В средата на зимата самолетът ми кацна в Лос Анджелес. Трябваше да видя местата където се би развил животът на Карлос Кастанеда. Какво всъщност знаех за него? Като някои крадец обикалях около къщата на Пандора Авеню. Седях в ресторантите, които е посещавал, ядях от ястията, които е поръчвал. Разговарях със сервитьорките. Странен призрак, аз дълго бродих самотен из града на ангелите, търсейки знаци, думи, образи, символи. Един ден пътувах по някаква безкрайна, почерняла от коли магистрала, когато здрачът ме запрати сред феерия от цветове, а сенките на небостъргачите продължаваха все така да се удължават. Спомних си, че за Кастанеда това бе особен час, който представляваше „пролуката” между световете. Какво търсех тук на волана на взета под наем кола? На чудо ли се надявах? Исках само да разбера. Този мъж се бе обгърнал в плътна мъгла, която бе започнала да се разнася.

Струваше ми се, че в Лос Анделес пелената щеше да се разкъса. Най – напред ме обззе гняв. Какво трябваше да мисля в края на краищата за един мошеник, самохвалко, витиеват лъжец, хитрец, който цял живот съчинява, фантазира, променя биографията си, за да прелъстява и унищожава по – лесно. До последния си дъх Карлос Кастанеда не престава да разправя небивалици. Най – прекрасната му измислица се нарича дон Хуан (дон Жуан), на франски език двете имена се изписват по един и същи начин. Оченидно е, че Хуан (Жуан) е Карлос и тази самоличност никак не е случайна. Нима Кастанеда не е през целия си живот непоправим прелъстител, който се опитва да покори света и женските сърца, служейки се както с чар, така и с лъжа? Не се ли захваща да колекционира жени, като дори ги събира в модерни хареми.

Целият му жизнен път не свидетелства ли за отчаяните усилия на един прелъстител, на перуански имигрант, който се опитва с всички възможни средства да осъществи за себе си американската мечта, заличавайки своя прекалено „скромен” произход? Дон Хуан (дон Жуан) очевидно е образецът, към който Кастанеда се стреми. Той прелъстява омъжени жени, разбива съдби, нарушава законите и се възправя срещу общоприетия морал. Той е вестител и рушител. Той предизвиква дори смъртта. Вечеря с нея, преди да бъде отнесен от „каменния си гост”. Прелъстител, който погазва правилата, това е образът, който ни предлага Карлос Кастанеда. Нима не защитава докторска степен по антропология въз основа на измислен, мистичен и поетичен разказ? Той успява да омагьоса Американския университет. Да омагьоса целия свят.

Преследва жените. Лъже до припадък. Какъв да го смятаме все пак: мошеник или невиждан митоман? Това ли е цялата му „заслуга”, че е оскубал последователите си и е прелъстил приятелките им? Веднага усетих, че този пряк път не води на никъда. И така единственото, което е от заначение е загадката на книгите му. Вярно е, че писателят изгражда образът на доста странен индианец от племето яки. В устата му обаче влага доста красиви думи на фона на простичък, но объркващ разказ. Творчеството на Кастанеда е като широко отворена врата към другия свят. Напълно безмислено е в желанието си да го разберем, да тръгнем да бродим из пустинята на Аризона. Самият той сигурно я е посетил единствено като турист.

Да оставим съня на индианеца яки и съпътствалия го прекалено фолклорен кортеж. Лос Анджелис е ключът към загадката. В този необятен и призрачен град всеки е зает със своето малко пътешествие навътре към самия себе си. Успява ли Кастанеда да открие своя път сред пустинята на духовния свят или окончателно се залутва по някоя претъпкана с коли магистрала? Той е вестителят на други реалности? Какво е останало след него? Фрази, ориентири, мълчания, адресът на един сайт: „Всички пътища си приличат. Те не водят на на никъде.”

Поезията не лъже.

Кристоф Бурсайе