Синхроничността във Вселената може да бъде изразена и по друг начин, с друг термин: единство на Вселената. Именно него изучава и наблюдава моят приятел и „го­лям брат" Клив Бакстър от Сан Диего, щата Калифорния, който преди работеше и живееше в Ню Йорк. Дълго време традиционната наука гледаше с пренебрежение на неговите вдъхновени опити, понеже те включват неща, които учени­те не могат да видят, чуят или пипнат с петте си сетива. Рядко някой учен е задействал шестото си чувство - интуи­цията, отвеждаща към истината, макар че у Клив, който прилича много на Спок, това чувство е настроено чудесно още от деня, когато той се е родил като поредния любопитко от зодия Риби.

Когато преди няколко години е поканен да държи реч пред августейшата асоциация, Клив е представен надлежно пред учените като „баща на първичното клетъчно възприя­тие", след което отвръща с тънкото си чувство за хумор (част от шестото чувство), че „заради начина, по който посрещате моите изследвания, се чувствам по-скоро негова майка, коя­то го е родила извънбрачно".

Още от самото начало искам да кажа, че Клив не прите­жава диплома за висше образование и не е кандидат или док­тор на никоя научна „дисциплина", и то не защото това е нещо срамно, а обратното, защото той по-скоро трябва да е благодарен, че се е получило така. Следвал е инженерство, агрономство и психология в Тексаския университет, в уни­верситета в „Ей и Ем", също в Тексас, и в колежа „Мидълбъри" във Върмонт, но един семестър преди дипломирането се е отказал от висшето образование. Въпреки това притежава много висока „степен" на чувствителност, прозорливост, логика и здрав разум.

Ако Третото ви око е отворено така широко, както при Бакстър, традиционното висше образование по-скоро пречи, отколкото да помага, като блокира бистрата мисъл и огра­ничава въображението. Точно както Ейбрахам Линкълн е ста­нал юрист, и Клив е главно самоук. Дори и да не следваш в университет, трябва да прехвърлиш тонове литература и по­лучаваш истински познания главно когато изучаваш нещо, което те интересува силно, а не когато си принуден да слу­шаш лекции, препоръчвани от другите просто защото така е било прието през последните десетилетия, когато живеехме в буквалния смисъл на думата в коренно различен свят. Епо­хата на Водолея промени всички правила.

Повечето хора, открили или разработили понятия, кои­то са ускорили развитието на света, не са притежавали уни­верситетска диплома, смятана днес от мнозина за гаранция за успешна кариера. Но понякога е голям плюс да си лишен от „голямата тапия". Ако не е бил „лишен" от диплома за някоя научна „дисциплина", Клив Бакстър, бащата на първич­ното клетъчно възприятие, може би никога нямаше да даде живот на своето „дете" чудо, предопределено да преобрази традиционния начин на мислене на циничната съвременна наука - и то прави точно това! И тогава учените от цял свят а да не говорим за мен и вас, нямаше да знаем, че порежеш ли си пръста, целината и брюкселското зеле в хладилника го усещат и регистрират, или казано по-поетично... „не можещ да докоснеш цвете, без да разлюлееш и звезда".

За всяко „проклятие" като че има възмездие, прераства­що в благословия. Както в онази отколешна приказка. Как красивият принц е щял да разбере, че принцесата го обича заради самия него, ако не е бил превърнат от вещицата в грозна, покрита с брадавици жаба, а въпреки това младата жена го е целунала, без дори да подозира, че магията ще тег­не над принца само до време? Още едно „проклятие", което всъщност е прикрита благословия.

Сигурно ви звучи наивно. Че какво лошо има в това? Наивните обикновено имат много изчистена представа за щастието. Често ми се случва да си мисля за тази толкова важна университетска диплома, до която завършилите гимназия не успяват да се доберат по финансови причини. Вие, „лишените от диплома", не бива да забравяте, че Александър Велики е покорил света едва осем­найсетгодишен, без да е карал нито един курс „как се побеж­дава". Днес световноизвестен с предизвикателството си към скептицизма на учените спрямо първичното клетъчно възпри­ятие, Клив Бакстър започва изследванията си в ранните ут­ринни часове на 2 февруари 1966 година.

Както се бил отдал на Нептуновите си мечти в лабора­торията на своята научноизследователска фондация „Бакстър" в Ню Йорк (днес със седалище в Сан Диего), той погледнал случайно голямото зелено растение в ъгъла на помещението, което вероятно си бъбрело приятелски с него на астралното равнище, където в момента той правел духов­ния си крос за здраве. За да съм точна, ще кажа, че истинско­то ботаническо име на растението е Dracaena messangeana. Нали е зодия Риби, Клив си е състрадателен - сторило му се, че растението е оклюмало, и решил да го полее.

Докато оти­вал да сипе вода, най-неочаквано се запитал за колко ли вре­ме тя ще стигне от корените до листата, понеже цветето наи­стина изглеждало много жадно, ето защо, след като го по­лял, прикачил два полиграфски електрода към едно от листата - явно се е чувствал кръгъл глупак (едва ли човек, усвоил някоя научна „дисциплина", ще седне да се занимава с това), - после зачакал да види дали влагата малко по малко ще промени равнището на съпротивление на растението до­толкова, че да проличи и върху милиметровата хартия.

И уцелил право в десетката! Бил стъписай (доколкото може да бъде стъписай представител на зодиакален знак Риби _ хората от тази зодия трудно могат да бъдат учудени), кога­то вече посъживеното растение реагирало горе-долу както реагира човек, изпитващ положителни емоции. Сетне, все по-развълнуван и заинтригуван, Бакстър се запитал дали цветето ще възпроизведе чрез електродите върху милиметровата хартия реакцията на човек, усетил, че над него е надвиснала заплаха, и решил да се опита да подпали едно от листата му.

Онова, което се случило после, било само добре дошло, защото искрено се съмнявам, че състрадателният Клив от зодия Риби е щял да намери сили да подложи на такава бо­лезнена операция любимото си растение. Не му се наложило да го прави, защото още преди да е намерил кибрита (не е разполагал със запалка, тъй като е непушач, но от търпели­вите, а не от онези вманиачени истерични непушачи дикта­тори), та значи още преди да е намерил кибрита... всъщност нека оставим Клив да разкаже сам. „Още в мига, в който си представих горящата клечка, писецът на електрода направо полудя и заподскача върху хартията. Бях направо смаян."

По някакъв начин, чрез първично клетъчно възприятие, растението явно е усетило, че е изложено на опасност. От онзи паметен ден Клив е провел стотици наблюдения, както ги нарича самият той, в целенасочените си усилия да открие още доказателства за първичното клетъчно възприятие не само при растенията, но и при плодовете и зеленчуците, пре­сните яйца, плесента, киселото мляко, човешките кръвни тел­ца, пробите от тъкан и дори сперматозоидите.

Установява, че домашните растения се плашат, ако край тях мине куче (вероятно защото в даден момент някое нехай­но псе ги е ръфало, за да утоли жаждата си??), и получават сигнали от умиращите клетки в засъхващата кръв върху слу­чайно порязан пръст. Не по-маловажно доказателство за синхроничността и единството на Вселената е и това, че те реа­гират на сигналите за тревога, излъчвани от изложените на опасност клетки на който и да е член от общността на живите същества. Освен това Клив открива, че растенията са в състояние да приемат сигналите от общуването между хора, и то от доста голямо разстояние. Регистрират „удовол­ствие", когато Клив смята да се прибере и да ги полее, въпреки че той е на цели двайсет километра, когато мисълта изниква в съзнанието му.

Образите и чувствата, изпитвани от отделните растения и получавани от тях от други растения, не се състоят, разби­ра се, от изречени думи. Те, естествено, не са карали курсове по телепатия и не разбират думите „ей сега едно от листата ти ще бъде подпалено", или „потрай малко, знам, че си жад­но, ей сега ще те полея... П.П. Обичам те", - ала когато чо­векът, изричащ думите, си представи тези действия, те бързо биват „превеждани" дословно като заплаха, загриженост или обич.

Бакстър е нарекъл явлението „първично", защото възприятието е наблюдавано при всички клетки, които е из­следвал, независимо от биологичните им функции. Откри­ва подобна реакция при амебите и всички останали еднок­летъчни организми, които е изследвал. Безуспешно се опитва да препречи пътя на разменяните сигнали с фарадеев ек­ран, с паравани и облепени с оловни листове контейнери. Но клетките продължават да общуват безпрепятствено по­между си точно както екстрасенсите общуват въпреки пре­пятствията на „вълните на астралните дължини". С присъщата си скромност Клив, който много ми прилича на Спок от „Стар Трек", стига до извода, че „колкото и заше­метяващо да ни звучи, явно съществува сигнал, свързващ всички живи организми".

Онова, което днес е зашеметяващо, не след дълго ни се струва изтъркано и банално. Хората свикват бързо с чудеса­та. Някога смайващите изобретения на електрическия ток, на радио- и телевизионния приемник, на телефона днес ни изглеждат нещо съвсем обичайно. Няма да видите някой да се свлича от възторг и почуда на колене, когато вдига теле­фонната слушалка, настройва радиоапарата или включва те­левизионния приемник, на екрана на който като с вълшебна пръчица се появява образ. Човекът се отегчава от вълшеб­ството почти в мига, в който го съгледа. Но може би тъкмо това тласка човешкия Дух напред и нагоре... където той търси, издирва нови и нови чудеса.

Някои открития на Клив, например с разрязаните зе­ленчуци, са забавни, но от това не стават по-маловажни. Към три различни вида пресни зеленчуци са прикачвани електро­ди. После „някой" (не самият Клив, той е прекалено състрадателен към новите си приятели) - и така, някой избира един от трите вида зеленчук, за да го пусне във вряща вода, както правят по ресторантите с живите омари. Избраният зеленчук „припада" още преди да е бил докоснат, в мига, когато чо­векът го е избрал наум - и това се отразява върху милимет­ровата хартия, като писецът на електрода подскача рязко на­горе, а после внезапно изписва права линия, обозначаваща „безсъзнание". Другите зеленчуци се държат спокойно, дока­то злочестият им събрат не бъде сварен - тогава те реагират със състрадание и вълнение. Яйцата също „припадат", кога­то решим наум да ги вземем и чукнем, а освен това регист­рират „нервност", ако наблизо счупим черупката на друго яйце.

Това откритие определено ми вдъхва спокойствие, за­щото лично аз не обичам да запържвам морковите, да режа доматите и така нататък. Сега вече знам, че те ще изпаднат в нещо като анестезийна кома в мига, в който „осъзнаят" как­во ги чака, и няма да „усетят" нищо. Клив е убеден: трябва да предупреждаваме предварително храната, че й предстои да стане част от хранителната верига, та тя да припадне или да изпадне в кома и да не страда, точно както са правели тибет­ските монаси, извинявали се на глас на хранителните про­дукти, преди да ги сготвят или изядат. Дано горките омари имат време да припаднат, преди да бъдат сварени живи.

Понеже стана дума за припадане, един следобед Клив бе посетен в нюйоркската лаборатория на своята научноизс­ледователска фондация „Бакстър", където провежда всички­те си опити, от някаква дама от канадски университет, зани­маваща се с растениевъдство и ботаника. От любопитство искала да присъства на неговите експерименти с растения. Клив мрази подобни неща, защото никога не знае дали гостът му не изпитва тайничко отрицателно отношение и скепти­цизъм, с което да предизвика „късо съединение" в опита, но въпреки това, макар и със свито сърце, приел жената.

В уречения час тя почукала на вратата, Клив я поканил да влезе и я отвел право при растенията, където канадката седнала и загледала. После прикачил няколко електрода към растенията и зачакал. Чакал ли, чакал. Никое от растенията не регистрирало дори „припадък". Писецът върху милимет­ровата хартия не помръдвал... Смутен, озадачен и раздраз­нен (за пръв път му се случвало електродите изобщо да не реагират), Клив се опитал да ги задейства и накрая се отка­зал. Растенията не „говорели". Просто били прекратили об­щуването, и толкоз. Клив отсъдил наум, че ако са „припад­нали", това е станало, преди да прикачи електродите, веро­ятно когато жената е почукала на вратата... и си е помислила нещо. Какво ли?... Скоро ще видим.

След няколко минути празни приказки Клив попитал своята гостенка с какво точно се занимава в университета. Тя отвърнала бойко: „Най-вече с това да подбирам расте­ния, после ги нося в лабораторията, изгарям ги и измервам тяхната маса в сухо състояние." Така моят приятел проумял каква е работата. Чрез своята странна морзова азбука упла­шените растения са разбрали, че в лабораторията е влязла Лошата магьосница от Север, която може би си е наумила да ги опече. Ето защо от страх, за да се защитят, се престорили на „мъртви". Веднага щом жената си тръгнала, Клив побързал да се върне при травмираните си растения, които чрез елек­тродите отново регистрирали върху хартията „спокойствие". Това, естествено, е забавно, но е и от голямо значение. Рас­тенията наистина са в състояние да попиват всичко в емоционалната аура на хората, които се приближават до тях.

Линда Гудман