахна повдигнала иронично вежди.

- Така ли мислиш, майко? – И почнала пак да мята совалката. – жалко, че Атина не ни чува, за да дойде и да се състезаваме. Бих желала поне веднъж да видя майсторството и, което толкова хвалят!

- Наистина ли би желала това? – попитала старицата.

- Щом ти казвам! – отвърнало равнодушно момичето.

- Ето, тук съм! – извикала Атина, захвърлила дрипите си и показала истинския си образ. – А сега все още ли искаш да мерим сили? Арахна срещнала погледа и и не се уплашила от разгневените и очи. - Да искам, казала тя. Ето един стан – използвай го. Седнала Атина и започнала да тъче. Наистина войнствената богиня била сръчна и в женските работи. Работела намръщена над своя стан и се стараела творбата и да бъде съвършена, защото думите на девойката я били засегнали дълбоко. Малко по малко платното растяло и било прекрасно, гладко и тънко. На него били изобразени най – различни бойни сцени, купища от трупове изпотрошени оръжия, ранени коне, окървавени войни, които още държели меча. Но във всички тези битки победители били боговете, а победени хората. Атина гордо вдигнала глава.

Наистина по – прекрасно нещо не било виждано от човешкото око. Извърнала се и погледнала презрително Арахна. Очите на Арахна блестели от радост, а бузите и били зачервени като трендафил. И другите и платна били красиви, но никое не било като това. В него били втъкани най – различни хармонични и животворни картини, в които човешкият ум побеждавал неизменно божествените сили и всичко било така съвършено изработено, че сякаш дърветата се поклащали, а птичките наистина чуруликали. Видяла това Атина и сърцето и помръкнало. Нейното изкуство не стигало дотам. Когато девойката вдигнала очи и усмихната погледнала богинята, уверена в победата си, гневът заслепил Атина.

Тя грабнала шедьовъра на Арахна, разкъсала го и го хвърлила в лицето и. Разгневила се Арахна и заплашително застанала срещу богинята. Но Атина не била още отмъстила докрай. С едно бързо движение тя ударила с жезъла си момичето по рамото. Арахна се сгърчила, смалила се и почерняла, превърнала се в паяк, с голяма глава и тънки крачета.

- Така се наказват всички, които обиждат боговете – извикала Атина.

– Сега тъчи, тъчи непрестанно, друга работа няма да имаш в живота си, но вятърът ще къса твоето платно и ти винаги ще оплакваш своята опърничавост. Оттогава Арахна все тъче, а платното и все се разваля, но каквото попадне в мрежата и било муха, било друго някое животинче, бива убивано и безмилостно изяждано от нея.