Преди две седмици, един от контейнерите за разделно хвърляне на боклука около блока, бе изгорен наполовина. От кого и защо не се изясни. Може би и на него не му е било ясно защо го е направил. Контейнерът не е сменен. Около него, както и около другите е пълно с боклуци. Толкова ли е трудно, те да се хвърлят в определените места?! Сигурно много хора си задават този въпрос. Както е сигурно и че не винаги обръщаме внимание къде хвърляме отпадъците си, втурнали се в задъханото ежедневие! А душевният боклук?! Него къде хвърляме?! В наши вътрешни кошчета, за да освободим душите си или отново встрани?!

Несигурност, канализираща се в горните несигурности. Защото “боклукът “ в нас не е изхвърлен. Стои затрупан под купища “ цивилизационни “ правила, морални догми, собствени задръжки, интелектуални и социо-културни натрупвания. И тези наши задръжки, правила и догми предаваме на децата си. Правим го от обич! Мислим и вярваме, че постъпваме според правилно! И държим и те да го правят! Но какво се получава?

Насилието – физическо, психическо и емоционално ескалира?! Защото ценностите, с които сме израстнали вече не са актуални? А защо да не са? Те са същите, изразени в Десетте Божи Заповеди! “ Не убивай, не кради, не лъжи, почитай ближния и родителите си “! Нали желаем така да възпитаваме децата си.

Значи ценностите от Библейско време са все така актуални! Те са вечни! Тогава защо резултатът е друг? Къде се получава разминаването? В ценностите на отделните общества, на отделните им слоеве или на отделните семейства? Дори и в политически демократичните общества, спазващи гражданските свободи и права, има семейства изградени върху насилие – физическо, психическо, емоционално. Причините за това са различни и често се коренят в емоционални и психически травми. Слава Богу, гражданските общества създават свои механизми и организации, които да регулират подобни проблеми.

Но мисля, че ние, които не сме отраснали в подобни семейства, имали сме спокойно детство и осигуряваме такова за нашите деца, ставаме по свой начин проводник на насилието. С всички “трябва ”, които приемаме за аксиоми на живота и ги предаваме на децата. Казваме им: “така се прави “, “ така трябва “, без обяснения. Учим ги, че тези многобройни “трябва” не подлежат на лична оценка и преоценка от собствения опит. Те определят насоката на мислите, действията, чувствата и емоциите ни.

Насоката на живота ни. Дори когато авторитетите, които ги казват /родители, роднини, учители, висшестоящи/ видимо си противоречат в думите и делата. И когато имат само възрастова, а не емоционална и психическа причина да се изживяват, като авторитети! “ Слушай какво говоря, а не как действам! “ Трябва да ме слушаш, защото ти мисля доброто. Желая всичко най-хубаво за теб! “ Само че не си даваме сметка, че става въпрос за най-доброто за нас! Отговарящо на нашите въжделения, желания, мечти за самореализация.

А не това на децата ни. Които толкова обичаме и искаме да са щастливи – с нас! Затова постоянно ги бомбардираме с “трябва”. За да не са аутсайдери, а успели хора. “ Трябва “ определя отношенията ни! “ Ако не се спазва, сме разочаровани и наранени от другите!” И най-вече от себе си. Когато разбираме, че сме избягали от своята същност. Но се страхуваме, че ако я от-крием, ще е нужно да поемем отговорност за нея, за себе си! Къде по-удобно и спокойно в емоционално отношение, е да спазваме всички “ трябва “.

Дори като се отклоняваме от собствения си житейски път и следваме чуждия. Защото уж е по-добър, защото “трябва “. Независимо, че се чувстваме зле от това! Но ни дава така силно жадуваната сигурност. Сигурността, че сме приети и обичани. И няма да се лутаме в живота. Но е измамна сигурност! Насилвайки природата си, принуждаваме себе си и другите да следваме всички “трябва “. И ни е хубаво да се равняваме по тях. “ Трябва “ е защитната ни стена. За всяка ситуация. Но на определена цена. Понякога много висока.

Без да желаем, ставаме проводници на лошото, на на-силието дори. Защото “ трябва “ и “ така се прави ” създават определени нагласи и очаквания в нас. Които, ако не се осъществят, ни носят разочарование, яд и гняв. А те пък преливат в словесна и дори физическа агресия. Тези мисли се появиха в мен, когато гледах възникналите конфликти в две танцувални реалити шоута и рекциите на участниците в конфликтите.

И когато виждам познати с какво гневно настървение убеждават децата си да постъпят по начини, които противоречат на природата им. Както думите на родителите противоречат понякога на минали и сегашни техни поведения и действия. “Героите” и в двата случая са претендиращи за висок интелект, възпитание и култура. Но как възпитават?! Какво впечатление оставят у децата, които са като попивателни! Обикновено обвиняме “егото”. То е виновно за реакциите ни. То “ пази ” авторитета ни.

А после се чудим защо се държим и постъпваме неадекватно, спрямо интелектуалните и културни- те ни претенции. Особено ако някой е публична личност! И всеки си намира помощници да го “оправдаят” и да докажат, че е неправилно разбран! Настъпено е егото. Не здравото, което ни движи напред в живота, а Свръхегото. Пазещо ни от света, като кучето Цербер и обслужващо всички наши “ трябва “. “ Трябва “ ни стимулира отвън навътре, принуждава ни. Отклонява ни от нас и задържа “ душевните ни боклучета “.

А когато станат много, те преливат навън, към другите. Реагираме импулсивно. Действаме неадекватно. Заради уголеменото Его! Напук на здравото! Забряваме за “ искам “, което ни задейства отвътре навън. “ Искам да съм свободен, защото ще дам свобода и на теб!“. “ Искам да съм щастлив, защото го искам и за теб!”. И най-важното: “Искам го за теб, не по моя начин, а по твоя. Който изразява, отразява природата ти. Защото те ценя, като индивид, различен и уникален.

Индивид със своите мисли, чувства, потребности, желания и мечти. Дори и да не са, като моите! Защото си човек!”. Обмисляйки темата и пишейки, се сетих за приказката на Андерсен “ Новите дрехи на краля “. В нея кралският етикет, всички “трябва“, принуждават слугите и поданиците да лъжат краля, че му шият хубави дрехи. И самият той, за да не подложи на съмнение “ авторитета “ си, се съ-ласява с тях. Измамните шивачи си тръгват безнаказано. А кралят, свитата и поданиците под-държат лъжата, стават нейни източници, когато той им “ показва “ новите си дрехи.

Само че гениалният Андерсен не оставя приказката с такъв финал. Завършва я с думите на момченцето: “Кралят е гол! “. Децата не спазват условности. Те са искрени и неподправени. Защо се сетих за тази приказка? Защото се притеснявам, че чрез възпитанието-условие запечатваме всички “ трябва “ в децата ни. А те ще ги предадат на следващите поколения. И няма да искат да открият собствената си същност. Своята истина.

И детските чувствителност и искреност може да се притъпят! Няма да има кой да ни каже и покаже: “ Кралят е гол! “. Нека се научим да им казваме истината, каквото и да струва на егото ни! А ако не можем, да ги ос-тавим да я откриват. За да продължат да ни казват и показват, когато егото затваря очите и запушва ушите ни: “Кралят е гол! “

Автор: Надя Златева