Ако не се питам на глас
в тихото тъмно
в своя не-аз
трябва ли щом
се обърна
точно теб
да прегърна?
Не с ръце
ами със звуци
Щом сме се срещнали
в светлия аз
на съдбата
трябва ли някой от
нас да оплаква
следата?
Ако не се питам
на глас
няма да мога
в тихия час...да повярвам,че всичко е вяра
а пък ти
не упреквай себе си-
по-малко боли,
когато тялото
болка сковава
тя душата-остава
си бяла ако в трудния час
мисли не себе си ами нас!

Искам да ви разкажа за моята приятелка и колежка българския учител по език и литература Минка Команова-жената дето се бори с рака, докато душата и се усмихва с мъдростта и любовта на всички- тя не разделя, тя събира душички, душища и душици- за да ги слее в събития и да ги пусне-шарени и добри да търчат и търсят себе си в смисъла на движението живот. Утре Минчето се връща на лъчетерапия в Ст. Загора, ама тя знае какво правим двете с теб Камино и с колегите и ще обсъдим нашето предложение за име на категориите или просто ще бърборим докато идеята се избистри и от всички предложения ти като майстор на видимото ще избереш това звуково съответствие,ко ето ще примами и приюти търсещите себе си в уютната ласка на самотното пътешествие пред мониторчета в различни къщи. Преди години имахме кръжок по журналистика и издавахме вестник-прощъпулник-на един голям картон-почти като географска карта-докато го обходиш и излизаше следващия брой. Минка ме намери- младо умно красиво все още чернокосо зверче с тригодишно извънбрачно дете, луда до глупост-тогава пишех какви ли не простотии в едни тетрадки,които по-късно ми помогнаха да намеря смисъла на общуването с нея...и част от написаното с много молби увъртания и какво ли не от нейна страна се търкулна в училищния вестник- и тогава разбрах,че всички чувстват, но аз не съм разбрала това докато съм се вглеждала само и единствено в своя свят-замък... Минка ме научи да прощавам, тоест да обичам, да се радвам на всеки миг и да благодаря за него и сега, когато си отива аз знам, че ако имаше начин да остане-или ако има- тя ще избере живота, защото Бог преди да ни повика ни дава хората,чрез които ни говори или както е в случаят ми с теб Камино, чрез които иска да сподели какво ни е казал само и единствено на нас- докато сме се радвали на листопада, докато сме чакали в душите ни да съмне или докато сме крили в душите си раните от хорски погледи и приказки. Минка ме научи, че тъмнотата на усамотението е времето, в което ти срещащ в прочетена книга, гледан филм или изплакана сълза бялата същност на силата на разбирането, приемането, споделянето,и...разделянето. Тя ме научи да ценя дори раните от илюзиите си и да ги лекувам, търсейки втори, трети...сполучлив начин да ги проявя и ...няма щастие за всички,но всички можем да се радваме един на друг докато се редуваме да сме щастливи. Знам,че сълзите са извор на човещината, която проявяваме към себе си и другите и с тях ние измиваме своя вътрешен компас- те са единствената роса, която дава нов живот в нов избор, в нова форма...